last name Ever, first name Greatest

"Е хайде, запиши ме, де" тя категорично настоя.

Дадох и телефона,

"Искам ти да се запишеш"

И записа се така..

"Тя"

Вече не сме заедно и ще трябва да продължа,

друга любов, друга жена..

Но в телефона, душата и сърцето, винаги ще е само..

Това ли ще е датата, която ще запомня?

За последен път ли виждаме се днес?

С тежест във гърдите ми огромна

сетния си поглед вперих в теб.

Пътя между нас се утроява.

Кой от двама ни ще си прости?

Сърцето ми не смогва на товара

и свива ме почти до смърт. Почти.

За последно чух гласа ти да отеква

в голите стени на този дом.

Безразличен, празен тон го събеседва -

нежност няма в него вече. И любов.

Сбогом казахме на минали години

и снимките от секцията скрих.

Знам къде са, но към тях не ще посегна.

Там се виждат само спомени, уви.

Разхождам се сама до магазина.

Вече пазарувам за един.

На касата си плащам половина

от живота, дето с тебе не делим.

Краят не в неделя е, а в сряда.

Това ли ще е датата, кажи?

Кажи, да отбележа в календара

деня, във който всичко разруших.

Първата целувка,

Нито първата сутрин, в която се буди в чуждо легло.

Не я целунах първи по челото за лека нощ.

Не успях да й подаря първите рози.

Боже, благодаря на всички преди мен,

Че й разбиха сърцето,

За да не го правя аз.

На всички жени, които са опитвали, искали и дори копняли да са за него нещо повече от случайно минаващи, нещо повече от опит за " добре ми е ", нещо повече от мнимо продължение.

Съжалявам, жени.

Че ви е целувал както аз обичам. Че ви е гледал с поглед, с който изяждаше мен някога, хищно и остро, за да намери нещо мое у вас. Че ви е имал, за да забрави, че там някъде, някой друг има мен. За да лекува себе си от това, че се е провалил в единственото, в което пламенно е искал да успее.

Съжалявам, жени.

Че сте се борили за вече завладяно сърце. Че сте виждали бъдеще, което никога не би могло да ви принадлежи. Че сте искали някой, който... вече нищо и никой не иска.

Съжалявам, жени.

Че сте давали много и никога не е било достатъчно, след като вече в ръцете си е имал всичко. Че не сте заспивали, докато е сънувал мен. Че е наранявал вас заради болката, която е горяла в него.

Съжалявам, жени.

Че сте го чувствали далечен, докато в сърцето му съм била винаги близо. Че ви е разплаквал, за да измие собствените си огорчения. Че сте живели до някой, който не се е чувствал жив.

Съжалявам, жени.

Че сте посрещали яростта му, защото е имал само нея. Че сте слушали лъжи, докато е криел истини от вас. Че ви е откраднал време, за да избяга от спомена за своето.

Съжалявам, жени...

Че сте му дали много, докато е трябвало да давате на други. Че е съществувал в погледите ви, за да преглътне някак липсата на моя. Че е пил по много, че се е рушил по много, че е наранявал... много, за да заглуши поне за малко тишината ми.

Но НЕ съжалявам за това, което съм за него. Не съжалявам за това, че го обичам така, както никого. Не съжалявам, че минахме през всичко и ... през всички ви.

Защото заспивах до мъже, които не бяха него, само за да се намразвам всяка сутрин за това. Защото се лъжех нагло, че е лесно да забравя като съществувах само в спомените си с него. Защото се превърнах в друг човек, за да избягам от жената в мен, която го обича.

Съжалявам, че наранихме всички по пътя и най-много - самите себе си.

Всеки расте с раните и болките си, с пропастите и с полетите си. И знам, че всичко изживяно ви е направило по-истински за вашите си хора.

А ние с него... просто се обичаме. И няма достатъчно далечен път, който да ни изведе до щастие с различни хора. Пораснахме. И вече знаем какво да правим с бурята, която ни владее.

И нямаме други избори и права на грешки с чужди имена. Не повече. И вече.

Не съжалявам за това, че се обичаме.

И минахме през много, за да се намерим.

Не съжалявам.

Но ... дължа ви извинение.

Не си в настроение за игрички. Много добре.

И аз не съм в настроение за тях също.

Нека го напиша ясно: Ти си извинена.

Отменям наказанието ти, отменям думите си.

Ела си у дома.

Ела си у дома и ми крещи. Ела си у дома и се сбий с мен. Ела си у дома и ми разбий сърцето, ако трябва.

Просто си ела у дома.

Над мен е същата сребриста луна, която свети надолу към теб. Когато я гледам ме кара да си спомня блясъка на твоето острие, притиснато към гърлото ми и други романтични моменти.

Не знам какво те задържа да се върнеш във Вълшебният народ - дали това е досада от мен, или след като си прекарала време в света на смъртните си почнала да вярваш, че живот свободен от Вълшебният народ е по-добър от този, в който да го управляваш.

В най-жестоките ми часове почвам да вярвам, че никога няма да се върнеш.

Моля те върни се.

Защо пестиш амбицията си? Винаги си знаела точно какъв съм аз и си виждала всичките ми падения, цялата ми слабост и всички белези. Ласках се, че в някои моменти си изпитвала чувства към мен, различни от тази концепция, но дори и това да е вярно, те биха направили само тънка следа, до появата на другите ти, по-големи желания.

И все пак сърцето ми е заровено с теб в странните почви на смъртния свят, както беше удавено с теб в студените подводни води.

Бях твой преди да мога да го призная, и твой винаги ще бъда!

Засега е добре. Седя вечерно време и си позволявам да съм с теб, не на живо, но поне в мечтите.

И въпросът сега е защо да ме е страх от мислите за мястото ми, или за всичко което ще се обърка в бъдеще?

Не мога да ги спра, но и брегът не спира вълните, те просто свършват в него. Да приемаш също е полезно.

Не да бягаш, а да разбереш. Не да се страхуваш, а да знаеш. Ще дойде време живота да нападнеш, но си дай време да се подготвиш.

Не ме е страх от мисли или чувства, намерих си как да ги приемам - с криви рими и размишление, инструментите на тези с много време.

Поне за малко е добре. В тези хубави вечери позволявам си да съм до теб. Не наистина, но поне се усмихвам.