#nevidimite

Една малка синя кола с чуждоземски вид се задава от далечния край на пътя и след като подминава няколкото къщи, разпръснати произволно по шосето, се връща отново, за да спре встрани от зелена и обширна поляна. Излизащите от превозното средство момче и момиче сякаш не знаят къде точно са попаднали и накъде да поемат. С видима боязън от намиращите се наблизо овчарски кучета, двамата поемат бавно надолу, връщайки се пеш там, откъдето преди малко са дошли с автомобил – към началото на селото.

В това време в една от много малкото населени къщи в село Малко Кирилово дядо Иван усърдно и внимателно подрежда дървата за зимата. Досами улицата човекът бавно и ритмично се навежда, взима две-три цепеници, за да се изправи плавно отново и да ги постави на мястото им в оформилата се вече купчина. Взимайки поредната двойка дърва от земята, възрастният човек съзира току до къщата си двама твърде нетипични за ежедневието си „пришълци“. Младежите от синята кола вече са стигнали пред дома на дядо Иван, където той се грижи за топлината си през зимата.

Представянето на момчето и момичето кара старецът да преустанови действията си – двамата са дошли от града, за да търсят хора и истории от най-безлюдните села в страната. Та това е именно той, именно неговото село, неговият дом. И тези хора са дошли тук за него, да чуят историята му, да предадат думите му.

- Ти тук ли си роден? – пита момчето. - Тук съм роден. На 90 години съм. - Наистина? Изглеждаш по-млад!

Дълбоките сини очи на дядо Иван се изпълват с оживление. В следващия миг погледът му излъчва нова емоция и се отправя далеч към хоризонта:

- Не знам, момчета. Тя работата не може да…тя работата е така объркана. Не може да се оправи. Ей ги, тия ‘ора са от София. – казва Иван и посочва къщата, разположена от другата страна на пътя – Вземаха тука къща, като ходят към Турция да преспиват тук. И си ходят на Турция. А тука тъз къща е на моята баба. Тя почина, де. Това момиче пише ли нещо? – пита накрая старият човек. - Аз снимам, аз снимам. Може ли да ви снимам, докато си говорите? – бърза да обясни и да попита момичето с неизменна усмивка на лицето си. - Може, може…

Докато дядо Иван разговаря с гостите си и ги въвежда в живота си в това пусто село накрая на България, около краката му се разиграва любопитна сцена.  Двама от постоянните му спътници - котката и кокошката - показват твърде сложните си отношения на постоянно дебнене и надлъгване. А стопанинът им разказва. За живота си в Ямбол, преминал в работа по заводи. За сина си, с когото заедно се връщат на село, за да гледат овце. За младостта си и за надеждите си.

Дядо Иван е от онези редки птици, които разговарят с отношение и интерес към събеседниците си. Въпреки дългия си живот и богатия си опит, старецът на свой ред се обръща с въпроси към двамата си неочаквани посетители:

- А вие откъде сте? - Аз съм от Ямбол - споделя момичето с фотоапарата. Отговорът й кара дядо Иван да се усмихне широко. Ето че градът, за който допреди малко е разказвал, не е непознат за гостенката му. Очите му се изпълват с още по-голямо въодушевление, когато разбира, че момчето, което му задава въпрос след въпрос, е учител.

- Значи ти си учител? - Да, в Пирдоп преподавах три години. Знаеш ли къде е Пирдоп? - Знам, знам…

Дядо Иван отправя за пореден път светлосиния си поглед към хоризонта, преди да се обърне към младежите:

- Не знам...ако можете вие, младите, нещо да направите, нещо да намислите...ти си учил, ти си ходил..Ако можете да направите нещо за България...тя е милото ни отечество. Няма к’во да се лъжем.

През целия си живот 90-годишният жител на село Малко Кирилово е бил родолюбец. Но не от онези “патриоти”, които възпява Ботев в едноименното си стихотворение. В любовта на дядо Иван  няма себелюбие, алчност и омраза към другите. В думите му като кристали блестят само нежност и обич. Държавната граница на днешна България го разделя от родното място на родителите му, което старецът и до днес съхранява в паметта си, макар никога да не го е виждал:

- Ние сме от Гърция, тука туй село. Когато 18-та година гонят българите, те идват тука и тука се установяват в тая гора.

- Тоест селото е основано от български бежанци, които бягат от Гърция?

- Да. Нашите са били на Белото Море - в Софлу. Богата земя, добре сме живели там - в гласа на дядо Иван се прокрадва стаена нотка на съжаление. - А днес пак - бежанци. Спират тук сирийци, не знаят български. Обадихме се на граничния. Дойде с човек, който знае сирийски. Тия бягат от живота. Война почна, вика, там...Война там. Няма работа. Вика - идваме тука в Европа, да ни създадат поминък, да можем да работим, да живеем. Значи не идат за война...

Сам дете на бежанци, дядо Иван не говори за бягащите от войната в Сирия с присъщите на други хора неприязън и враждебност. Думите, погледът на сините му очи и дори жестовете му са пълни с едно отдавна забравено благородство, което старият човек е успял да съхрани през три различни епохи. Но най-вече дядо Иван изпъква със своето нестихващо човеколюбие:

- Аз съм жаден за хора! И то за млади хора! Обаче да възприемат, да чуят. И вие някъде като идете, като срещнете важни, големи хора, няма да мълчите! Няма да им се вардите!

Изреченото звучи като завет и видимо оставя силно впечатление у двамата мимолетни посетители на село Малко Кирилово. Сякаш чак сега са осъзнали пред какви трудности и предизвикателства е изправен възрастният човек пред тях в живота си в почти безлюдното село.

- Как се справяш със самотата? - пита го момчето. - Трудно много.  Имам един телевизор. Той се развали, но...слушам го. Интересува ме България, интересува ме Европейският съюз. Нашите народни представители са без акъли хора. Не е хубаво дет’ ги обиждам, обаче...ние какъв период изкарахме, беднотия, такова нещо...а сега в мирна обстановка...не знам…не мож’ я опрай…

Дървата вече отдавна са подредени. Котката и кокошката са сключили примирие - макар и временно. А дядо Иван пътува в съзнанието си през дългите години на живота си. Минава през различни гари - гарата на Царска България или на заклеймения по-късно като “Фашизъм” период. Следва спирката на “Комунизма”, за да се стигне до днешната най-актуална гара. Спътниците на дядо Иван с възбуда слушат и гледат картините, които старецът обрисува пред тях. Лицето му сменя много и различни емоции, но дълбоките му сини очи остават все така пълни с искреност, достойнство и обич.

Вечерта бавно настъпва, а следобедният хлад постепенно преминава във вечерен студ. Скоро двамата новодошли се подготвят да продължат пътя си. От кратката среща остава чувството на благодарност, че съдбата ги е срещнала с дядо Иван, въплъщаващ в себе си толкова много. А последните му думи към тях, те надали ще забравят лесно:

- МИР. Мир да има, работа да има и това е.

Текст: Евгений Димитров Снимки: Виктория Костадинова 

Още с първите крачки нагоре по пътеката денят започва да се откроява. От автомобилния път по-долу се чуват клаксони – но не от онези гневни и агресивни градски изблици, а от онези приповдигнати и радостни поздрави, които се раждат спонтанно при вида на сериозно екипирани за зимна обстановка ентусиасти. Денят обаче е пролетно-мартенски и по всичко личи, че слънцето, топлината и птичата песен ще са основни спътници по време на предстоящото приключение.

Пътеката среща планинарите със село Аврамово, с неговите гостоприемни жители, запознава ги с гори и поляни, които постепенно попадат в плена на дълбокия мартенски сняг, и накрая разкрива пленителна гледка към Рила планина и нейните южни склонове и върхове. След няколкочасов преход петимата приключенци достигат крайната си цел – село Орцево. Кацнало на северозападния край на мистичните и безкрайни Родопи, това селце предлага хармония и магия, които оставят трайна следа във всеки посетител.

Една от емблемите на Орцево е разкриващата се на югозапад пасторална картина към Пирин в пълните си размери и с всичките си нюанси – от най-северните върхове, през алпийските пейзажи и форми на мраморното било, до значително по-ниските и обли представители на слабо познатия Южен Пирин. Колкото и дълго да задържа погледа си натам, с каквито и думи да се опита да опише видяното, новодошлият надали ще успее да се насити и да обхване словом всичко онова, което притежава тази гледка.

Още с първите селски къщи започват и срещите с жителите на село Орцево – хората, за които това място не е просто моментно бягство от шума и стреса на града. За тях това е живот, корен, съдба, история – с всички положителни и отрицателни последствия от тази връзка. Първата къща, току на входа на селото, е тази на Ахмет Мечкарски. Това е Мечкарската махала, кръстена именно на рода на беловласия, но жизнен и пъргав човек, който пръв посреща петимата градски пришълци. Ахмет разказва за синовете си, заминали далеч – към града или в чужбина – за да търсят сигурно препитание за себе си и семейството си. Разказва и за жена си, която не може да му помага с работата, тъй като преди много години е получила инсулт, от който така и не се е възстановила. Петимата неочаквани гости  я виждат и днес. Седяща сама на една пейка на фона на разстилащата се на изток родопска шир, възрастната жена безмълвно и спокойно им се усмихва и вдига ръката си за поздрав. Ахмет приема случилото се с жена си като „съдба“, която човек не може да промени. У него липсва гняв, липсва недоволство и омраза към никого. Именно тази душевна „чистота“ е неговото богатство, с което посетителите му днес ще го запомнят завинаги.

Навлизайки във вътрешността на селото, групата се среща с още местни, които приветливо посрещат поредните посетители на село Орцево. Така след Ахмет, петимата планинари се запознават и с Айше, която с тъжна и искрена усмивка им споделя, че „тук не е хубаво“. Нейният различен поглед върху селото е още един пример за тежкия живот на хората тук и за това как при определени условия дори най-пленителният и магически пейзаж може да се превърне в ежедневие, даденост, проклятие.

Освен спиращата дъха гледка към Пирин, село Орцево се отличава с още един „ресурс“, този път не природен, а чисто човешки. Това е Муса със своя магазин, пълен с всякакви забележителни за новодошлите хора продукти. Ето защо след като са се настанили в уютната и добре поддържана къща за гости на Фатме – млада, любезна и много приветлива стопанка – петимата градски бежанци се насочват именно към селския магазин, където ще се срещнат с Муса. Той е първият човек, с когото организаторът на групата е влязъл в контакт, за да уточни подробностите около прехода до селото. Въпреки предварителната комуникация и изградените вече очаквания у посетителите, мъжът, който ги посреща в магазина, се отличава ярко от съществуващите стереотипи и предразсъдици.

Муса е едър, изправен човек с горда осанка и една незаличима искрена усмивка на лицето си. Още с влизането на новодошлите в препълнения с всякакви стоки магазин, той започва да разказва – за селото си, за живота си тук, за мечтите и надеждите си. От всяка негова дума искри онази безусловна любов, която толкова много хора търсят около себе си. На въпроса на един от новодошлите защо не седне до тях, ами седи постоянно прав, Муса отговаря:

- Защо? Защо да сядам? Та вие сте поредните приятели на Орцево!

В този момент очите му се насълзяват, а в гласа му се появява едно силно и трудно сдържано вълнение. Започва дълъг и подробен разказ за мястото, което за Муса е нещо съвсем различно от сиво и скучно ежедневие. То е една нестихваща, вечно грееща и чиста любов:

- Селото е дълго 6 км. и половина. Всяка махаличка е свързана с отделен род. Сега последната махала тук е Перущинска махала, отдолу е Чевръкова махала. Тук е Вехова махала, те се преселиха към Белица. Мечкарска махала – Ахмет. Той е приказлив човек, отглежда много животни. Децата му се разбягаха, кой по Англия, кой по Краище. И после е махала Горни Орцеви...трите къщи отгоре. На 1640 метра. Спорихме там с една прекрасна дама, прекрасна – щом спорим. Тя ми казва, че 1460 м. е по-високо от 1640 метра. Викам – добре, аз имам по аритметика три. Ти колко имаш? 6. Викам, повече няма да споря с нея. Тук центърът пред Ситроена е на 1550 метра надморско равнище. Това ни е центърът.

Орцево е сред основните претенденти за първенец в класацията на намиращи се на най-голяма надморска височина в България и на Балканите населени места. Както много други подобни въпроси, така и този създава стабилна основа за спорове и дебати. Всичко това обаче е второстепенно за Муса пред грижите и усилията, които той полага, за да може селото му – най-високо или не – да процъфтява:

- Докарваха тука китайци и араби от Арабския полуостров да купуват земи, да правят нещо. Вилни селища да правят. Да стане като Банско, чиниш ли Банско какво е? Ето Добринище и Баня се развиват вече по-добре от Банско. Имат минерални извори.

- Муса, ти как си представяш селото развито? Как искаш да го виждаш след 10 години?

- Не презастроено. Да не се вкарва цимент. Може дърво, стъкло, но циментът да е минимално нещо. На вас ви е писнало – обръща се Муса към петимата пришълци – отгоре цимент, отляво цимент, отдясно цимент. Ходиш по цимент. Работиш цял ден покрай цимент.

Муса дава израз на любовта си към Орцево чрез действия, които са в синхрон с идеалите и мечтите му. На няколко километра над селото под връх Велийца той и ентусиасти от сдружение „Байкария“ са построили дървен заслон на два етажа. Мястото е уютно и просторно и предлага подслон на туристи и  нуждаещи се минувачи.

- „А, Муса, ти си направил грешка, че правите заслон“, ми казват хората. Добре, те правят заслон на Кончето и носят всичко на рамената си – разсъждава Муса. – Такива едни мераклии планинари като вас, които...Защо тука да нема? То просто си е един трамплин не само за Орцево, а за целите Северозападни Родопи. Там могат да се подслонят овчари, кравари, гъбари, преминаващи.

Муса далеч не е от онези отшелници, потърсили усамотение и уединение на върха на планината. В ежедневието си той общува с много и различни хора и ползва интернет на личния си лаптоп.

- Муса, как минава един твой ден?

- Ми, ставам в 9-10 часа. Стоя някой път до 21 часа вечерта, някой път и до по-късно. В общи линии докато има хора. Последните две седмици малко съм възпрепятстван, понеже десният крак ми пострада. Но не се подложих на...Само направих снимка..Не исках да ме гипсират, понеже аз работя с хора. Ежедневно контактувам с десетки хора и просто...А като те гипсират трябва да си останеш у дома. Аз ходех за 10-12 минути от нас, сега ходя за 30-45 минути с две тояги. Едната оттам, другата отсам. Викам просто...трябва борба. Но спортът си оказва думата – силна воля и...

Подхлъзването преди две седмици на леда е минимална беда за Муса на фона на това, което достолепният домакин с горда осанка е преживял през живота си. Докато работи в електроснабдяването в Разлог той е ударен от близо 20 хил. волта ток. Инцидентът се случва на 26-ти април 1983-та година. Възстановяването от случилото се отнема на Муса 5 години, а някои от последиците остават трайни и до днес – левият му крак остава до голяма степен обездвижен. По време на рехабилитационните дейности в Кюстендил никой не вярва, че Муса може да се възстанови. Напук на всичко обаче, той успява да се изправи на крака и отново да води  активен начин на живот.

- Когато ти е тежко – усмихваш се и забравяш, че те боли нещо. Просто...с два болни крака и се смея – казва Муса на своите слушатели, които не могат да откъснат погледа си от него. Като че ли в този момент съзнават как много хора в града плащат големи суми пари, за да посещават семинари и лекции, където да слушат подобни истории и да черпят познания от всепризнати специалисти. А в същото време всичко това е съхранено някъде там насред Родопите на близо 1600 метра надморска височина в едно от най-високите села на България. 

 - А кои неща те карат да се усмихваш?

- Самият мозък трябва да го устроиш, за да си добре, да си здрав. Усмивката само – тя спасява. И тя краси човека. Иначе – ако си се нацупил, намръщен си – това ме боли! Ами, като се намръщиш, ще те заболи двойно, тройно. А усмихнеш ли се, болката я забравяш.          

В този момент вратата на магазина се отваря и отвън влиза млада двойка мъж и жена. Появата им става причина за спонтанната и искрена усмивка на лицето на Муса, както и за бурната му щастлива реакция:

- Ехеее! Светъл лъч! Как сте, бе? Как пристигнахте?

Куцукайки, Муса се придвижва към новодошлите. Следват прегръдки и поздрави като между стари приятели, които не са се виждали от дълго време, но връзката помежду им ни най-малко не е отслабнала. Изведнъж домакинът сепнато обръща погледа си към останалите петима гости:

- Извинявам се, дай да се запознаете! Това са поредните приятели на Орцево – сочи Муса към по-голямата група, с която допреди мъничко е разговарял.

Оказва се, че мъжът и жената, които току-що са пристигнали в магазинчето, са дългогодишни приятели на Муса, които редовно посещават Орцево и него. За двамата селото се е превърнало в специално място, което винаги носи със себе си хармония и разтуха. За Муса пък тяхната поява е нов източник на енергия и сили да стои на краката си:

- Къде да седна, бе, на мен ми оздравяха и двата крака като видях, че имаме гости...Трябва да ходя повече! Трябва вече вместо 10 да ходя 12 километра!                                

Позитивизмът, силата и спокойствието на Муса  – са заразителни за околните. Вероятно без да съзнава, той зарежда градските бежанци с енергия, която толкова често липсва в града. Така след срещата си с него те ще имат сили да се потопят в старото си ежедневие, преди отново да намерят пътя към един от човешките върхове на Родопите.

- Муса, разкажи ни, моля те, за празниците и обичаите на селото.

- Навремето, когато мина Възродителният процес, ни забраняваха да слушаме музика и да се събираме. Затвориха ни училището по партийна линия, че играем и пеем като младежи. И започнахме вече да се събираме сред някое харманче. Правим си една врътка там. Сечем една голяма върлина, слагаме три-четири колчета. Момичетата се качват на хармана така и се въртят. Пеем си, играем си по цял ден. Обаче на партията не й харесва, че...ето тия там, къде са, какво са, що са? Тогава такава беше партийната политика – отгоре те натискат... Обаче ние...какво ти пука, че някой не ти дава да играеш.

С всичко, което прави и казва на съселяните и гостите си, Муса разкрива ненатрапчиво и естествено голямото  си човешко сърце. С наближаването на нощта и залеза на Слънцето студът нахлува в помещението, но в душите остава топло. Рядко, много рядко човек има щастието да срещне някой, който трайно успява да го окрили за полет над сивия и еднотипен свят към една различна, приказна реалност. Онази реалност, която Йовков е успял да пресъздаде в разказа си „Песента на колелетата“ чрез героя си Сали Яшар. Защото именно на него напомня и Муса – със своята богата душевност и тиха, но същевременно достигаща всички околни мъдрост.

- Много ти благодаря, че така ни разказваш и така ни прие – казва водачът на петчленната група, насочвайки се към вратата.

- Държа се с всички така. Няма значение дали сте ми първи приятели, както Светльо например. С него сме се виждали сигурно над 10 пъти. С всички се държа ей така. И за да бъдеш обичан, трябва първо да обичаш. Какво лошо може да ми се случи иначе? Казвам си – ти си инвалид, човече, как ще ти се случи нещо? Нищо не може да ти се случи, най-много да оздравееш. И пак с усмивка...

Текст: Евгений Димитров Снимки: Станислав Попкостадинов, Крум Джупанов, Евгений Димитров

Някъде там далеч на югоизток, където континенталното климатично влияние плавно отстъпва на средиземноморското, из плодородната долина на река Тунджа са пръснати сякаш произволно редица селца с малки, стари къщи и със звучни, привличащи имена. Тук въздухът, времето и животът са други, съхранили се сякаш напук на заобикалящите ни отвсякъде сивота, шум и динамика на града. Едно такова село, чиито просторни и зелени полета пленяват трайно човешкия поглед, е Леярово.

Още с подминаването на указателната табелка по пътя от Ямбол у новодошлия се загнездва впечатлението, че това е малко място с просторни, но предимно пусти дворове. Хора по главната улица не се забелязват, но все пак още от първата къща се развяват цели две български знамена. Явно тук животът все още присъства.

Слизането от автомобила е неочаквана за всеки софийски жител първа среща със забележително чист въздух, изпълващ сякаш всяка частица на белите дробове. Част от околните сгради са почти напълно разрушени и навяват мисълта, че са археологически разкопки, а не доскорошни домове, обитавани само допреди десетина години от стопани. Първите 5 минути разходка насам-натам в търсене на жив човек се оказват напразни, докато най-накрая един паркиран автомобил и изненадващ кучешки лай не подсказват, че сме попаднали на правилното място.

Тъкмо сме подминали гараж с двама вглъбени в работата си възрастни хора, когато тяхното скрило се в шумата куче решава да ги информира за нашето присъствие. Това е домът на Роси и Желязко – нашите първи герои за деня.

Желязко е потомък на първия заселник в сегашното село Леярово. Някога то се намирало малко по-нагоре по пътя за Ямбол, когато новодошъл от Твърдица овчар се заселва със своите 300 кози на метри от мястото, където днес намираме Роси и Желязко. След като се установява в района, дядо Шаламан („висок“, „красив“ - бел.ред.) посреща бягащите от набезите на кърджалиите жители на тогавашното село Леярово. Те му дават прозвището „дядо козар“. Така това опустяващо днес място получава първата си глътка живот преди стотици години.

Двамата ни събеседници съхраняват тази история, за да я предадат на внуците си. Все още поддържат и живота тук, прекарвайки половината от времето си в голямата селска къща с обширен двор. През останалото време живеят в Поморие. Така освен на чистия леяровски въздух се наслаждават и на черноморския по всяко време на годината.

Възможността да се грижат за мястото, където някога е било сложено началото на днешното село обаче струва на Роси и Желязко скъпо. След 9-ти септември 1944 година част от двора им е отчуждена и превърната в магазин. Именно това е мястото, където дядо Шаламан забива „байрака“  с думите „Тук има живот!“. След промените все още младото семейство пропуска възможността да си получи отново наследствената собственост. Години по-късно, в опит да купят мястото, двамата минават през търгове и рекет докато накрая все пак успяват да го получат обратно.

- Ние го купихме, не за да развиваме търговия, а защото е наше. И си го платихме с много по-голяма цена от тази, която навремето ни дадоха като го отчуждиха – казва Желязко.

- И просто съжаляваме, дето наистина запустява това място – допълва го Роси.

В началото на съвместния си живот заедно двамата не са предполагали, че ще живеят тук. Животът на село обаче липсва и на двамата, а връзката на Желязко с мястото, основано от негови потомци, е твърде силна, за да се пренебрегне. Така, когато  са на крачка от това да вземат земя в Созопол, Желязко пита жена си:

- Ти знаеш ли къде е Леярово?

- Знам, ама то там няма хора.

- Един човек да остане, аз ще бъда вторият – заявява той. Така последните мохикани от село Леярово – както сами се определят двамата – стигат до днешния ден, когато тук са останали едва 6 постоянни жители.

Леля Роси, както я наричат хората, е бойна и неуморна жизнена жена, от която лъха енергия. Не спира да помага на мъжа си с всичко и пътува редовно от Леярово до Поморие и обратно. Много често й се случва млади шофьори да правят всичко възможно да я задминат, само защото виждат, че е възрастна жена. Тя обаче не им се дава. Със своя „мустанг“ – фолксваген пасат – Роси пътува бързо и надеждно, а бургаската регистрация й осигурява мирно и кротко преминаване из крайморския град – нещо, което не й се случва, когато шофира ямболски автомобил.

Желязко е на 78 години и откакто се помни не е спирал да работи. За това говори и видът му днес. Въпреки неделния ден, въпреки зимното време, работата по къщата, която сам е изградил, не спира. Любовта и всеотдайността си към Леярово обяснява с прости, искрени думи:

- Винаги съм искал селото...пъпът ми е хвърлен тука. И просто е задължение към нашите прадеди, защото тука ми е коренът, ние това нещо трябва винаги да го имаме.

Откакто живеят активно в Леярово – от 2000 година насам – селото се е обезлюдило буквално пред очите на двамата ни герои. За 15 години 80 човека вече ги няма – повечето от тях са починали. Някои обаче са напуснали този свят преждевременно заради рисковете да живееш в отдалечено от градските необходимости село, където човек трудно може да получи бърза спешна помощ. Последното лято на Роси и Желязко например, освен дъждовно, се оказва и кошмарно поради небивали до този момент набези на стършели. В рамките на само седмица двама души – жител на Леярово и жител на село Поляна – били ужилени от отровните насекоми. За съжаление краят бил фатален поради алергична реакция и мигновеното действие на отровата – 10 минути според нашите събеседници. Двамата споделят, че за толкова години на това място никога не е имало два последователни случая на смъртноносни ужилвания от стършели. И Роси, и Желязко са категорични, че ако и следващото лято има цели рояци от опасните насекоми във въздуха, няма да останат в Леярово.

Други неприятели, особено за домашните им животни, са чакалите. В района те са многобройни и всяка вечер могат да се чуят със зловещите си звуци. Резултатът от присъствието им често се изразява в една-две кокошки по-малко, поради което Желязко е взел нужните мерки да огради домашните си птици отвсякъде. Двамата с Роси дори разказват за случай, при който според тях младо момче, изоставено от майка си на пътя между Леярово и съседното Борисово, било разкъсано от чакали. Макар и трудна за вярване, тази история ни оставя покъртени. Всички допълнителни обстоятелства – психичното заболяване на майката и сина й, броят на чакалите и предположението, че смъртта на младежа вероятно е настъпила преди да бъде доближен от животните – не ни се струват достатъчни, за да искаме да повярваме в тази трагична и нелепа история.

Срещата ни с Роси и Желязко бавно върви към своя край. Тъжните и мрачни нюанси в разговора ни постепенно отстъптват място на по-оптимистични и радващи теми – внуците им в Испания  (които, макар и толкова далеч, се прибират да видят баба си и дядо си), Барселона и впечатленията на двамата от този чуден град, 50-годишния им съвместен живот. Разговорът с нас е приятно разнообразие за последните мохикани на село Леярово. Тяхната работа по така скъпата и за двамата семейна къща обаче продължава, а с това и нашият път на юг към границата с Турция в търсене на други подобни села. Остава ни надеждата, че докато такива дейни и съхраняващи миналото си хора населяват места като Леярово, животът в тях ще се запази.

Текст: Евгений Димитров Снимки: Виктория Костадинова

След нелеката ни среща с Кина в село Гащевци поемаме по стръмен асфалтов път към село Дечковци, разположено на хълмово възвишение с чудна гледка към зелените околности. Там ни очаква нашият нов герой – сякаш по поръчка пред вратата на дома си стои Димитър – 75-годишен човек с интелигентно и будно излъчване, който с готовност и ентусиазъм се отзовава на молбата ни да сподели и разкаже за живота си в поредното селце в района с едноцифрен брой жители.

Тъкмо се каним да пристъпим в градината, откликвайки на поканата на стопанина, когато до нас дотичва Ясна. Както при Кина в Гащевци, така и тук, в Дечковци, малкият човек отваря с лекота всички врати, често непреодолими за нас възрастните:

- Това е Ясна.

- Браво! Много се радвам като видя малчуган!

- Да, този път решихме да я вземем.

- Аз имам 5 момчета внуци. 5 момчета, обаче никой още…те са големи. Имам на 31, на 30, на 28. Най-малкият е на 17. Обаче не спазват нещо, което…как да кажа…Младите хора сега бързат да печелят пари. Много са заети. Искат да се развиват, което е много хубаво. Ама – сега да направят кариера, да се устроят... И така минават 30-35 и нагоре. Чак тогава почват да мислят за семейство. Аз се радвам такива мушмороци да бягат из вкъщи, да правят бели, да има глъчка, с обелени колена, омазани.

Отношението на Димитър към децата е първото най-сигурно доказателство за нас, че сме попаднали на добър и чист човек. Следва да видим отблизо и двора, който той и жена му поддържат с много грижи и труд на това пусто, но красиво и пленително място.

- Ето тук можете да видите как си гледам градинката. Ако ви представлява интерес.

- Твое ли е мястото, помниш ли селото като малък?

- Не, това място е било празно, а аз съм присаден тук. Не съм виждал селото като дете. Аз съм си от Търново и с извинение викам на жената – „Аз съм присаден салкъм на слива“. Мястото беше празно, докато не решихме, че в града е прекалено шумно и мръсно. А тук е друго. Ей сега, ако не беше вашата кола, никой нямаше да дойде през деня. Само птичките пеят. Въздухът е…виждате, няма замърсяване, няма нищо. Нищо тук не се изхвърля, всичко се прибира и се слага където му е мястото.

Докато ни разказва, Димитър ни развежда из големия просторен двор, раждащ разнообразни земеделски култури:

- Боб, краставички, доматки, малко пиперки, лук, моркови, целина, бабина душица. А така - тука имам и девесил, всички видове подправки ги имам. Направил съм си капково напояване - мъничко, само за домашна употреба.

- Хубава ли е водата тук?

- Изворна е. Няма хлор, няма нищо. Много е хубава.

Очевидно Димитър е впрегнал всичките си сили, енергия и набор от знания и умения, за да изгради този оазис далеч от града, където намира нужните мир и спокойствие. Инженерно-техническата му мисъл и образование са му помогнали да направи всичко със завидна точност, така че всяко кътче от градината му да получава точно толкова, колкото му е необходимо, за да процъфтява.

- Знаеш ли случайно колко души са живяли тук навремето?

- Да, да. Преди да започне това преселение на народите...тъй го наричам аз...от селото към града. Това са 60-те години най-вече, защото почват да правят в градовете заводи и хората казват така – тука много трудно ще си изкарваме прехраната. И въпреки всичко само тази махалa е била 120 човека. Само тази.

- Това Дечковци ли е или е част от Дечковци?

- Самата  махала се казва Дечковци. Тук децата са били между 7 и 12 на семейство. И е било обработваемо. Горе там, оттатък, всичко е било ниви. Сега всичко е обрасло, защото няма кой да го гледа. Но тук всяко семейство е имало волове, с които орат земята, сеят жито. Просто не е имало хляб да се купува. Всеки, който има, трябва да си произведе житото, да си го смели, да има брашно. Да си меси хляба, всичко – на местна основа.

Макар и не родом от селото, нашият нов познайник явно силно се е интересувал от миналото и историята на Дечковци и околността. През цялото време той разказва с интерес и ерудиция, присъщи на добре запознатите с темата.

- Хората са били много трудолюбиви тогава и нивата ги е карала да се трудят...но след като излизат в осемчасов работен ден във фабриката и получават и доходи, с които да си задоволяват нуждите, става така, че половината от селото се изселва в Казанлък, другата половина - в Търново.

Продължаваме да говорим с Димитър за селото - разпитваме за традиции, предания, събори и обичаи, останали от миналото до днес. Оказва се, че родовата среща, за която Кина от Гащевци ни е разказала, важи и за Дечковци.

- Тук се събират един път в годината на родова среща. Сега беше на 16-ти. Бяха се събрали хора, които не са се виждали дълги години, които са пръснати из цялата страна, из чужбина. Идват и почват с музика, с туй-онуй. Тая година бяха малко - 60 човека. Миналата година бяха 120.

- А колко жители живеят в момента в Дечковци?

- В момента постоянно живее един човек. Това е нейният брат – на съпругата ми - мой шурей. Ей там, вие сте минали една неизмазана висока вила. И той има животинки. Гледа там крави. Аз съм тук от март до декември. А бил съм и зимата, когато правиха път тук, асфалтиран. Бяха ме пазарили да бъда охрана на техниката вечерно време. И тогава ми се наложи три зими да сме тук. Падна един сняг... Не мога да отида до работата,  да се върна. Но изкарахме.

- Знаеш ли откъде идва името на мястото?

- Ами, да. От някой-си Дечко, който се е заселил тук. А пък долното - Гащевци - там е имало шивач, който е шиел гащи. Всичко е свързано с името на човек, който е живял там. Или с името на занаят. Много от имената тук са свързани с историята, която е била преди 100-200 години, че и повече.

Заговаряме и за нашумялото напоследък дело за преименуване на над 800 местности с турски имена в Старозагорско. Любопитно ми е какво има да сподели този начетен и кадърен човек относно решението на местните власти в града на липите, поетите и правите улици.

- Сега, не знам колко е правилно или не. Не съм нито противник, нито привърженик. Едните казват - да са български имена. Да, обаче “Леге” защо така е кръстено? А “Позитано”? Това са френски, италиански посланици, които са заслужили. По таз логика трябва всичко, което не е българско, да се прекръсти.

Отговорът на Димитър и тук е балансиран и обоснован. Противно на властващите по други места мракобесие и омраза, в лицето на нашия герой в село Дечковци говори разумът.

- Докато се подготвяхме за това пътуване научихме, че около Търново и Габрово има най-много села с по-малко от 10 жители. Защо според теб е така?

- Аз си го обяснявам по следния начин и съм разговарял с други хора. Значи, тая миграция от селата към градовете започва, защото поминъкът се измества. А има и градове близо – ето оттук Търново е на 30 километра. Създава се промишленост. Габрово става след 9 септември българският Манчестър. Създава се кожарска промишленост, металообработваща промишленост, тъкачество. И голяма част от работниците ги вземат от такива махали. Градовете се разрастват. Изчезват първо училищата. Тук училище така или иначе не е имало, защото е било малко. Моята съпруга е учила в Гащевци до 3-то отделение. След туй до 7-ми клас във Въглевци и след туй икономика в Търново.

Димитър продължава с анализа на причините за обезлюдяването на района, стигайки до теза, споделяна ни вече и от други невидими хора, съхраняващи до последно искрицата живот в българското село:

- За мен най-голямата грешка е одържавяването на всичко, което е било частно. ТКЗС-то...Тука е било ДЗС - държавно земеделско стопанство - защото е високо. Всичко е национализирано и на дървото, което е било, са му отсекли корените и то си търси нови…

Тази гледна точка не ни оставя нищо друго освен за пореден път да се замислим сериозно върху всички трайни последици, които действията на тогавашното българско ръководство в посока урбанизация предизвикват върху всеки един аспект от съвременния ни живот - от пейзажа на панелните градски квартали до обезлюдените села в иначе така красивата и пълна с потенциал Централна България. Остава неотговорен въпросът колко ли хора щяха да ни чакат в Дечковци, ако България не се беше сдобила със свой Манчестър.

И все пак, макар и сам, Димитър далеч не се е предал и не се е оставил на безделие и унилост. За времето, което е прекарал в Дечковци, той е успял да премине една от най-трайните и непреодолими граници в българското общество - тази между гражданина и селянина.

- Докато се оженя, аз не знаех от коя страна се държи мотиката, абсолютно нищо, разбираш ли? Ожених се тук и попаднах на нейния баща. Той обаче всичко умееше. И започна да ме учи. Въпросът е дали аз искам или не искам. Аз исках да се науча. Питай аз какво мога да правя сега. Всичко, каквото - жънал съм...със сърпа, с паламарката. Гега имам, паламарка, сърп. Косата - да кося, да жъна. Снопи да вържа. Да вършея. Всякаква селска работа, която се е работила тука, съм я научил.

За съжаление от всички 5-тима внуци на Димитър само един изявява желание да получи уменията и знанията, с които дядо му разполага. И това обаче е нещо. Защото докато има приемственост, корените няма да са напълно отсечени, дървото няма да е напълно умряло. Пък и кой знае? Може би такива градски бежанци от шумния към по-спокоен и хармоничен селски живот ще стават все повече занапред. Да му се не види!

Текст: Евгений Димитров Снимки: Мария Ангелова  / http://mariyaangelova.portfoliobox.net /    

По последни официални данни Великотърновска област се нарежда на второ място по обезлюдяване на населените места – веднага след Габровска област. От общо 336 селища 58 търновски села са без постоянно население, а 85 села са с едноцифрен брой обитатели. Този факт е достатъчна причина за мен отново да се насоча към старопрестолния град, за да посетя поне малка част от околните му села, преди тяхното най-голямо богатство – хората – да бъде окончателно загубено.

За пръв път, пътувайки по дела на „Невидимите“, се обръщам за помощ и съдействие към местната община. Молбата ми за настаняване в общинско жилище за една вечер остава без отговор -  нито по имейл, нито по телефон. Явно освен селата на Търново, общината на града също е невидима. Или поне недостижима.

Отсъствието на градските власти обаче става повод да се убедя в безрезервната, безкрайна и безкористна гостоприемност на търновци. Този път вратата си за мен отваря един напълно непознат дом на един напълно непознат човек. Мария Ангелова – една от фотографките на „Невидимите“, сама родом от Търново, ме придружава заедно със семейството си в пътуването из околните села. Благодарение на нейната приятелка Теодора, получавам подслон и уют, които няма да забравя. Живеещото във Варна момиче не ме познава, но въпреки това ми доверява дома си и се превръща за мен в пример за онова, което си мечтая да виждам в хората. Благодаря ти, Теодора!

След една омайна сутрин, украсена с приказния пейзаж на Стария град от горната снимка, заедно с Мария, Слав и тяхната малка дъщеричка Ясна се отправяме на пътешествие на юг към Предбалкана. Точно там са разположени и голяма част от опустяващите села в района, повечето от които със запомнящи се и запленяващи имена.

Първата ни спирка за деня е село Големаните – скътано по зелените баири някъде около Килифаревския манастир. Вместо големи хора, там намираме предимно обновени вили, които са обитавани от градските си собственици главно през съботно-неделните дни. И все пак, в селото се случва културен живот, подобаващ на звучното му име.

Малкото местни хора, които срещаме, с радост и благодарност ни разказват за провелия се предния ден спектакъл на театралната група от близкия град Дебелец. Съжалението ни, че сме го пропуснали е придружено от щастие, че тези хора, макар и живеещи на село, също имат възможност да се докоснат до изкуството на театъра. Както се уверяваме сами малко по-късно, сред тях има и англичани, които от години живеят тук и покрай контактите си с местното население вече са научили и български на прилично ниво.

В село Големаните не успяваме да намерим човек, който да ни отдели повече време и да разкаже за живота си и съдбата си тук, така че продължаваме своя по-нататъшен път. Следва село Гащевци, което е още по-затънтено насред дъбрави, гори и тучни поляни.

Първото впечатление за това място е като за лишено от трайно човешко присъствие селце. Повечето къщи са здрави и цели, но тихи и затворени. Не се чува кучешки лай и не се забелязва човешко присъствие по улиците. Може би все пак и обедният час има пръст в тази работа, приласкавайки жителите на това място към обяд и лека отмора след сутрешния труд.

Навлизаме навътре в селото и стигаме едно малко площадче, заобиколено от къщи. Една от тях прави особено впечатление с височината си и тухления строеж и така напомня на замък от една изминала епоха. Залепената на вратата й обява приканва жителите на село Гащевци и село Дечковци на родова среща. За съжаление и тук установяваме, че сме изпуснали правилния момент – събитието се е състояло преди точно една седмица. Тогава сигурно улиците на това място са били по-оживени.

След кратък обяд и бърз музикален дует с малката Ясна именно пред въпросната къща, решаваме да се поразтъпчем малко наоколо – току-виж сме намерили някого, с когото да разговаряме. И наистина – няколко крачки по-нататък забелязваме паркирана кола пред къща, от която се чува силен звук от телевизор. Явно тук все пак има постоянно живеещи хора.

Продължаваме разходката си по тихите улици и скоро намираме и други хора, които обядват спокойно зад загражденията на дома си. Покрай тях преминава кола с чужда регистрация, в която уютно са се настанили стопанин и куче. Всички тези носители на живота в село Гащевци обаче са видимо твърде ангажирани с действията си, че да разговарят с нас. Затова продължаваме търсенето си. Много скоро усилията ни ще бъдат възнаградени.

По главния път, от който сме дошли, съзирам възрастна жена, вървяща бавно по посока къщата с работещия телевизор. Всичко във външния й вид говори за измъчен човек с тежък и неблагодарен бит. Прегърбена, с дълга пръчка за опора в ръката си, жената се спира за малко, вдига поглед към нас, колкото да ни регистрира като пришълци и продължава мълчаливо пътя си.

Настигам я сполетян от някакво усещане, че тя би говорила на драго сърце с нас. Закъснелият й отговор на поздрава ми ме кара да си мисля, че грохналата жена не може да повярва, че заговарям именно нея. На улицата обаче друг човек няма. Това е Кина – един от 10-тината постоянни жители на село Гащевци. Живее тук с болния си мъж, за когото полага денонощни грижи. Наскоро са се върнали от болницата в Търново. Именно от тяхната къща се чува силният звук от работещ телевизор – прикованият на легло партньор на Кина няма друг избор за прекарване на дните си.

Сякаш отключила душата си за нас Кина излива нелеката си съдба само в рамките на няколко изречения. Състоянието на 70-годишния й мъж е толкова тежко, че от нея се изисква постоянно да е до него и да му помага в извършването на най-елементарни дейности. Усилията, които полага, за да го изправи на крака и да го разходи, например, довели до формирането на гърбица, която придава на Кина по-старчески вид, несъответстващ на реалната й възраст. Единствената помощ за нея идва от самотната им 80-годишна съседка. Двете успяват с общи усилия да го вдигнат в случаите, в които безпомощният човек е паднал на земята. Всичко това създава усещане за безнадеждност в ежедневието на Кина.

Гледайки вида на Кина докато говори за всичко това решавам, че е редно да я разведря с други теми:

- А ти оттук ли си родом? - Не, не съм...Аз съм от Горановци. Не знам дали го знаеш. - Не, не се сещам къде е. - Ами, от Райковци и...някаква отгоре махлъ е Горановци. Райковци, Мишморков хан и нагоре горътъ. Ей там съм родена. Ама моите родители, както съм се родила, като бебенце, са купили къща в Плаково, ако сте го чували. То е...как да ви го обясня сега...от Дебелец към Хмела и Плаково. Там са купили къща, там са ме гледали.

Това, което не успявам да свърша напълно с моите въпроси, прави малката Ясна с неочакваната си поява и срамежлив поглед към новопоявилата се в нашата компания жена:

- К’о, ма, бабо? Ой, на баба детенцето! Момиченце ли е? - Кажи здравей! - Здравей, бабо! Баба Кинка съм. Дай ръчичката, бабо, да видя! Дай, бе, бабо! Дай, ма, писе! Хе-хе! Сладурче! - Досега много желаеше да се срещнем с някого, иначе е срамежлива в момента...

Радостта на възрастната жена от спонтанната среща с Ясна ме кара да се замисля за времената, в които такива деца са били ежедневието, туптящото сърце на Гащевци и на всички други околни села. Тогава и хора с грижите на Кина сигурно са намирали по-лесно утеха.

- Може ли да Ви снимам с фотоапарата докато говорим? – пита Мария, почувствала Кина по-близка след срещата с Ясна. - Мен да ме снимаш? Мен? Защо? Ама аз съм... - Не се притеснявайте. Няма да ви даваме по телевизията или нещо  такова...Представете си го като книжка с разкази за местата, където ходим...Хората я намират в интернет. - А ти как дойде в Гащевци? – продължавам с въпросите аз. -  Ами, запознаха ме с дядото и се събрахме и живеем вече 16 години, 17 заедно. - Как се запозна с него? - Ами, запознаха ни...Приятели. - Като дойде тук преди 16-17 години повече хора ли имаше или пак беше така пусто? - Ами, бяха до 15-16, да ти кажа...ама после...Ама то има, ето тука – идват, ама през седмица, през две.... - Тук има нещо като читалище нагоре? - То е било училище. Ние там се събирахме преди туй. Правехме купони.... - Колко хора се събирахте? - Ами, тука в селото. Колкото бяха хората...абе, до 12-13 човека сме ходили. - А сега то е ремонтирано, но не ходите? - Не, сега не. - Как протичаха тези сбирки? - Ами, занасяме си нещо за ядене, за пиене. Пием си, хапнем си...След туй се разделяме и така...Всеки си отива вкъщи и тъй.

За каквото и да ни разказва, в мислите си Кина все се връща в дома си, където я чака болният й мъж и всички грижи за него. В тези моменти усмивката и смехът й се заменят от сянка и тъга в погледа й, които трудно могат да се опишат. Отново опитвам да й помогна – този път с търсенето на възможен изход от положението й:

- Може, евентуално  да речем, за дядото да намериш помощ. С твоите деца можеш да говориш, да го настанят някъде...Има много по-евтини места, които не са лоши. Защото той ако ще става по-зле...в един момент ти няма да има какво да направиш... - Ако се влоши, тогава ще го мислим... - А те какво ти казаха в болницата в Търново? - Ами, какво – да пие лекарствата, да не пие алкохол. А той иска да пие...И не мога да го... - Много ли пие? - Ами не много малко. Аз си пийвам и аз, защото аз не мога. Не мога. Аз се погнусявам...разбираш ли? А той отива към цироза. Диабет – захар. И те много неща. Как да ти го обясня? И тая манерка...Той я взима и отива да пие. Викам – недей пи, човек. Трябва да ядеш и да хапнеш...Не. Изчаква ма да ме няма и се налоква. И като падне, аз не мога да го вдигам...Той е... - Как изкарваш времето без него? Как минава денят ти освен в грижи за него? - Ами, ако заспи и аз си лягам така малко да се опъна, без да спя. Да си почина малко. И като дойде време – айде. Да му дам да яде пак, да таквоз. - А събираш ли се със съседите, с комшиите? - Имам, да. - Освен с тази възрасната жена, която ти помага? Тук долу видяхме, че има съседи. - Да, анличанка е. Говорихте ли с нея? - Не, не...може би трябваше, но бързаха видимо. Те откога са тук? -- О, те отдавна...Може би от 20 години. - С тях разбирате ли се, те научиха ли български? - Ами, чат-пат...щот’ тя повече по телефон говори на английски, ама говори и български. - И като се видите се поздравявате... - Да, да....Имаме се, долу-горе....Като бяхме у болницата, тя ни храни кучето, котенцата...Аз преди туй имах кокошки, патки, бройлери...юрдечки...Ама сега като не мога...сега като не мога – него ли да гледам, мене си ли да гледам. Направо не зная какво да правя. И някой път викам – е там ще вържа едно въже и айде...

Чувайки тези думи ми става ясно, че трябва да направя всичко по силите си, за да вдъхна кураж на тази жена. И все пак възможностите ми не са големи...

- Е, не...недей така. Това е изпитание и няма да е постооянно, временно е. Трябва да минеш през нещо. Говори наистина с твоите деца, обясни им много сериозно какво е положението, защото в един момент ще падне на тях, ще стане още по-лошо...Нали освен него и ти ще легнеш болна... - Аз съм почти...почти отивам да лягам да мра, дет’ се казва...не зная...Не е добре, ама...не знам как ще се оправим... - Няма да се отчайваш, те нещата ще се наредят някакси. Ще видиш. - А той казва – без мене е кръгла нула, без мен той е кръгла нула. Иска да бъда аз със него само.. Разбираш ли? Аз, казва, без нея съм кръгла нула.. - Значи те уважава? - Ами, уважава ме, не че не ме уважава. Не че не ме обича. Не че аз не го обичам. Казва – аз без нея съм кръгла нула. Иска, фактически, аз да го правя...щот’ той не дава на друг да се грижи...Аз да съм го правила. Не го знам, срам ли го е? - Сигурно...не му е лесно и на него. - Неудобно ли му е... - И в болницата ти правеше всичко? - Да, да...всичко аз. Сестрите – само такова – инжекциите, системите. Иначе всичко аз. - А там поне добри ли бяха условията? - Ами, да, бяха. Даже бяха ми дали легло, обаче аз...лягам, но аз го следя. Да не падне, системата следя. Туй-онуй. Когато изтече да се обадя на сестрата, да дойде, да я спре, да я махне. - Ще се оправи. Няма да е винаги така. Просто трябва да минеш през нещо, някакво изпитание. Ще видиш, че ще се наредят нещата. Но си търси развлечение, така излизай, разхождай се – срещай се с хората, със съседите. - Ами, туй правя. Даже аз, като може да стане, да излезне, го изкарвам. Ама...

Разговорът ни с Кина върви към своя край. Облаците над главите ни се сгъстяват и по всичко личи, че след малко отново ще завали. И тя отново ще влезе в дома си, за да се грижи за безпомощния си партньор. А ние отново ще поемем на път в търсене на други села, други съдби, други болки и радости, споделени с последните хора по тези отдавна гаснещи места.

- Ама, стига, бе, Марче! Стига си ме снимала... - Виж, ако някоя не ти харесва, ще я махнем... - Виж, каква съм грозна... - Как ще си грозна? Няма такова нещо като грозна. Ти си такава, каквато си. Естествена. - Да не ме пуснете по телевизора... - Няма, не се притеснявай – успокоява я нежно и внимателно Мария – така, както само тя може. - Много ти благодарим, че си поговори с нас – обръщам се аз отново към Кина. - И аз ви благодаря... - Надяваме се да  сме те разведрили малко. За нас това е важно. - Няма как, важно е и за мен с някого да говоря...

Раздяла. След минутите, през които пред очите ни е изминал цял един човешки живот със своите обрати и изпитания, е време да се разделим. Минутите са часове, дни, години, но някак все не са достатъчни, за да получим трайно удовлетворение, че поне малко сме помогнали на най-нуждаещите се по опустяващите села. Въпреки това и днес, както и много други пъти, отново сме намерили доказателство за силата и издръжливостта на тези хора – на техния дух, достойнство и човещина.

Текст: Евгений Димитров Снимки: Мария Ангелова  / http://mariyaangelova.portfoliobox.net /    

Погълнат от пожара чужди спомени, сепнах се и се огледах. А, да... беше денят преди Гергьовден. Придружавах моя скъп приятел Евгений на едно от пътешествия му из българските села. Беше застанал пред мен и разговаряше с местен жител. Отдясно стоеше Явор, също много скъп приятел, умело захванал фотоапарата. Аз пък имах за задача да опиша преживяното – голяма чест.  

Наведох глава към ръцете си и се загледах в малката тетрадка. Най-горе, в средата, бе изписано „Кате́рица“.

Преди да потеглим на пътешествието ни казаха, че в региона на Плевен няма безлюдни, или почти безлюдни села. Това, разбира се, само събуди интереса ни. Катерица се намираше на тридесетина километра югоизточно от Плевен, поредното мънисто от дунавско-равнинния селски наниз. С постоянно население от 73 жители и обхващащо 7 квадратни километра, селото бе сред най-малките в област Плевен. Въпреки това имаше богата история – съществуваше от древни времена, а в средновековието било известно като „Мезра Катари“ (Мезра - Разрушена; Катари - последователи на поп Богомил).

Разгледахме още няколко възможни дестинации, но решението беше ясно – потеглихме към Катерица!

Когато пристигнахме, бяхме впечатлени. Нямаше и помен от пустотата и разрухата, често изпъкващи в обектива на „Невидимите“. Къщите бяха поддържани, пътищата - чисти, а растителността в обществените пространства беше окосена. Училището, което вече не функционираше, бе превърнато в еднографски музей, в чийто двор дори старите гуми намираха своето предназначение.

Общинската сграда приветстваше не само с безупречно измазаните стени в уютен цвят и с чистия тротоар, но и със свободната зона за безжичен интернет.

Е, стените, чистотата, а вероятно и обхватът на мрежата не приветстваха от всички страни на сградата...

Разхождайки се из селото, ние с нетърпение очаквахме да попаднем на местни жители. Улиците обаче бяха празни – хората, изглежда, или се възползваха от следобедна дрямка, или се бяха впуснали в къщни приготовления за предстоящия Гергьовски празник. Две деца на колелета, вероятно прекарващи почивните дни в селото, ни подминаха, обръщайки любопитни глави, но ние продължихме търсенето си.

Баирите, къщите, бурната растителност, селото... Докато разговарях с моите приятели, се потопих в селската действителност. Дали и преди 50 години улиците са били пусти в съботните следобеди? А преди 100? Представих си разминаващи се каруци, пълни с реколта; млади, пеещи гласове, спокойно запътили се по баирите, изморени, но задоволени от полски труд. Какви ли са били тревогите им? Какво ли са мечтали? Дали са си мислили, че все ще бъде така?

На поредния селски баир едно куче се наслаждаваше на блажен и спокоен сън. Нито клепналите му уши, нито прибраните му предни лапи бяха подготвени за забързаната градска походка, която, придружена от високи резки гласове, устремено заизкачва баира. Кучето се сепна от неочакваните гости. Ушите му се изостриха, а предните му лапи се надигнаха, сякаш по свое усмотрение. Настана панически лай.

Една от портите на баира се отвори, а от нея излезе достолепен висок мъж, около 60-годишен. Набързо се накара на кучето, което се сгуши между стопанските нозе. Мъжът го погали нежно и паниката се изпари.

- Здравейте! Ние обикаляме български села и разказваме историите на местните жители. Вие оттук ли сте?

Мъжът бе обран, но приветлив. Бил тук за почивните дни – иначе живеел в Плевен. Разказа ни, че някога в Катерица е имало почти 700 жители, но постепенно безработицата и беднотията изтласкали хората към градовете – обичайната селска участ. Не знаел много за Катерица, тъй като не бил родом оттам.

- А знаете ли кой може да ни разкаже повече за селото?

Не се замисли, а веднага посочи нагоре по баира:

-   Даскал Цветан ще търсите... Ей тамЕ, втората къща вдясно, след пряката. Той е роден тук и знае много. Учен човек е, а и обича да разказва. Той ви трябва.

Благодарихме и му пожелахме приятен ден, а аз намигнах крадешком на кучето, което махна с опашка - съвсем бе свикнало с нас.

Продължихме нагоре по баира към къщата на Даскал Цветан -  втората вдясно, след пряката.

- Добър ден! Даскал Цветан търсим. - Аз съм, същият. – бодро рече един 70-80 годишен човек, закръглен, но излъчващ здраве, който пъргаво се отправи към портата и излезе да ни посрещне.

- Вашите съседи ни насочиха към вас. Ние обикаляме български села и разказваме историите на хората... - Така, така...за селото ли? – попита Цветан, сякаш очакваше срещата ни, че чак се чудеше защо толкова сме се забавили. Застана пред нас изправен, с будни, търсещи очи, сложи ръце на хълбоците и зачака.

- Да, за историята на селото – какво е било преди, какво е сега. Ако имате време и, разбира се, желание малко да ни разкажете... - Тука съм си израсал аз... и съм живял 43 години в Родопите – Смолянския регион... - Аха. – спогледахме се тримата с интерес. – ...Едно от най-любимите ми места. – Ръцете на Цветан започнаха да рисуват въздушни форми. Гласът му бе едновременно уверен и изпълнен с емоция, обръщащ внимание на важните моменти от разказа. –  И може би щях да си бъда още там. Но така се стекоха обстоятелствата, че жена ми – лека й пръст – преди 20 години почина. На никого не пожелавам това нещо и аз съм самотен. И се наложи да се прибера в това родно село – КатЕрица. Малко, но трудолюбиво и аз съм си малко от тея, дето много-много, не че се труди, но съм свързан с това нещо. И се установих...

- От колко време сте тук за постоянно?

- От 12 години съм за постоянно тука... Родопите – 43 години. От 63-та година, до...правете му сметката. Значи, някъде 2005-та, 2006-та година съм си дошъл.

Не само попаднахме на местен жител, роден и израснал в Катерица, но и на човек с дългогодишен опит в два коренно различни селски края на България. Учен човек. Даскал...

Цветан изживял детсвото си в Катерица. Завършил четвърти клас (тогава четвърто отделение) в местното училище – сега превърнато в етнографски музей. Прогимназия и гимназия изкарал в околността. Преди 1945 г. селото било живо – имало над 100 постоянно обитавани къщи. След това, постепенно започнало да се обезлюдява; селският живот станал непривлекателен и младите се запътили към града.

След като завършил гимназия бил изпратен като войник на юг, в село Горово, Смолянско, на 2 километра от границата с Гърция. Уволнили го обаче по-рано и получил интересна възможност:

– Постъпих като нередовен учител със средно образование да оглавя там селцето, да стана учител. – Блага усмивка завладя лицето му, а очите му засвяткаха. Разказа ни как завършил Учителския институт в град  Смолян. –   И работих като учител 32 години, 3 месеца и 18 дена! Запомнил съм го като днешен ден.

Цветан бил начален учител и обучавал 4 слети класа, от първи до четвърти клас, едновременно. В една стая събирали по 7-8 чина, а на всеки чин - по 10-12 деца. „И тогава вече станах като шантав!“ Даскал Цветан обаче приел предизвикателството и се ръководел от следната мисъл:

– „Учителю начален, зидай основите здрави!“ Щото една къща няма ли здрави основи, тя не може да просъществува. Това ми е била основната мисъл в живота. Абе, аз съм на тоя принцип – основите са здрави, когато ние си ги създадем. Някой да иска да ги разрушават – аз съм бил против това нещо... И, слава Богу, си останах достоверен учител и досега си живея и съм горд, че съм бил начален учител. Защото учителят е на това нещо. Сега викат други от прогимназията и гимназията, обаче като нямаш никаква основа...

– Радостен съм и се гордея, – продължи Цветан все така въодушевен, – че имах хора, които завършиха с моя опит като начален учител... Завършиха по-напред като главен лекар в Рудоземската болница, след това детски учителки. Много съм доволен и не съжалявам, че съм бил начален учител!

В село Горово Даскал Цветан си живял добре. Съпругата му работела наблизо и често се виждали. Щом заговори за нея, обзе го тъжна усмивка, а ръкомахането се забави:

– …Моята съпруга – лека й пръст – тя работеше дълги години в бившия известен навремето Пионерски дом Людмила Живкова. И си работеше, тя беше си на квартира. Аз си ходех да се виждаме там... – благият спомен сякаш надмогна над тъгата и Цветан заключи:

– Бе живеех си, дет се вика....не е хубаво да го кажа – като Симеончо – ама пак…

Животът бил спокоен, а Цветан имал време да гради хем личности, хем земеделската си градинка. Хората го уважавали като по-учен и го търсели за съвети. Той възприел отговорно тая своя роля в обществото и търсил разбирателство със съседите си, въпреки че в началото гледали на него като на външен човек:

- Всичките бяха помаци, само трима българи, начело и с мене... Бай Цветан. Имало е и моменти, в които върху мен бяха такива сили, настроени, както го казват по турски „гяурин“ – неверник.

- Но сте се разбирали прекрасно с тези хора?

- Винаги съм таковал, бе, аз за трийсет години и букадър – Цветан се ухили –  букадър си е турска дума…  и повече, съм живял с тях, и сме се разбирали. На Рамазан, когато там честват техния празник, дето го веят, ей сега както при нас Великденските пости, при тях Рамазан. Ей сега наближава пак Рамазан Байрям и след туй Курбан Байрям да колят кочове, правят чевермета и тем-подобни.

Дошли обаче разделни времена:

- Имаше малко така отношение, когато стана въпросът за Възродителния процес. За сменяне на имената – турските, арабските имена, да вземат християнските, български имена. И аз съм участвал в това нещо...

Наострихме уши.

– Имаше случаи, когато бяха поръчали – такава беше системата на управление в България – вика, разговаряй с твоя прислужник да си възстанови името българското. Те са имали български имена, обаче вследствие на насилственото помохамеданчване, сменят си имената...83-та и 5-та година много почнаха да заминават за Турция, но от Горово специално не е имало хора, да напускат домовете, да бягат. Въпреки че аз имах кола и са ме занимавали, да им услужа, до Свиленград - Капитан Андреево – да докарам тяхните хора, да заминат за Турция. Но сега си е спокойно, спокойно си е. Те се убедиха, но затуй за мене, остава си винаги т‘ва, помак – помъчен народ. Никога няма да го забравя, затуй им викат помаците. Еми те са толкова много изтезавани – още на времето, по времето на Турското робство там – 12-та, 13-та година се освобождава това село от Турското владичество нали, то как да го каже човек. Дали е присъствие или, но за мен е потисничество, потисничество.

- След идването на Демокрацията възстановиха ли си имената?

- Веднага дадоха им право да си възстановят старите, турско-арабски имена. Направиха го възрастните, младите, които се родиха, бяха записани с новите български имена и те останаха.

Когато бай Цветан си тръгнал обратно към Катерица, в Горово били останали само 5 къщи:

– 5 къщи… Нито се увеличават, нито намаляват. Умират, обаче не се раждат – ей това е животът!

Като пристигнал, ситуацията в Катерица не била по-различна:

- Виждам, че селото постепенно залязва, залязва, залязва. И ще дойде, може би след години, да опустее, да няма хора тука...

Бай Цветан сравнява двата края, в които е живял, по следния начин:

– Балканът ражда люде, а полето – тикви...т‘ва съм си го  казал откровено. Балканджиите са твърди, упорити, здрави и трудолюбиви хора. И ние сме тука поляндурите...това значи поляците...

- А като се върнахте тук 2005-та година какво Ви се стори променено и различно в селото?

- Ами, вижте сега, ще го кажа откровено...Имаше....но след...т‘ва периода на демокрацията... Бях за демокрацията, но не бяхме готови именно  за тая демокрация, която е в момента...Дано, дано, дано..Аз му викам тая песента на Богдана Карадочева....И си таковаме...

Въпреки обезлюдяването и разочарованието от промените, животът на Цветан продължил да е спокоен в Катерица:

– Сутринта си ставам, пускам си телевизора, слушам малко музика. Фолклор. И това е..и по-рядко с политиките. И довечера – мачът на ЦСКА с Лудогорец. Аз съм се запалил там, то Лудогорец стана шампион, но който получи пари, печели.

– Аз съм си вземал винце, пиене, щото съм с малко кръвно налягане. Но не му отдавам толкова значение. Но спазвам някои препоръки на лекарите и за мене е важно, че съм доволен на лекарите и го спазвам. Иначе спортувам си, ходя си така...Разхождам се и ако има музика..Ей сега чакам около 21-ви, 26-ти – събора на Катерица. Да одя там, да скокна, да подскокна и така.

Цветан сподели, че рядко се вижда с другите жители на селото, но това не му попречило да си намери дружба:

- Отглеждам си в момента две кучета – те, само да ги видиш, са зверове...Кокошки имам, 4-5  кокошки и това е...Аз не мога от тия така наречените домашни животни – не мога да се откажа от тях. И едното си е вързано, другото си го пускам така да ме пази от бандюгите. Само да мине човек и почва да лае. Имало е случаи в един-един и половина да стана, да видя що лаят. Значи минават хора. Всякакви хора...

По-късно ни заведе да видим „зверовете“ – Вихрен и Бубка.

- А има ли лисици тук? - Не, тука има кучета, лисици не виреят. А, може да има лисици на два крака. Има самотни къщи и там се отглеждат. Бубка, верно ли е това, верно ли е? Ей това сме ние.

Бубка се приближи да се запознаем – по-добронамерено същество не бях срещал скоро. Как ли щеше да изглежда светът, ако всички „зверове“, особено двукраките, бяха като нея?

Цветан очакваше сина си да си дойде за Гергьовден – пристигал от Германия.

- Колко често се прибира той? - Един път годишно. Него работата му е такава. И сега очаквам за Гергьовден да мЪ, малко така, развесели. - Как се свързвате с него? - Абе, вижте сега, имам таблет, не му разбирам, обаче той там няма...такива, как му казват, работите на таблетите. Имам таблет, аз само дет‘ си му плащам 11 лева на месеца.  - Но имате интернет? - Ако имаше той там – той няма, и аз не мога да направя нищо. - Телефон? - Той има, обаче аз не искам такива телефони, давам на други хора...Ако се наложи , с мои комшии, приятели – те се свързват. И дъщеря ми е там в Саарбрюкен.  - На различни места ли са в Германия? - На различни – на 450км. Синът е в Берлин. Саарбрюкен..то е на югозапад.

- И не Ви е самотно? - Не, чувствам се с широка, удовлетворена душЪ! Ей това е...  Цветя и рози и алени макове! Аз тъй си го знам!

Така завърши срещата ни с Даскал Цветан от Катерица и Горово. Въпреки препятствията на времето, личните трагедии и самотната старост, Цветан не предаваше дух. За мен той бе поредното доказателство, че в България, колкото и окаяна да стане, винаги ще има кой да буди хорските умове, както на север, така и на юг.

1. Захо Пушката от село Каменица

Снимка: Николай Николов /  blindspot.bg

Макар и напуснал родното си село, за да се установи трайно в Пирдоп преди години, Захари Захариев е живата история на село Каменица и не пропуска да покаже обичта си към нея. При всяко свое завръщане, той е посрещан с любов и много уважение от останалите там хора. Цялото пътешествие на „Невидимите“ в Каменица и района можете да си припомните тук, а ето и кои негови искрени слова ни впечатлиха най-силно по време на дългия разговор:

- Аз имам два Бога, момче! Първият Бог са моите родители, а вторият Бог е...за мен е България.

2. На раздумка в продавницата на село Бърдо

Малко са нещата, които могат да задържат човек на работното му място в извънработно време. „Офисът“ на Снежка, Деян и Жоро от село Бърдо обаче е отворен дори през почивните дни, а разговорите, които се случват там оставят в съзнанието поводи за размисъл за дълго време.

- А на вас какво ви харесва в живота тук? – обърна се момчето с фотоапарата към Жоро. - Свободата, Санчо! Това ни е запазена марка, аз съм си го измислил.

                                                           ⃰⃰⃰               

- Има ли нещо, за което съжаляваш на този етап?

- Аз ли? Не – каза Деян – Значи, човек каквото сам си направи, няма кой да му го направи. Така че не требва да виниш когото и да било. Можеш да виниш единствено себе си, но това не означава, че требва да се самосъжаляваш. Няма как да върнеш времето назад. Може би, ако вземеме там пространствено-времевия континуум на Айнщайн, може би…

3. Баба Тодорка от село Понор за зимата и живота

Снимка и видео: Николай Николов /  blindspot.bg

Освен че сподели с нас трудностите и превратностите на живота си, почерпи ни щедро и ни прие в дома си, баба Тодорка по искрен и непринуден начин ни сподели едно свое убеждение, което показва, че най-големият учител не е в университета или в училището. Това е самият живот.

- Аз не съм вярваща, но има, деца, нещо, дето ни върти на малкия пръст и ни командва. Господ ли е, какво ли е, но има нещо…

4. Непознатият Вихрен…

Разтърсваща – това е думата, която дори след толкова време изниква в съзнанието при спомена за есенната среща с Борис в опустялото и закътано високо в планината село Вихрен. Въпреки голямата немотия и самотата, които съпътстват Борис в живота му там, той и жена му Мария впечатляват неколкократно с размислите и задълбочения си поглед върху различни теми. Така например Борис сравнява управляващите политически партии в България с двата най-известни български футболни клуба и тяхната дългогодишна вражда.

- За тия, най-много за БСП и ГЕРБ, че не могат да се спогодят тия смотаняци. Като Левски и ЦСКА са“.

Целият разказ можете да прочетете тук, а най-ясна представа за разсъжденията на Борис и Мария, ще получите от откъса от изповедта на Борис пред нас.

5. Иван Пощальона от село Долна Василица

Снимка и видео: Николай Николов /  blindspot.bg

Подобно на Борис, Иван от Долна Василица също недоумява защо общуването в парламента между народните представители е на ниво „караница“. Това, с което най-силно ще запомним дългогодишния пощальон на град Костенец обаче, е отдадеността му към професията и причината, поради която я е избрал:

- Просто имах желание да съм сред хората. Хората беха доволни от мене, обичаха ме. И сега, ако и да съм толкова стар, тия старите като ме видят, некой ми вика – айде, бе, кога ще ми донесеш пенсията?

6. Борето от Повалиръж и трите неща за обичане

Снимка и видео: Николай Николов /  blindspot.bg

Вероятността последните останали жители в опустяващо и труднодостъпно село да са атрактивни и забележителни личности не е никак малка. Такъв беше случаят и с Борето от сливнишкото село Повалиръж. Въпреки буйния си нрав, този човек изрече пред нас думи, които надали някой би могъл да оспори. Видеото по-долу ще ви припомни житейската максима на Борето от Повалиръж.

7. Хората ги няма, но ценностите са тук

Снимка: Николай Николов /  blindspot.bg

Сред най-силно емоционалните и специални срещи на „Невидимите“ безспорно се нарежда тази в село Добравица или Загъжене, както е било известно мястото в миналото. Чудната атмосфера в дома на баба Камена и дядо Горан, разбирателството помежду им, мелодията на гайдата, сълзите от благодарност в очите на дядо Милош от горната махала – това са само малка част от всички онези емоции и вълнения, които и до днес топлят сърцата. Неповторимият и личен разказ на Нина Ружина можете да прочетете тук, а по-долу споделяме още веднъж мъдрите думи на дядо Горан към нас.

- От мене запомнете – трябва да се уважавате! Мене никой не ме подминава, всеки ръка че ми вдигне, щото и аз на всеки съм помогнал.

8. Бай Рашо от село Банкя

Снимка: Томислав Рашков

Най-възрастният човек, с когото успяхме да се срещнем до този момент, остава бай Рашо от трънското село Банкя. Неговата история е тясно свързана с границата и съдбата на България след Първата световна война. Целия забележителен разказ на възрастния човек можете да прочетете тук, а ето как обяснява той дълголетието си:

- Обичай труда – такава ми е била работата. Ако удариш на мързел – лошо. Почваш да мислиш за болести, за това-онова, а когато работиш, нема да мислиш за болести“.

9. Повалиръжкият съсед

Снимка: Николай Николов /  blindspot.bg

Освен с Борето, в Повалиръж се запознахме и с неговия съсед – Страхо. Той впечатли с тихия си и спокоен нрав, от който сякаш прозираше някаква дълбока тъга. С течение на разговора ни с него стигнахме до източника на потиснатост у Страхо, но също и до онова, което го съхранява и до днес, въпреки нелеката му съдба.

- Ама аз и сега мога да си отида у София. Просто тука съм се родил и обичам тоя край. Не ми се живее в София въобще. Там ако отида, ще умра веднага.

10. Тримата от село Ломница за Вярата, Любовта и Живота

Снимка: Мария Ангелова / http://mariyaangelova.portfoliobox.net/ 

Да живееш като отшелник далеч от шума и динамиката на големия град често е личен избор, продиктуван от различни обстоятелства и мотиви. Почти всички герои на „Невидимите“ са възрастни хора, премминали през множество водовъртежи на океана, наречен живот. В село Ломница за пръв път имахме възможността да се срещнем с млад човек, взел съзнателното решение да напусне големия град и характерния за повечето хора начин на живот. Целия ни разговор с Влади и единствените двама постоянни жители на селото ще намерите тук, а по-долу можете да прочетете част от разсъждения, които надали ще ви оставят безразлични.

- Проблемът на градския човек е, че не излиза от зоната си на зависимост.

                                                                 *

- Значи, каквото и да прави човек, трябва да има една крайна цел, която да осмисля. Излиза, че ако човек не си зададе най-важния въпрос, животът е някакво безумие. Поставяш си някакви цели, работиш, образоваш се, отиваш на работното място, стареш се, имаш много приятели, отношения с тях и изведнъж – днеска го имаше, утре го няма. Умря и го погребаха. Така погледнато, всичко е някакво безумие.

11. (Без)ропотно. Очерци на човешките съдби в село Ропот

Снимка и видео: Мария Ангелова  / http://mariyaangelova.portfoliobox.net/

Село Ропот ни предложи няколко вълнуващи и неочаквани срещи. И все пак, може би най-впечатляващата и емоционална от тях беше тази с Кольо и Лена – двама каракачани, избягали от дома и живота си в Дупница, за да живеят в малко, но спретнато бунгало в граничното село Ропот. Причината за собствения им избор до голяма степен е преживяната лична трагедия, за която можете да прочетете повече тук. Ето и откъса от разговора ни с тях, който остави най-дълбоки и трайни следи в съзнанието ни.

- Млади сте, да знаете, че човек от човек има нужда, не от друго. (Цялото видео от разговора ни с Кольо и Лена можете да видите тук).

12. Щастие някъде на запад – Борка от Долно село...

Снимка: Томислав Рашков

Сред най-усмихнатите хора, които сме срещали до този момент по опустяващите села на България, безспорно е Борка. Самотният й живот досами релсите, някъде между граничните села Кутугерци и Долно село е изпълнен с много спокойствие, позитивност и благодарност – напълно в синхрон с житейската философия на възрастната жена.

- Към ‘секи човек требе да има нещо малко от малко уважение. Ей сега, като те не познавам, требе ли нещо да те нагрубим, да ти кажем? Не требе. Може да се видим и след години. 

I. Портретът

Калугерово – звучи някак познато. Но тук не става въпрос за онова Калугерово, разположено около магистрала „Тракия“ и оставащо винаги извън траекторията на летящите към морето автомобили. Общинският център е Правец и това скоро ще бъде напомнено по един категоричен и незабравим начин.

Околните къщи – амалгама от красота и разруха. И все пак по огрените от неделното слънце улички има хора, на площада се чуват разговори, спорове. Селото е живо и не е крайната цел на пътуването. Магазинът на главното шосе е затворен, а рафтовете му са нетипично празни за една пазарна икономика и наподобяват по-скоро пейзаж от хранителните магазини на Хавана. Но това не е единственият магазин в селото. Малко по-нагоре се намира неделната алтернатива, заредена с разнообразни продукти, а над всичко това бдят едни вечно неспящи очи.

- Е, не! Това е крайно...

Две-три бързи снимки, размяна на искрено любезни думи с единствената друга възрастна клиентка в магазина и накрая леко укорителните думи на продавачката, усетила изненаданата реакция отпреди малко:

- На момичето му харесват нашите портрети! Ако искате, можете да си купите, не само да снимате.

Въпреки предложението и подканата, днес покупките ще се ограничат само с една минерална вода и две меденки „Любимки“. Пътят продължава към крайната цел, но впечатленията от Калугерово и магазина-бастион остават много време след напускането на това място.

II. Стаята на лястовиците и отишлата си просвета

Поречието на реката отвежда до село Своде. Оттам следва неочакван, почти обратен десен завой, който води стръмно нагоре по околните баири, така че човек лесно може да се заблуди, че този път не води доникъде. Асфалтът преминава в черен път, а ненадейно изникналите пред колата крави показват, че някъде наоколо все пак трябва да има живот.

Краят на пътуването с автомобил по тези места често е принудителен. На едно възвишение предвидливо е спрял камион, сякаш за да сигнализира на шофьорите-пришълци, че продължаването по пътя не е препоръчително. От този момент нататък следва спускане по неравен и каменист терен – изпитание дори за високопроходими автомобили. Оттук пътят продължава пеша, за да свърши два километра по-надолу в началото на село Марково равнище.

Още с влизането в селото се забелязва първата постройка, извисяваща се самотно на една слънчева поляна. Твърде голяма за частна сграда и твърде малка за обществена, тя зее отвсякъде със счупени прозорци, през които нечаканите посетители влизат. Вътре са останали мебели и предмети, които все пак подсказват какво е било далечното минало на това място.

След като последният ученик е напуснал класната стая на началното училище в село Марково равнище, чиновете му са посрещали случайни хора, с различни от просветата намерения. Техният престой тук очевидно не е бил траен. Настоящите стопани на бившето школо  обаче са дошли, за да останат и това си личи. Вместо с ученици, стаите на рушащото се училище днес са пълни с лястовици.

Изживяването на подобни места оставя у човек едно мълчаливо чувство на размисъл и меланхолия. Едно училище с частично паднал покрив, със стаи, пълни с лястовици и изоставени от пришълци вещи, навява мисълта, че село Марково равнище отдавна е опустяло. Противно на липсващия път и рушащото се училище обаче, селото все още съхранява в себе си живот.

                                                                                  III. Една неочаквана среща

- Да, това е Марковото равнище, нищо, че нема равно. Това е Марково равнище. Баба Ели съм аз, приятно ми е.

Наличието на хора по тези места винаги провокира радост, особено след потискащата гледка в някогашното училище. Жената, която потвърждава къде аз и моята спътница сме попаднали, може и да се представя като баба, но гласът й е младежки, а тялото й през цялото време не спира да се движи и да шета по двора, изпълнявайки най-различни задачи.

- Много хубаво се живее тук, но много трудно. Природа е, разкошно... Аз живея в София. От 59-та година идвам тука. Съпругът ми е оттук. 79-та година той почина и е погребан ей тук на 20 метра. А тия двамата си живеят тук..

Елия – както е цялото име на нашата домакиня – посочва останалите двама души, които ни посрещат в двора на единствената постоянно обитавана къща в тази част на Марково равнище. Иван – 69-годишен човек с измъчен и влажен поглед и сестра му Венета са другите двама спътници на Елия, които й помагат в работата по двора. Макар и да изглежда ако не по-млада, то поне на тяхната възраст, Елия е всъщност стринка на Иван и Венета и идва от време на време да им помага в работата.

- Не ни губите времето, седнете, много се радваме, че сте дошли. Иначе аз в София живея. Две деца имам. Имам три правнука. Ей сега сме почнали така да стегнем, за да можем да пребиваваме като дойдат. Аз съм от 20 години с един инсулт прекаран и благодарение на идването ми тук, така съм се закрепила.

Неизменното за тези места гостоприемство присъства и тук. В момента, в който сядаме на специално постлана от домакините за целта пейка, Ели влиза вътре в къщата, оставяйки на Иван възможността да води разговора. Опитът подсказва, че след малко масата ще бъде обогатена с нещо домашно приготвено и вкусно.

                                                           IV. На края на света

- Много труден живот...много. Особено зимно време – ужас. Миналата зима...Тая зима немаше зима. Но миналата зима кат заваля снег – непроходимо. Бяха идвали тогава с БТР-и да минат по пътя. И беха одили до върха и закъсали.

Разказът на Иван е пропит с онази болка, тъй ясно изписана на лицето, сякаш има почти физически измерения. Той и сестра му са принудени да извървяват разстоянието от къщата си до Бакова могила (възвишението, от което пътят вече не е проходим за коли), за да се снабдяват с най-необходимото. А зимно време това със сигурност не е винаги възможно.

- Зимата от Своде нагоре минават трактори и разриват. И ние ходим до Бакова могила два километра и половина вторник и събота. Докарват ни провизии. Ние сме крайна точка – към Романска община сме, но ни е по-близко до Ботевград и Правец, отколкото до Роман. И пътят е откъснат, тука е много лош пътят. Даже на едно място е затворен.

На границата между две общини, в планински район до който се стига изключително трудно, не можеш да направиш хиляди неща, които за обикновения градски, че и селски човек са елементарни. А основният превоз на Иван от родното му село към останалия свят цял живот си остават...двата му крака.

- Пенсията си взимам аз от Своде. Имам пълномощно – дал съм го на тоя, където ни докарва провизиите. И като отида да си взимам провизии, той ми донесе пари.

Иван спира за малко, обръща се назад и поглежда към кучето, което е започнало силно да лае. Назовава го внимателно по име, за да го успокои и продължава разказа си.

- По миналата година ми се наложи да отида в Роман. Имаше един рейс, той идва от Роман до Средния рът и се връща. И аз тръгнах да ида заранта, да отида в Роман, да си свърша работата, да се върна на обед. И не можах да стигна. Стигнах до долу, до дерето. То не e автобус, ами една жигула комби. И ни возеше като куфар – колко човека могат да се поберат вътре, кой легнал, кой седнал – кой как намери за добре. Час и половина е оттука до дерето. Ама вече не мога да ода...

                                                                              V. Венета

Сякаш за да опровергае твърдението си, Иван става и започва да помага на Ели с работата по двора. Тя от своя страна вече е сложила на масата пълна догоре чиния с мекици, палачинки и плочки сирене. Подканва ни да се храним и се насочва към градината си – една от основните притегателни сили за нея в Марково равнище.

Разговорът продължава Венета – сестрата на Иван.

- Как се казва кученцето?

- Викаме му Буби.

- А тук училището докога е функционирало?

- А, не знам. То беше до 4-ти клас. Ама сега се е счупило, то не може да се...

- На колко години си?

- 56-та съм родена. На 60-70.

Венета не е продължила образованието си след 4-ти клас. Споделя, че най-трудна й е била аритметиката. Споменава учителката си – Веска Даскалицата – която й е помогнала да завърши началното си образование.

- Цял живот ли си живяла тук?

- Мхм. Къде па да ходиш? Никъде...нема дека да ходиш. А вие за Гергьовден ще взимате ли агне?

- Не знам. Може да вземем. Има време.

- И ние за Гергьовден не знам, че си купим ли, няма ли. Не знам, скъпо...Май си нема и да купуваме. Ако щете, да идете до Крабаче. Като тръгнете сега, за час сте там.

Разговорът с Венета често поема в различна и неочаквана посока. Не успявам да разбера какво е „Крабаче“, но предполагам, че става дума за някоя околна махала. Впоследствие предположението ми се оказва правилно. Става дума за махалата Краева бачия, част от Марково равнище.

- Да, може да отидем. Ще решим. Кажи ми, как минава тук един твой ден?

- По работа тука. Какво да правиш...в тая жега. Навън по двора, по нивата – обръщам, човеко. Та викам, тоя път тука ще ви насочи към Крабаче.

- Ходиш ли често до Своде или до някое друго близко място?

- Не, само до Бакова могила ходя. Да се взима хляб, да се яде. Два пъти седмично ходя.

- А освен хляб какво друго ви докарват?

- Меса и едно-друго. Всичко има, всичко. Само пари да има.

- Колко лева ти е пенсията?

- 100, малко, не знам. Намалиха я, минимум е. Не знам защо...стринка ми знае, тя ги разбира. Вие в Крабаче идете сега.

Въпреки възрастта, у Венета сякаш е останало детското, което тя съхранява грижливо в свой собствен свят. Той рядко е в конфликт с този на околните, защото околни тук почти няма.

                                                                                                                 VI. Спомените на Елия

Междувременно Елия отново е на масата и за пореден път ни подканва да се храним. Бистрият й ум започва да се рее през годините назад във времето, а младежкият й глас озвучава целия двор в едно с периодичния кучешки лай. Разказва ни за изпълненото с живот Марково равнище през 50-те години, за двете училища, които е имало тогава, за традициите и обичаите.

- Тук навремето бяха поне 40 къщи, а само в тази тук, която виждате, са живяли 11 човека. Всяка къща имаше добитък, който можеше да се впрегне. С тия животни хората са си орали земята.

- Според теб кое доведе до обезлюдяването?

- Това, че животът на село стана по-труден. Хората на село работеха в ТКЗС-то за едни стотинки и казваха – защо да не отида аз в града, да работя в завода, да си купувам за 15 стотинки един хляб. А тук на село се работеше на слънчев ден – сутрин ставаш и вечер докато слънцето залезе. Плащането – минимално. И това обезлюди селата.

- Как приеха хората ТКЗС-то?

- Много трудно го приеха хората. Когато трябваше да влязат в ТКЗС-то, някои много трудно го приеха, останаха си да работят частници. И те ги нарекоха кулаци[1]. Аз съм едно дете на кулаци.

Гласът на Елия спира за миг и след минутка размисъл и няколко насоки към Венета, продължава да се лее бодър и свеж, въпреки липсата на перспектива пред това място.

- Как ще върнеш някого тук? Детето му къде ще ходи да учи. На времето хората са имали много деца, гледали са поне едно да изучат, да води другите. А сега един човек без образование какво ще прави. Но здравословно тук е много по-добре. Не бива да се прекъсва връзката със селата. Оттук излизаш и стъпваш на земята, а там стъпваш на бетон.

Кучето отново привлича вниманието към себе си със силния си, отчетлив лай. Това не е Буби, това е друго куче, което посреща и изпраща редките минувачи, подминаващи оградата на този, по думите на нашите домакини, почти стогодишен дом.

- Поне кучета си имаме. Това куче аз го доведох тук – Бари. Това е кучето на внучката. То е домашно куче, било е изгонено. Дали стопанинът е починал, не се знае. Внучката един месец ходи там при един блок, храни го, приютява го. Криеше се от нас. А тя ходи всеки ден да го храни. Купува му там кренвирш и така..И накрая каза, че го иска това куче. И хайде, таковаха ме и мен, аз да го взема.

- А внучката ти идва ли често тук да вижда теб, кучето?

- Идва, да. Докарва я баща й горе до върха и оттам пеша. Не е оправдано да си трошиш колата.

- Нямало ли е през всички тези години някакъв общински проект за пътя?

- Какво да ви кажа, зимите тук са много напрегнати и тази зима един съсед от другата махала закъса с джипа си. После идваха, мериха тук – уж нещо да се направи. Беха се заели, но нищо няма да направят в крайна сметка. Не са преведени пари. То няма и хора. Но като няма и път, още повече няма да има хора. Миналата година трябваше да мине снегорин да разчисти. Голямата зима като беше. Дойде снегоринът до Бакова могила и там остана. Викам – добре, коя България сме ние? Ще дойде снегорин до Бакова могила, няма да дойде тук, защото е Врачански окръг. А горе на могилата, където свършва асфалтът, е границата между Софийски и Врачански окръг...и трябва да чакаме снегорин от Роман да дойде дотук – 20 километра – за да почисти.

                                                                             VII. Среднощният звездоброец и наблюдателят на самолети

Докато Ели пак се отправя към градината си, Иван пали поредната цигара за деня.

- Опитвал ли си някога да спреш цигарите?

- А, не съм ги спирал. Те ще ме спрат. Немам намерение.

Поредният замислен поглед и успокояващо обръщение към лаещото куче. После Иван продължава.

- Ставам нощно време, ставам отвънка. На стъпалото сядам, паля цигара. Полюбувам се на звездите и айде пак.

През живота си Иван е имал възможността да работи на различни места – освен в София е бил и в Плевен и Варна, а в Гоце Делчев е изкарал част от военната си служба.

- Тука си ми е най-добре. Тука съм роден – Иван отправя поглед нагоре, към небето, сякаш в търсене и очакване на нещо. И ето, че то пристига.

- Виж – самолет. Постоянно минават над нас. Сигурно имат коридор оттук. Та така... да живееш, ама...се отчаях вече, не мога. Взех да се опирам и не мога...аз не мога да ходя вече. Аз до Средни ръд съм ходил за час и половина – 7 км оттука до дерето. Сега не мога да ида за три часа...Ето още един самолет.

- Добре де – ти си активен, ходиш по двора, цял имот поддържаш тук.

- Поддържам аз...държа цигарата. Ей тоя полицай, комшията долу – по-миналата година го намерили в банята умрел. Умрел в банята. И никой го не е знаел колко дена е стоял – дали ден, дали два, дали три.

Следващият въпрос е опит за бягство от смъртта и отчаянието към по-позитивни и светли теми. За Иван обаче остава трудно да се освободи от тягата на трудното си ежедневие, поне докато не се появи следващият самолет.

- А ти като гледаш нощно време звездите за какво си мислиш?

- За нищо не мисля, какво да мисля. Дойда отвънка, изпуша една цигара, погледам природата и небето, погледам и пак си легна. Нема кво да се мисли. Ето, трети самолет вече минава.

- И все пак, щастлив ли си тук?

- И да съм, и да не съм, кво да правя? Трябва да съм. Щото нема какво да се прави – такава е съдбата. Мъчим се тука. Трябва да произвеждаш домати, това-онова. Щото зимата нема къде да отидеш да го земеш. Ето, вече четвърти самолет. И един в обратната посока – пет.

На сбогуване Иван и Елия ни показват нивата си. Елия изброява всички останали махали и ни кани пак да ги посетим или да останем, ако искаме. Венета е някъде сама със своя собствен свят и задачите си за деня. Иван се радва на кучето-софиянец и за пръв път от два часа насам се усмихва.

Текст: Евгений Димитров Снимки и видео: Радина Манчева

Това е само едно от многото изчезващи села в България, които “Невидимите” изследва. Повече за проекта можете да научите тук. Разгледайте и други материали от поредицата тук. Последвайте ни във Фейсбук тук.