Творби от тази стихосбирка са включени във великолепното издание на Colibri, 2026, „Лична антология“ на Венюс Кури-Гата. За „Лична антология“, съставена от самата нея, през 1997 г. ѝ е присъдена наградата „Жюл Сюпервиел“. Антологията включва неиздавани стихове (1995 – 1996) и подбор от няколко стихосбирки: „Сказания за един глинен народ“ (1992), „Монолог на мъртвия“ (1987), „Препъналото се слънце“ (1982), „Сенките и техните вопли“ (1979), „Кой говори вместо ясмина“ (1980) и „Състраданието на камъните“ (2001). Преводът от френски е на Силвия Вагенщайн, редактор Кирил Кадийски (1947-2025), художествено оформление и корица Иво Рафаилов.

Поезията на Венюс Кури-Гата (1937-2026), признавам, ме зашемети. Чета, препрочитам всяко нейно стихотворение и благодарение на изящния превод, откривам нови дълбоки преживявания от душевната сърцевина на невероятно талантлива поетеса. Почти нищо не знаех за нея, освен попаднала ми информация за множеството ѝ най-високи литературни награди във Франция. Тази моя първа среща с поезията на Венюс Кури-Гата ме обгърна като любовна ласка, която завинаги става неотменна част от личното ти живеене, отношение към света и вечния спомен, че я е имало…А това е дар, който получих с „Лична антология“.

Със съдействието на издателство Colibri и специално на  Силвия Вагенщайна публикуваме Предисловието на Венюс Кури-Гата към нейната „Лична антология“ и Послеслова на преводачката. Благодарим.

ПРЕДИСЛОВИЕ

Защо е тази натрапчива нужда да говоря 3а смъртта? Думата „смърт“ ли стои в основата на заглавията в книгите ми? „Врява за една мъртва луна“, „Мъртвите нямат сянка“, „Мъртъв дом“, „Монолог на мъртвия“.

Трябва да се върнем към годината 1975-а, когато до мен достигаше непоносимото зрелище на един удавен в кръвта си Ливан. Сложените на дървени дъски трупове биваха нахвърляни в масови гробове със същия жест, с който хлебарят мята във фурната своя хляб. Смъртта - насъщният хляб на ливанците.

Упреквах се, че превръщам мъртвите в словесна материя, че ги строявам като оловни войници по моите страници, но бях неспособна да посегна към други сюжети. Пет години по-късно колективната смърт отстъпи място на индивидуалната смърт, тази на съпруга ми, бащата на моята дъщеря. Като я сграбчвах с голи ръце, смъртта избухваше в лицето ми. Тя се възцари в моя дом, пропи със студения си мирис кожата ми и дрехите ми. Стихотворенията от „Препъналото се слънце“ бяха написани в някакъв шемет и потрес в болничен коридор, срещу отделението по реанимация, къде- то Жан агонизираше.

Скреж ти мълвиш

въжата хвърляш посред шум от пяна и сълзи

дървото дето през прозорците към тебе гледа

кръстосва клони и изригва дъжд.

Стихотворението го подтикваше да живее, да не прекрачва неотменимата бариера, привързвайки го за неговите вещи, за неговите книги, подобно коза за своя кол.

И всяка вечер

стихотворението щом вратата си залости

преброжда страниците ми мъжът за думите нехаещ следващи го по петите

зад себе си оставили следа от стъпките мастилени.

Последната дума имаше смъртта. Тя разора живота ми като безплодна земя със своята неумолима брана. Беше минус петнайсет градуса през онази зима. Вятърът, който се процеждаше под вратата ми, се вмъкваше в костюмите на отсъстващия и ги издуваше с невидимо присъствие. Бях вцепенена от страха и от студа. В замъгления ми ум стихотворението се превърна в пространство с тегнещо над него проклятие. Обърнах се към прозата.

Изоставих иносказателния, пределно стегнат, херметичен език на поезията в полза на пространния, прям, утилитарен език на романа.

Понеже нямах нито родина, нито съпруг, бях се привързала към въображаеми географски места и излезли изпод перото ми персонажи.

Поезията се завърна с умиротворението. В „Монолог на мъртвия“ се разказва за живота на мъртвия под земята. Той продължава своето паралелно с нашето съществуване, храни се с мириса на нашето жито, утолява жаждата си с изпаренията на нашите извори, вслушва се в нашите стъпки и в нашите шумове. Стихосбирката „Монолог на мъртвия“ беше написана както се дълбае ров - загребвайки изречения, които се стоварваха шумно като буци пръст, аз копаех гроб с думи.

„Кой говори вместо ясмина“, написана десет години по-рано в един кратък промеждутък на щастие, остана далеч назад. Къщата беше разположена сред борова гора с изглед към Средиземно море. Същата вълна се плискаше от подножието на Естерел чак до Ливан. Детето на любовта огласяше простора със смеховете си. Щурците виртуозничеха... Димът от лулата на Жан се виеше на спирали около слънцето.

Последното красиво лято. От този миг нататък слънцето помръкна. То не е вече същото. Както и аз.

Венюс Кури-Гата

Силвия Вагенщайн

Послеслов

ТОГАВА ВЪЛЦИ ДУМИТЕ БИЛИ -

МЕЖДУ ДВА ЕЗИКА

Венюс Кури-Гата е френско-ливанска писателка, може би най-известната и разпознаваема от ливански произход във френскоезичната литература. Творчеството ѝ е щедро захранено от двете култури ливанската и френската, което ѝ отрежда особено място в съвременната литература на Франция. Макар по-малко прочута от именития си сънародник Халил Джубран, тя е автор на нашумели романи, но преди всичко на изключително оригинална поезия, съчетаваща двете традиции. Владее еднакво добре арабски и френски език, но избира да пише на френски. „Разказах за детството си в проза и поезия на френски, пропит с арабски; арабският език вдъхваше живот и цветове на френския, твърде строг за моя вкус. Трябваше да разширя тесните му граници, за да вмъкна моите галопиращи, обширни, барокови арабски изречения.“ От сблъсъка на двете култури и двата езика и тяхната амалгама се ражда неповторимото очарование на нейната поезия и на поетичната ѝ проза. В проза и стих тя изследва болката от езиковото изгнание: „Как да плачеш на език, който не е твой / какво име да дадеш на стени, които не са напоени с твоята пот?“.

Родена през 1937 г. в маронитско семейство в Бикфая, Венюс Кури-Гата прекарва детството си в малкото планинско селце Бишари в Северен Ливан, където е роден и Халил Джубран. Бишари, родното място на майка ѝ, завинаги ще остане за нея „щастливо местообитание“, „най-северният от всички севери“. Израства с трима братя и сестри в християнски квартал на Бейрут. Майчиният ѝ език е арабски, докато баща ѝ, работил като френско-арабски преводач, и е внушил любов към френския език и света на библейската символика. Животът в селото и природата на Бишари се просмукват завинаги в поезията и прозата ѝ. През годините посвещава все повече време на писане. Първите ѝ опити са „на френски от ляво на дясно на страницата и на арабски от дясно на ляво“, като текстът се среща по средата „в забранен, кръвосмесителен брак“, както самата тя го определя. Въпреки че в крайна сметка избира френския език, арабските ритми и тропи съществуват пълноправно в творчеството на Венюс Кури-Гата. Чрез превода те преживяват някакво Завръщане у дома: „Моите стихотворения, които пиша на френски, се завръщат към майчиния си език, когато бъдат преведени на арабски. Звучат, сякаш първоначално са написани на арабски.“

Малко след публикуване на първото си стихотворение осемнайсетгодишната Венюс е избрана за „Мис Бейрут“, а през 1957 г. се омъжва за Жозеф Кури, заможен бизнесмен, от когото има три деца. На светските вечери блести с красотата и таланта си, но постепенно идва умората от светския живот и тя се обръща към поезията, източник на истинския ѝ живот. Дебютната ѝ стихосбирка „Недовършени лица“ (1966) бележи началото на творчество, което по чувственост и лирически обхват дължи повече на арабската, отколкото на френската традиция.

След развода запазва фамилията на първия си съпруг Кури. През 1972 г. се преселва в Париж, където се установява за постоянно като съпруга на Жан Гата, учен медик. От този втори брак се ражда дъщеря ѝ, писателката Ясмина Гата. Парижкият живот ѝ изглежда скучен в сравнение с разкоша на бейрутските вечери. По това време вече е известна в литературните кръгове поетеса и писателка. Кариерата ѝ я води по всички краища на света, където книгите ѝ се превеждат. Но скоро в Ливан избухва война. Безсилна да се противопостави на кръвопролитието, тя се гмурка в писането и книгите, пише, за да успокои съвестта си. От това време датира романът „Врява за една мъртва луна“ безпощадно изобличение на войната под знака на черния хумор, разказ за един разлагащ се свят, жаден за кръв и секс.

В основата на нейното призвание стои голямо страдание. Несъмнено житейските сътресения са го ускорили, карайки таланта ѝ да разцъфне преждевременно. Темата за смъртта, толкова важна в творчеството ѝ, е почти натрапена в този етап от живота ѝ първо - гражданската война в Ливан, окървавила страната за цели двайсет и пет години, а след това болестта и смъртта на съпруга ѝ през 1981 г. В тези трудни години на двойна скръб тя пише само проза. Едва през 1987 г. се появява нова стихосбирка, „Монолог на мъртвия“, в която изгражда мост от думи към царството на мъртвите.

Още от първите сборници поезията ѝ е населена със скъпите ѝ покойници, сред които се открояват образът на майката „двуезична неграмотна“, и на Виктор, брата поет, наркозависим, настанен в психиатрична болница по нареждане на авторитарния баща Трагичното изчезване на брата, интерниран и лоботомизиран, е първичната рана, която отваря пътя на писането на Венюс.

Същите семейни призраци, същите обсебващи теми женствеността, имиграцията, културният конфликт обитават това писане с изумително метафорично богатство, напоено от въображението, изразните средства и привкуса на арабския език и поезия. Преживяването на безнадеждност и загуба осигурява централните мотиви в нейните стихотворения: експресивни и мрачни картини на сюрреалистично отчуждение. В тях не престава да тече кръвта на наровете същите тези нарове, които растат в двора на семейната къща:

Разказахме за отчаянието си на хвойната и на леската

по чуждоговор наши братовчеди

и плакахме на рамото на нара който месеци пред прага ни кървя.

Венюс Кури-Гата се вглежда в човешките страдания без елегично разточителство. Трагичното и комичното, величавото и тривиалното непрестанно се преплитат. Що се отнася до трагичното, то винаги е оцветено с нотка хумор.

Разпъната в своето двуезичие, при Венюс Кури-Гата френският и арабският са в постоянно стълкновение, което често разменя местата на живите и мъртвите. Думите са разбесняла се глутница, която трябва да укроти:

В нозете и те своя гняв принасяли

чернеещата книга на нощта щом тя отгърне.

Тя изследва и кара езика да трепти като неукротима орда. „Тогава вълци думите били“, четем в едно емблематично стихотворение, дало заглавието на по-късна сбирка. Под френския език арабският се бори, за да си проправи път, като собствената му музикалност се влива във френския синтаксис в тигела на писането. „Продължавам да искам да поставя тези два езика в един и същи калъп, в едно и също изречение. Не можех да приема, че думата bahar, която съдържа много вода, се превръща в mer (море), че shajara, която съдържа много листа, се превръща в arbre (дърво). Исках да пиша на френски от дясно на ляво, но в крайна сметка се помирих с този език, като ги вложих един в друг.“ Възпявайки музикалността на арабската азбука и образите, които извиква на френски, тя се превръща в маг, който, по мнение на някои френски критици, няма за какво да завижда на Рембо:

Отдясно духа „Алеф“ и наляво...

3а да изтрие дюните и камиларите да изличи...

В легена „Ба“ умиват те кръвта от месечния цикъл на луната

в бакъра дълговечен...

Обхожда „Та“земята бедна на трева и състрадание...

„Като обърна поглед назад, смятам, че френският език ми е послужил като предпазна бариера срещу залитанията споделя поетесата. В крайна сметка се почувствах удобно в неговото пространство. Но продължавам да чувам дрънкане на окови, като на дуел, щом взема перото. Два езика се изправят един срещу друг на моята страница и в главата ми.“

Към днешна дата Венюс Кури-Гата е публикувала повече от двайсет романа, чиито заглавия сами по себе си свидетелстват за ярък белетристичен талант: „Препарираният син“ (1980), „Врява за една мъртва луна“ (1983), „Къща на ръба на сълзите“ (1996), „Монахът, османецът и жената на Великия ковчежник“ (1998, 2003), „Къщата с копривата“ (2006), „Седем камъка за прелюбодейката“ (2009), „Годеницата дойде на магаре“ (2013), „Сбогом на червената жена“ (2017), „Какво остава от мъжете“ (2021). През 2016 г. публикува „Последните дни на Манделщам“, текст, който проследява последните трагични моменти на руския поет, а през 2019-а „Марина Цветаева, да умреш в Елабуга“. Като романистка печели международна известност през 90-те години с „Годениците от нос Тене“ (1996), излязла на български в превод на Аксиния Михайлова.

Автор е на трийсетина стихосбирки и книги с поезия за деца с не по-малко хипнотични заглавия: „На юг от мълчанието“ (1975), „Сенките и техните вопли“ (1979), „Кой говори вместо ясмина“ (1980), „Препъналото се слънце“ (1982), „Сказания за един глинен народ“ (1992), „Коприва“ (2011), „Къде отиват дърветата“ (2011), „Тогава вълци думите били“ (2016), „Кадиш 3а нероденото дете“ (2017), „Попитай тъмата“ (2020).

Венюс Кури-Гата при получаването на званието Командор на Ордена на почетния легион (2017), снимка Catherine Schwaab, списание Paris Match

Носител е на множество награди и отличия, сред които награда „Аполинер“ (1980), награда „Маларме“ (1987), Голямата награда за поезия на Дружеството на писателите (SGDL, 1993). През 2009 г. получава Голямата награда за поезия на Френската академия, а през 2011 г. наградата за поезия „Гонкур“ за цялостно творчество. За „Лична антология“, съставена от самата нея, през 1997 г. ѝ е присъдена наградата „Жюл Сюпервиел“. Удостоена е със звание Командор на Ордена на почетния легион (2017) и звание Командор на Ордена на изкуствата и литературата (2022).

Била е член на журита на различни литературни награди. Сътрудничила е на списание „Йороп“, ръководено от Луи Арагон, и е превеждала на арабски отделни броеве заедно с други поети. Като преводач е дала своя глас на големия съвременен сирийски поет Адонис.

Венюс Кури-Гата, икона на френскоезичната поезия от ливански произход, угасна тихо, на 28 януари 2026 г. в своя парижки дом, с изморено от твърде много любов и страдание сърце, но остави забележително творчество, което се усеща като живителен полъх във френската поезия от последните десетилетия.

Силвия Вагенщайн

Този текст, посветен на „Лична антология“ на Венюс Кури-Гата ще завършим със стихотворение от цикъла ѝ „Далечно детство“, Неиздадени стихове (1995-1996), посветен на Ален Боске.

Звезда

на пламъка изобретение.

На някоя искра приумица

На лампата за вечност закопняла мнение

Потаен ход на Бог от речниците разгласен.

Снимки: Стефан Марков и архив

Кирил Кадийски, 2023