СТРАХ - ИВАН ПЕЙЧЕВ (1916 - 1976)
Очите ме болят от много слънце, от погледи, тютюнев дим и вино, от ветрове и облаци разкъсани, от гари, разписания и линии, които вечно гонят хоризонта с локомотиви, жици и семафори със пушек чер, с фенери, със кантони и все пак никъде не ни отнасят. Преследва ме скръбта неизживяна на образи и мисли премълчавани, на тъжен смях в бордеите пристанищни, на виденото през стъкла и брави. Скръбта по малката къщурка селска, скръбта по тиха равнина разсечена с безумната стремителност на релсите - скръбта по всичко близко и далечно. Не искам и насън да виждам устни, изгубили цвета си и усмивката, ръце безсилни, бледи и отпуснати върху писма и пожълтели дрипи; разбити сгради, улици разкаляни, сандъци с вехтошарски принадлежности и дъжд пред магазини и пред хали, разтворил празната си сива мрежа. Не искам, вече никога не искам да бъда сам, останал само с думите за обич, за омраза и за истина. И ако трябва – ще умра безшумно, но с любовта, с надеждите на хората, със нежността в квартирите затънтени, очите си завинаги затворил наистина от много, много слънце.
1948 г.
