#yambol

Една малка синя кола с чуждоземски вид се задава от далечния край на пътя и след като подминава няколкото къщи, разпръснати произволно по шосето, се връща отново, за да спре встрани от зелена и обширна поляна. Излизащите от превозното средство момче и момиче сякаш не знаят къде точно са попаднали и накъде да поемат. С видима боязън от намиращите се наблизо овчарски кучета, двамата поемат бавно надолу, връщайки се пеш там, откъдето преди малко са дошли с автомобил – към началото на селото.

В това време в една от много малкото населени къщи в село Малко Кирилово дядо Иван усърдно и внимателно подрежда дървата за зимата. Досами улицата човекът бавно и ритмично се навежда, взима две-три цепеници, за да се изправи плавно отново и да ги постави на мястото им в оформилата се вече купчина. Взимайки поредната двойка дърва от земята, възрастният човек съзира току до къщата си двама твърде нетипични за ежедневието си „пришълци“. Младежите от синята кола вече са стигнали пред дома на дядо Иван, където той се грижи за топлината си през зимата.

Представянето на момчето и момичето кара старецът да преустанови действията си – двамата са дошли от града, за да търсят хора и истории от най-безлюдните села в страната. Та това е именно той, именно неговото село, неговият дом. И тези хора са дошли тук за него, да чуят историята му, да предадат думите му.

- Ти тук ли си роден? – пита момчето. - Тук съм роден. На 90 години съм. - Наистина? Изглеждаш по-млад!

Дълбоките сини очи на дядо Иван се изпълват с оживление. В следващия миг погледът му излъчва нова емоция и се отправя далеч към хоризонта:

- Не знам, момчета. Тя работата не може да…тя работата е така объркана. Не може да се оправи. Ей ги, тия ‘ора са от София. – казва Иван и посочва къщата, разположена от другата страна на пътя – Вземаха тука къща, като ходят към Турция да преспиват тук. И си ходят на Турция. А тука тъз къща е на моята баба. Тя почина, де. Това момиче пише ли нещо? – пита накрая старият човек. - Аз снимам, аз снимам. Може ли да ви снимам, докато си говорите? – бърза да обясни и да попита момичето с неизменна усмивка на лицето си. - Може, може…

Докато дядо Иван разговаря с гостите си и ги въвежда в живота си в това пусто село накрая на България, около краката му се разиграва любопитна сцена.  Двама от постоянните му спътници - котката и кокошката - показват твърде сложните си отношения на постоянно дебнене и надлъгване. А стопанинът им разказва. За живота си в Ямбол, преминал в работа по заводи. За сина си, с когото заедно се връщат на село, за да гледат овце. За младостта си и за надеждите си.

Дядо Иван е от онези редки птици, които разговарят с отношение и интерес към събеседниците си. Въпреки дългия си живот и богатия си опит, старецът на свой ред се обръща с въпроси към двамата си неочаквани посетители:

- А вие откъде сте? - Аз съм от Ямбол - споделя момичето с фотоапарата. Отговорът й кара дядо Иван да се усмихне широко. Ето че градът, за който допреди малко е разказвал, не е непознат за гостенката му. Очите му се изпълват с още по-голямо въодушевление, когато разбира, че момчето, което му задава въпрос след въпрос, е учител.

- Значи ти си учител? - Да, в Пирдоп преподавах три години. Знаеш ли къде е Пирдоп? - Знам, знам…

Дядо Иван отправя за пореден път светлосиния си поглед към хоризонта, преди да се обърне към младежите:

- Не знам...ако можете вие, младите, нещо да направите, нещо да намислите...ти си учил, ти си ходил..Ако можете да направите нещо за България...тя е милото ни отечество. Няма к’во да се лъжем.

През целия си живот 90-годишният жител на село Малко Кирилово е бил родолюбец. Но не от онези “патриоти”, които възпява Ботев в едноименното си стихотворение. В любовта на дядо Иван  няма себелюбие, алчност и омраза към другите. В думите му като кристали блестят само нежност и обич. Държавната граница на днешна България го разделя от родното място на родителите му, което старецът и до днес съхранява в паметта си, макар никога да не го е виждал:

- Ние сме от Гърция, тука туй село. Когато 18-та година гонят българите, те идват тука и тука се установяват в тая гора.

- Тоест селото е основано от български бежанци, които бягат от Гърция?

- Да. Нашите са били на Белото Море - в Софлу. Богата земя, добре сме живели там - в гласа на дядо Иван се прокрадва стаена нотка на съжаление. - А днес пак - бежанци. Спират тук сирийци, не знаят български. Обадихме се на граничния. Дойде с човек, който знае сирийски. Тия бягат от живота. Война почна, вика, там...Война там. Няма работа. Вика - идваме тука в Европа, да ни създадат поминък, да можем да работим, да живеем. Значи не идат за война...

Сам дете на бежанци, дядо Иван не говори за бягащите от войната в Сирия с присъщите на други хора неприязън и враждебност. Думите, погледът на сините му очи и дори жестовете му са пълни с едно отдавна забравено благородство, което старият човек е успял да съхрани през три различни епохи. Но най-вече дядо Иван изпъква със своето нестихващо човеколюбие:

- Аз съм жаден за хора! И то за млади хора! Обаче да възприемат, да чуят. И вие някъде като идете, като срещнете важни, големи хора, няма да мълчите! Няма да им се вардите!

Изреченото звучи като завет и видимо оставя силно впечатление у двамата мимолетни посетители на село Малко Кирилово. Сякаш чак сега са осъзнали пред какви трудности и предизвикателства е изправен възрастният човек пред тях в живота си в почти безлюдното село.

- Как се справяш със самотата? - пита го момчето. - Трудно много.  Имам един телевизор. Той се развали, но...слушам го. Интересува ме България, интересува ме Европейският съюз. Нашите народни представители са без акъли хора. Не е хубаво дет’ ги обиждам, обаче...ние какъв период изкарахме, беднотия, такова нещо...а сега в мирна обстановка...не знам…не мож’ я опрай…

Дървата вече отдавна са подредени. Котката и кокошката са сключили примирие - макар и временно. А дядо Иван пътува в съзнанието си през дългите години на живота си. Минава през различни гари - гарата на Царска България или на заклеймения по-късно като “Фашизъм” период. Следва спирката на “Комунизма”, за да се стигне до днешната най-актуална гара. Спътниците на дядо Иван с възбуда слушат и гледат картините, които старецът обрисува пред тях. Лицето му сменя много и различни емоции, но дълбоките му сини очи остават все така пълни с искреност, достойнство и обич.

Вечерта бавно настъпва, а следобедният хлад постепенно преминава във вечерен студ. Скоро двамата новодошли се подготвят да продължат пътя си. От кратката среща остава чувството на благодарност, че съдбата ги е срещнала с дядо Иван, въплъщаващ в себе си толкова много. А последните му думи към тях, те надали ще забравят лесно:

- МИР. Мир да има, работа да има и това е.

Текст: Евгений Димитров Снимки: Виктория Костадинова