(Не)разбирателства

Видя ли, мина време, минаха няколко версии на тебе, пренаписахме не едно стихотворение, но се случи - докато другите се учеха да прощават, ти тренира сърцето да не се поддава - и днес именно тези, които те грабеха, ще са първите, които те обвиняват - че детето в теб вече го няма. Напротив, заради нея го правя.

Докато сърцето се мъчи да ти изяде главата или поне да разбие стената на невинните ребра, докато си напомняш да дишаш дълбоко, ще си повтаряш, че това е най-хубавото на всеки край: всеки път е само веднъж и за последно.

ОТНОСНО ОБИЧТА КЪМ ГОРДЕЛИВИТЕ Можеше да си толкова грандиозен само като спомен. (Направих ти услуга.)

* * * всеки следващ път пътят до летището се скъсява а куфарът олеква „маме, вече никъде не държиш нищо“ и двете виждаме как изпускам нещата как ми се изплъзват между пръстите но се успокояваме, че е временно казвам ѝ, че не знам вече какво толкова да нося не ѝ казвам, че имам нужда повече да оставям за да може когато дойдат и тези дни (а те винаги идват) да се обадя на няколко човека да ги попитам има ли ме още при тях защото точно в този момент при мен никаква ме няма да ми кажат тук си, спокойно, пазя те да чуя от някого, че някъде още съм аз

* * * Опасявах се, че ще дойдат отново тези дни - в които навикът ще вземе превес и отново ще отвори дума за теб. Но тогава не си и представях, че ще бъда човек, който може да погледне през тази врата и - хвърляйки око на живота, който ужким чаках - да я затвори. 

Не е каквото си мислеше преди – няма зад всеки ъгъл гръмък обрат и на никого не е нужен целият свят. Толкова по-голямо е и е толкова дребно: когато обичаш някого правиш само едно – отлагаш сбогуването до откат.

* * * Всяко стихотворение за жестокост, което съм опитвала да напиша, започва с нещо като запознанство - да, приятно ми е, аз съм, но така ми се иска да не бях.

Историята е стара като света, защо ти е тогава на теб точно, меко създание, да пропиляваш по нея младостта си? Защо искаш да наречеш болката си с някакво грандиозно име? Никоя обида не е толкова голяма. Слез от кулата, тази крепост на недоверието не те опазва от нищо – най-вече от онези, заради които се покатери там. Не се доверявай отново нещо извън топлата ти кожа да те опази. Прости на историята, че се повтаря от памтивека – преодолей факта, че падна жертва, но недей да придаваш излишна важност на ситуацията. Прости си, че беше местопрестъпление. Признай си, че беше и злосторник. Прости и забрави. Но не забравяй да се отдалечиш.

Здравей! Имам чувството,че сякаш си спряла да пишеш или поне вече не споделяш тук.Има ли причина и ще станеш ли пак активна, защото наистина имам нужда от душевна храна,а твоите произведения бяха като горещ шоколад в дъждовен ден? :)