berserker albatraoz

Посрещахме с теб изгрева всяка вечер

Говорейки за всичко

Обещанията останаха си тук в тази стая

Любовта замина си покрай действията

Проклинам мозъка си че сънувам как ме търсиш

Проклинам нощта че не е тиха да заспя и в съня си аз да се изгубя

Проклинам себе си че толкова ми пука, че ми липсваш

В нощи като тази

Проклинам Вселената че пак да се влюба завеща ми

Проклинам звездите че греят

Проклинам луната че свети

В нощи като тази

Мога да си представя живота ми без теб

Толкова малка, кратка дума. Чужда за много, описателна за други.

Какво значи тя всъщност?

За мен е горенето на кожата ми, огъня в душата ми. По-горещ от хилядите огньове в Ада.

За мен е как сърцето ми тежи, главата ми пулсира.

То поне със себе си мога

Плаче ми се

Плаче ми се за теб, за нас, за какво беше и

за глупостите поради които вече не е

Плаче ми се че има шанс да го изгубя

че има шанс да се наложи да те гледам

от разстояние

без да мога устните ти да целуна.

Плаче ми се, че може с теб да ми се наложи

дистанция да спазвам

Плаче ми се,

че може допира ти повече да не усетя

Плаче ми се, че сърцето си разбивам

само при мисълта да те изгубя.

Седя и мисля

за тебе само

и всичко което ми се ще да имаме.

А да поплача не мога.

Направя ли го

Тук до мен в леглото

С нежни ласки ме приспиваш

Мозъка ми да спасиш се опитваш

Тук до мен, шепота ти ехти

Не си отивай ти, дишай и се бори

Сили даваш ми да продължа

Но колко ли време още мога да оцелея в тази вечна

Какво ли беше аромата на цветя през ранна пролет?

А да усещаш полъха преди буря?

Да се насладиш на мириса на сутрешна роса

В градината под сянката на череша, то лежеше и плачеше. Времето се смръчи и заедно със сълзите на лъвчето започна на ръми. Скоро започнаха и мълнии да кънтят и небето да разцепват с всеки техен проблясък.

Лъвчето само бе, никой друг до него нямаше. Сълзите стичаха се и с капките едно ставаха и земята ги попиваше.

В бурята сокол летеше, видимо объркан и изгубен. Вятър го вееше към градината да кацне и да се скрие.

И така сокола срещна лъвчето. Кацна пред муцунката му и с клюн потупа го леко по главата.

Срещнаха очи и се разбраха.

Сокола сгуши се, перо откъсна си от крилата и с него сълзите попи от затворените на лъвчето очи.

И в този момент, бурята от нещо страшно, превърна се в утеха. Под клоните на тяхната череша те лежаха сгушени докато отмине. И когато спря и слънцето проби през мрачни облаци, лъвчето и сокола заедно останаха.

Два разлипни пътя, един станаха.

Световете се оплетоха, а лъвчето завинаги си имаше перо с което сълзите си да попива докато сокола повече да се изгуби не можа.

грабнах го с пълни шепи, че от него да полетя

В красотата ти открих поезия

грабнах я с пълни шепи, че от нея да не се заслепя

В ума ти открих пъзела

грабнах го с пълни шепи, че да ти го наредя

В думите ти открих смисъла

грабнах ги с пълни шепи, че да го разбера.

В целувката ти открих звездите

грабнах ги с пълни шепи, че да мога да се насладя

Това открих в теб преди да те опозная

Очите ти съзрях

И осъзнах

Ме научи че приятелите, макар и да не искаш

Си отиват дори след години заедно

Живота до тук

Ме научи че любовта, макар и да е споделена

Не винаги се получава, не винаги остава

Живота до тук

Ме научи че кариерата, макар и да я заслужаваш

Не винаги ще успяваш

Живота до тук

Ме научи че да живееш, макар и да не знаеш как

Пътя ти все ще се показва

Живота до тук

Ме научи че най-важното, макар и да не виждаш

Не е всичко това

Живота до тук

Ме научи че да си щастлив, макар и да е момент

Надявам се един ден да осъзнаеш, че доеи болката е била за добро

Надявам се да разбереш, че обичам те, но

Пред това да съм ти изтривалка и да съм добре

в най-светлият ден

Не забравяй

Очите пригодени към тъмнина

Могат да намерят искра

Близко до водата отново, пак ти бдиш и виждаш ме.

Навън вали, поройно сипе се дъжда.

Само неговия шум ехти,

а някъде далеч бушува и океан пълен с разбити мечти.

И пак все си ми ти