ВЪПРЕКИ

Разговаряме с нея в кабинета, който дели с други колеги в СБХ на „Шипка“ 6. Тук са и част от плакатите, готови да потеглят към Созопол…

Можеш ли да кажеш за коя поредна година е изложбата с плакати заедно с другите експозиции в началото на фестивала „Аполония“ в Созопол?

В Созопол ли? Минимум за 5-а! Даже, може би, и повече, 5 години – редовно. А преди това също сме имали участия в програмата на „Аполония“.

В „Аполония“ още преди повече от 40 години всичко като че ли започна с плаката за всяко издание. Мисля, че първият плакат беше на, Светла му памет,  великолепния художник Здравко Мавродиев (1936–2017) , ако не се лъжа.

Плакатът на Светлин Балездров за 42-рото издание на "Аполония"

 Много е вероятно. Аз знам за плакатите, които години наред е правил Божидар Икономов (1943-2016). Но първите на „Аполония“ не я помня…/ обяснявам ѝ, че защото е доста по млада – б.а/. Логото – буквичката „А“ – е на Александър Сертев (1937 – 2021) . Знам и негов плакат, също правен за „Аполония“. Това е много рядко – фестивал с всичките му огромни достойнства  и е такъв мултикултурен сериозен артистичен форум. Направи ми огромно впечатление, че преди време те направиха конкурс сред студенти. И тогава студентът Светлин Балездров, понастоящем доцент в НХА и доктор, спечели конкурса. Оттогава тази чудесна традиция – това са най-хубавите плакати във всички други изложби, които сме показвали. Винаги в изложбите на Триеналето включваме плакатите на Светлин Балездров от „Аполония“: те издават стил, издават дух, издават някаква последователност. Същевременно всеки път нещо иновативно има в тях и това е чудесен стил. Всеки един арт-, културен фестивал трябва да има своята идентичност, да има своите плакати. И в това отношение  „Аполония“ е пример.

Всяка година имате някаква тема – различна, свързана с контекста на Триеналето или нещо друго, посветено на опазването на природата, например. Сега защо избрахте моята любима тема „Джаз“?

Защото сме увлечени по тази тема. Защото в световен план това е един много сериозен раздел в плакатното изкуство, едни от най-големите майстори работят в областта на джаза. Очевидно джазът е универсален вдъхновител и колекцията на Международното триенале на сценичния плакат разполага с много подобни експонати. Ние сме правили преди време такава изложба на фасадата на Националната музикална академия „проф. Панчо Владигеров“ – това ни беше първата изложба там. Но винаги ни е изкушавало да доразвиваме темата. Триеналето е така конструирано и неговата колекция се попълва с всяко ново негово издание, всъщност, ние можем да проследим развитието на плаката през последните 33 години, благодарение на тези колекции. И в изложбата, която ще покажем на „Аполония“, има работи, които са създадени преди 20-ина години, даже и 30 – плакатът на Хавиер Бермудес е оттогава; и има работи, които са съвсем нови. В този смисъл всяка колекция на тема „Джаз“ е нова и различна, а ние се опитваме да поддържаме това разнообразие.

Но има и една по-специална връзка, защото през годините джазът заема много специално място в програмите на „Аполония“.

Това е реверанс към програмите на „Аполония“, към вкуса, към джаза. Малко известен факт е, че благодарение на много щедър жест от страна на Живко Петров няколкото кратки видеофилмчета, видеоимпресии, представящи плакати от външните изложби на Триеналето, са на фона на негова музика. Ние също сме изкушени от джаза, харесваме джаза, обичаме джаза. Сигурни сме, че той въздейства много силно и по различен начин на различни видове публика. И в този смисъл е много близък с плаката. Плакатът също е смела интерпретация, свободна версия на нещо, нечий прочит. Двете теми много лесно са в симбиоза.

В предварителния ни разговор спомена и чуждестранните участници. Как подбрахте кои ще бъдат пък от българска страна?

От българска страна имаме няколко автори. На първо място бих искала да спомена забележителния Димитър Тасев, който за съжаление не е между нас. Но той имаше една много силна серия „Джаз“, с която е участвал в Триеналето. И всеки път, когато се връщаме към тази тема, ние неизменно включваме плакати на Димитър Тасев (1937–2022). Постижение в съвременния български плакат е плакатът на Иван Кашлаков, който е с голяма награда - новата селекция на „Графис“, което е много авторитетно издание. Имаме и млади автори.

Политиката на Триеналето е да се опитваме да балансираме – да представяме съвременния български плакат в контекста на международната културна сцена. Едно събитие, за да е международно, то трябва да е абсолютно съпоставимо: чуждестранните автори да присъстват пълноценно, да не е едностранчиво – да не са само български плакати и няколко чужди. Във всички случаи ние показваме 39 плаката, повече от половината са на чужди автори.

Не мога да не спомена великия Финн Нигаард от Дания– световния плакатист, който най-много е работил в сферата на джаза. До ден-днешен той е доайен на джаз плаката. Също присъстват плакати на двама наши любими участници и приятели на Триеналето: Лех Майевски и Ришард Кайзер, които по същото време ще бъдат на 30 км от Созопол. Защото от 1 до 4 септември в партньорство с Националната художествена академия се провежда майсторски клас, който те ще водят пред 30 студенти във Филиала на НХА  в Бургас. Много хубаво впечатление ми направи, че студентите, които са се записали, не са само плакатисти – има млади хора от живописта, от книгата, от печатната графика. Има голям интерес към феномена „Полска плакатна школа“.

Полската плакатна школа, естествено, присъства в нашата изложба в Созопол. Присъстват плакатите за едно специфично изложение, фокусирано само върху джаза. Това са плакати, свързано е с един техен фестивал, който се нарича „Джаз в руините“, организиран от плакатиста Томаш Кипка. Това е дългогодишен джаз фестивал, заедно с него има световна изложба на плакати на тема „Джаз“. Това е утвърдено събитие, присъстват работи и от този форум. Споменах вече Хавиер Бермудес, ръководителя на едно от най-авторитетните международни изложения за плакати – Мексиканското биенале. Той е гостувал в България. Показваме два от неговите плакати.

Най-масирано е присъствието на Финн Нийгаард, защото наистина в световната палитра от плакати той е човекът, който най-много се свързва с това изкуство. Естествено, присъства плакат на Димитър Трайчев, познавач на джаза и на плаката и въобще – на изкуството на дизайна. И защото се опитваме да впишем актуалната културна сцена, да я покажем подобаващо на „Аполония“ – защото самата „Аполония“ прави това – да показва световните образци в различни видове изкуства. И ние сме се опитали да направим това в селекцията на плакати.

Разкажи ни малко повече за великия Финн Нигаард, както го определи.

Финн Нийгаард е датчанин. Той е член на нашето международно жури на последното Триенале на графиката. За съжаление, драматични семейни здравословни проблеми му попречиха и се наложи той да участва онлайн. Интересното е, че когато накрая направихме равносметка, се оказа, че решенията на цялото международно жури на 90% съвпадат с неговите предложения, което означава, че с абсолютна сигурност пълноценно е участвал. Това е човек над 70-годишна възраст (роден 1955) и през последните десетилетия е работил изцяло в полето на джаза. Той е огромен фен на това изкуство. Присъствал е… виждала съм кадри с лични посвещения към него от най-големите имена на джаза. Тук беше представен в рамките на изложбата на членовете на международното жури - преди време я направихме. Имаме цяла негова голяма колекция. Мечтата ми е той някога да може да се отзове на нашата покана и да дойде в България, защото наистина е много важна и много интересна фигура. Датската плакатна школа е част от северноевропейската вълна, скандинавския дизайн. Там въобще има много интересни артисти. С него съм правила дълги разговори, анкети. Той е застъпник на аналоговото интерпретиране на плаката. Много интересни мисли е споделял с нас.

Албена Спасова допълнително, извън разговора ни с нея откъс от тяхна кореспонденция, която цитираме. На нейния въпрос: Каква е ролята и мястото на плаката в съвременната визуална култура? Финн Нийгаард отоваря:

„Плакатът все още заема много специално място във визуалната култура – дори в свят, доминиран от екрани. Той остава една от малкото истински публични форми на визуална комуникация. Плакатът съществува на улицата, в споделени пространства, където всеки може да го види. Той говори директно на хората – без покана, без филтър. Това го прави демократичен и непосредствен.

В съвременната култура, където изображенията се сменят за секунди на екрана, силата на плаката е в неговото физическо присъствие. Един добър плакат не се движи и не мига – и въпреки това може да те спре на място. Той привлича вниманието чрез дизайн, а не чрез шум. Това е рядко качество днес.

Ролята на плаката днес е да създава момент на визуална пауза – момент, в който някой спира, поглежда и усеща нещо. В култура, преливаща от изображения, този миг на внимание и емоция е по-ценен от всякога.“

Много ме зарадва отново присъствието на проф. Лех Майевски…

проф. Лех Майевски, проф. Божидар Йонов и Албена Спасова на изложбата в Полския институт в рамките на 11-ото Международно триенале на сценичния плакат

Майевски е обаятелна фигура. Майевски многократно ми е давал примери в много отношения. Преди време бяха го поканили в нашата телевизия пак по повод едно наше триенале на графиката. Той тезисно и като по учебник обясни на държавата как трябва да се отнася към плаката. Този човек неслучайно е професор във Варшавската академия, освен че е ученик на Томашевски, всъщност този човек ръководи от няколко десетилетия най-прочутото биенале в областта на плаката, именно Варшавското биенале. Той има огромен опит. Успява много майсторски да лавира в различни ситуации, да излиза от положения, освен че е изключително интересен артист. Контактите с него дължим на фантастичното ни партньорство с Полския културен институт през годините и с тяхната съпричастност – те са истински съмишленици на изкуството на плаката в България и в този смисъл много се радваме, че те подкрепиха тази инициатива – една творческа работилница да се случи в Бургас във Филиала на НХА в Бургас непосредствено преди откриването на академичната година. С него пристига друг професор, който е негов ученик. Ришард Кайзер, носител на Голямата награда във Варшава, член на нашето жури, носител на наградата за млад автор на Триеналето навремето.

проф. Лех Майевски и Анна Симеонова на изложбата ѝ в ДОМ по време на 11-ото Международно триенале на сценичния плакат

Хубавото е, че от дистанцията на времето ние можем да проследим някаква линия, някаква последователност. И тя не е само по отношение на личното развитие на даден артист, защото 33 години са много сериозен период. А пък за младо изкуство като плаката също са много сериозен период, но ние виждаме: този човек е взел награда за дебютант преди доста време. Сега вече се завръща като член на международното жури, като водещ майсторски клас, същият този Ришард Кайзер. С тях също пристига третият участник в творческата работилница – една относително млада колега, която също преподава плакат и е сътрудник на Майевски в Биеналето. Казва се Юстина Черниковска.  Имаме от три поколения водещи въпросния майсторски клас. Нашите участници са 30 човека, разделени в 10 групи; те ще работят поотделно с всекиго. Отсега сме си наумили, че задължително ще ги доведем на „Аполония“, ще им покажем изложбите, които ще бъдат експонирани на двете каменни стени в двора на Художествената галерия в Созопол.  Ние се разширяваме! Започнахме първо с едната стена, сега Г-образно се разполага експозицията.

Друга важна плакатна изложба, която присъства в програмата на „Аполония“ за втори път, са акции, свързани с програмата „Промени картинката“. Особено ценна изложбата, защото е резултат от национален конкурс, който проведе Международното триенале за сценичен плакат. Много хора участваха – от съвсем млади дебютиращи артисти до 85-годишен колега. На края селектирахме 30 плаката, които да показваме из страната под формата на пътуваща колекция. Забележителни са двете първи равностойни награди – на Люба Халева и на Мила Лозанова, много интересни серии. И понеже целият патос на конкурса е насочен към неправилното изхвърляне на фасове, освен че има много смисъл – идеята е да променя съзнанието на хората, да култивира отношение към екологията, към природата и т.н. Конкурсът недвусмислено показа, че съвременните български артисти са тясно ангажирани с екологичната тема. Това не са участия заради наградния фонд, не от вчера! Дойдоха много свежи идеи, много ефектни. И това да покажеш 30 чисто нови плаката, които са създадени между април и май, е голямо постижение, Премиерата – истинска, голяма, с всичките плакати, ще бъде на „Аполония“ на 27 август.

Темата за плаката е неизчерпаема за Албена Спасова, а тя умее да разказва увлекателно…Но ми се иска да завърша този текст с думите на проф. Божидар Йонов при откриването на 11-ото Международно триенале на сценичния плакат в края на миналата година в галерията на СБХ на „Шипка“ 6: „Плакатът е поезия!“  ≈

Текст: Зелма Алмалех

И продължи: „One Jazz ще излъчват от Банско. Другата новост тази година е участието и сътрудничеството ни с Bansko Nomad Fest – един от най-големите фестивали за дигитални номади, предприемачи и дистанционни професионалисти в света. Събитието се провежда в края на юни в града.“ Срещнали се с тях на поредното издание тази година в Банско и уточнили колаборацията между двата фестивала с тези млади хора от различни страни по света.

Рут Фишер

Припомням ѝ, че миналата година откриха фестивала като българско участие с Христо Йоцов, а сега с Антони Дончев и в този контекст веднага го свързвам с легендарната джаз формация „Акустична версия“, създадена от тях двамата още много млади…

„Случайно е.  Идеята ни беше концертът да бъде с Биг Бенда на БНР, за да отбележим 75-ата годишнина на композитора Любомир Денев, но поради сложните обстоятелства с музикалните състави на Националното радио съставът е друг All Star Big Band с участието на Милица Гладнишка, Камелия Тодорова и Орлин Павлов. Концерт - среща с творчеството на музикант, оставил трайна следа в историята на българския джаз и съвременната музика – вечер на признателност, вдъхновение и музика от най-висока класа. в чест на годишнината на Любомир Денев, дългогодишен участник и гост на Банско Джаз фест.“ Споделя Илиана Иванова. И добавя, че  той има и едни афоризми, музикантски, които ги е пяла Вики Алмазиду, сега ще ги изпълни Милица Гладнишка, а и Камелия Тодорова ще изпълни негова песен.

Антони Дончев

В този контекст отбелязвам колко е ценна е съпътстващата програма на фестивала „На чаша вино с..“ съвместна с дългогодишния им партньор БНР. На чаша вино с… е от онези специални срещи в програмата на Банско джаз фестивал, в които музиката продължава да звучи и отвъд сцената – чрез спомени, разкази, архиви, лични свидетелства и жив разговор. Те са всяка вечер от 18 часа в постоянната експозиция „Джазът в България“.

Любомир Денев на Банско Джаз Фестивал, 2017, снимка Стефан Джамбазов (1951-2021)

„На 7 август срещата е посветена на Джаз метаморфозите на Любо Денев – 75 години. След като през последните две години той се включи с разказите си за големите в българския джаз, с които е свирил, сега е време самият Любо Денев да застане в светлината на прожекторите. И има защо – ще разкажем за неговата история от ударните до пианото, от класиката до джаза и първите мюзикъли в България, които той създава.“ Уточнява Илиана Иванова.

И продължава с това, че „На чаша вино с..“ започва на 1 август с Радой в джаза – Неподражаемият Радой е кръстник на знаменития Джаз квартет Фокус’65, но това далеч не е единствената му връзка с джаза. За взаимоотношенията между него и музиката на свободата и за някои легендарни (джаз) провокации ще ни разказва синът на Радой Ралин – Кин Стоянов. А музиката, разбира се, е част от фонда на БНР, а ще чуем и гласа на самия Радой.

В този контекст отбелязваме, че  на 8 август срещата е посветена Петър Славов по повод 85 години от рождението му. Той, барабанистът на Джаз квартет Фокус’65 във времената на Монтрьо и големите световни признания, свири на една сцена с Дизи Гилеспи, Гери Бъртън, Декстър Гордън, Пат Матини. За него ще разкаже синът му Петър Славов, изключителният контрабасист, който от дълги години е сред елита на джаз музикантите в Ню Йорк и много страни по света, а вече и преподавател в Бъркли, където е учил. Пепи, както го наричат приятелите, е чест гост на Джаз фестивала в Банско с различни формации и ни е споделял с възторг за брилянтния звук на концертите в последните години.

Петър Славов-син

Срещите „На кафе с…“ не е единствено в почит на паметта на значими личности в българската култура, а за музиката като поредица, организирана съвместно с БНР. В този смисъл Илиана Иванова специално отбелязва  събитието на 2 август за историята на диксиленда в България. „Как и кога традициите на суинга и ранния джаз от Ню Орлиънс идват в България, кои са центровете, където те процъфтяват, кои са личностите, допринесли за наличието на тази щастлива музика в България – ще разказваме с тромпетиста Венци Благоев, който събира в Банско музиканти от формации от цяла България, за да свирят в тази стилистика на Банско джаз фестивал.“

Венци Благоев

На 3 август на Голямата сцена Благоев Диксиленд Джазтет със специалното участие на Александър Куманов представя музика, която не остарява. Музика, която носи духа на Ню Орлиънс, радостта от спонтанното музициране и неподражаемата енергия на ранния джаз. Именно към тези корени ни връща Благоев Диксиленд Джазтет – една от най-последователните и обичани формации на българската традиционна джаз сцена. Начело на състава е тромпетистът Венцислав Благоев – сред най-активните популяризатори на джаза в България, музикант с ярко присъствие и дългогодишна отдаденост към класическите джаз традиции. Заедно с изявени инструменталисти формацията представя автентично звучене, вдъхновено от диксиленда, суинга и ранния джаз.

В програмата звучат произведения на Скот Джоплин, Луис Армстронг, Сидни Беше, Кларънс Уилямс и други легенди на американската музика. Рагтайм, диксиленд и суинг се преплитат в концерт, изпълнен с настроение, виртуозност и усещане за празник.

С Илиана Георгиева разговаряхме предимно за българското участие и защото в предишна публикация писахме за знаменитото чуждестранно участие /може да прочетете тук/. Основното, което сподели тя е свързано с цялостната драматургия на фестивала с обогатяването на програмите му, привличането на младите и като публика, и като талантливи музиканти, които имат своята първа концертна сцена в Банско.

Христо Вичев и Живко Петров

Фестивалът остава верен и на традицията си да предлага ексклузивни музикални проекти, създадени специално за сцената в Банско. Сред тях е срещата между китариста Христо Вичев и пианиста Живко Петров – творческо партньорство, което започва именно тук преди няколко години, продължава с концерти в САЩ и тази година се завръща с нова програма, която публиката ще може да чуе само на фестивала. Пътищата на двамата музиканти се пресякоха през 2022 г., когато Христо Вичев (той живее и работи в САЩ) се присъедини към триото на Живко Петров за специален проект от програмата на Bansko Jazz Festival. Няколко месеца по-късно се появи първият съвместен запис на китариста и JP3 – A Lonesome Tango, а миналата година сътрудничеството им продължава и с работата по саундтрака Flesh, който Живко Петров създаде за игралния филм на Димитър Стоянович „Плът“. На Банско Джаз фест,2025 забележителният китарист Христо Вичев участва в японо-американската формация в състав Кен Окада (бас), Йойока (барабани), Бен Торес (тенор саксофон), Мъри Лоу (клавишни) чийто концерт на главната сцена бе в  енергичната фюжън стилистика.

През миналата година Живко Петров и Христо Вичев имаха турне в САЩ, а тази през есента им предстои в Япония, но преди това „от единия край на света до другия“ – среща в Банско!

Емилия Кирова

Другите проекти, специално подготвени са фестивала са и цигуларката (и прекрасна певица) Емилия Кирова и пианистът Събин Тодоров, които идват от Брюксел, за да представят в Банско своята „Пътека“, в която джазът се преплита с поезията на  Николай Лилиев, Димчо Дебелянов и Яворов и ги събира с Росен Захариев – Роко, Веселин Веселинов – Еко и Стоян Янкулов -  Стунджи.

 След незабравимото ярко гостуване на Кен Окада бенд в Банско миналата година, Япония отново ще присъства на фестивала в специалния проект на певицата Надя Тончева и китариста и композитор Юичи Ишикава, техният съвместен SANIX band ще покаже как джазът гради мостове и между най-далечните култури.

Не само по този повод Илиана казва: „Банско събира!“. И това, наистина е така, защото тази година Музикалната академия поема, избраните след конкурс млади изпълнители не само от България, и от Израел, Полша, Люксембург, Италия, Великобритания…По думите ѝ тъй като много чуждестранните гости в предните години са били ментори на младите музиканти, са разказали за великолепната школа, която се организира в Банско. Тази година, както сподели тя, освен майсторските класове, ще има и лектория. Организаторите държат да привлекат участниците в академията и на срещите „На чаша вино с…“, защото на тях ще научат много не само за историята на българския джаз, а и за процесите и личностите в културата ни в различни времена.

Александра Полежанова при получаване на Наградата, 2025 от Илияна Иванова, зад тях Вики Алмазиду

Академията ще се състои в периода 1 – 9 август 2026 г. в рамките на Банско Джаз Фестивал и включва ежедневни майсторски класове, практически уъркшопи и концертни участия в рамките на фестивалната програма. Даровитите млади хора, които се обучават на Банско джаз академия, ще свирят в парка  на сцена „Млади таланти“ от 11 часа, а също и на три Джаз точки в града от 17 часа. Сред селектираните проекти е и този на талантливия пианист Павел Найденов, който участва в Академията.

Банско джаз фестивал подкрепя българския джаз – не само утвърдените музиканти, но и бъдещите големи имена, както сме отбелязвали неведнъж и сега обстойно говорихме  с Илиана Иванова по темата. „Затова с радост ви каним на първия концерт на голямата сцена на Александра Полежанова – Ally. Израснала в Банско, слушайки от дете музиката на джаз фестивала, днес тя е студентка в Националната музикална академия, има зад гърба си много награди, пише своя авторска музика и миналата година като участник в Банско джаз академията спечели възможността да представи своя програма.“ Припомня Илиана.

Александра Полежанова – Ally

Младата музикантка излиза на сцената на фестивала със собствен авторски проект – символично продължение на пътя, започнал именно в Банско, където тя прави първите си музикални стъпки като пианист едва на осемгодишна възраст. Днес тя е студентка в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, където изучава едновременно композиция и поп и джаз пеене. Музиката ѝ впечатлява с емоционална дълбочина, изискан вкус и съвременен авторски почерк.

В проекта участват едни от най-уважаваните музиканти на българската джаз сцена – Борис Петков, Димитър Карамфилов, Атанас Попов, Иван Йорданов и Милен Кукошаров. Заедно те изграждат музикален мост между младостта и опита, между новите идеи и богатата традиция на българския джаз. Специално участие в концерта ще има Мими Николова. Нейното присъствие превръща вечерта в празник на джаза, в който талантът, паметта и бъдещето на музиката се срещат на една сцена.

Новите посоки в джаза чертае един от най-интересните музиканти у нас – басиста Евдeн Димитров /на снимката/. В своя проект EVDN събира някои от най-ярките млади звезди в България като Божидар Василев (Trombobby), Петър Йотов (Peyotoff), Влади Мичев и Радо Казасов.

Споделям на Илиана Иванова личните ми наблюдения в последните години на Банско Джаз фестивал /миналата година си говорихме на финала на Феста, сега преди началото/, че той във всяко свое издание надгражда предишното и продължава да се развива и обогатява. “Да, така е. Форматът, който ние в последните години създадохме, действително, е фестивален, защото той има кауза, има мисия, има образователен елемент и ние възпитаваме и публиката, и музикантите, на които им предстои да се развиват по-нататък. Даваме бъдеще и на следващите поколения. Усеща се дух на приятелство, на общност. Трудно става.Но не спираме с проектите“. Продължава мисълта ми Илияна Иванова.

Даваме си сметка какъв труд, въображение, познание, създаване на контакти се крие зад блясъка на фестивала и великолепната му атмосфера. Заедно с нея коментираме не малкото джаз форуми в цялата страна и най-вече приобщаването на младите като публика и изпълнители. Отчитаме и приноса на радио JAZZ FM и неговия програмен директор Светослав Николов с проекта им „Джаз в цялата страна“ и работата им с музикалните училища и школи в много български градове. Откриват младите таланти, много от които виждаме и на различни локации в Банско - от Детската сцена в 10 часа, сцена на младите в 11, джаз точки от 17, среща с историята на джаза в България в 18, концерт на Световната сцена в парка в 19 и Главната програма от 20.30 часа на площада в града.

Менторите на Банско Джаз фестивал, 2025

Не липсват и проблеми, особено тази година с неприетия все още Държавен бюджет, който спъва сериозно дейността на Министерството на културата и на общините, между които и Банско, коментира Илиана Иванова. „Фестивалът е готов, проектът приет, но…е сложно.“ Оставаме без коментар, защото това е проблем на мнозинството от фестивалите по отношението на финансирането, независимо от одобрените средства. Дълга и тема, без да ѝ се вижда краят.

Публиката пред основната сцена на Банско Джаз Фестивал

Но да си пожелаем среща на Банско Джаз фестивал от 31 юли до 9 август, където ни очакват прекрасни нови преживявания с любима музика! Цялата програма на Феста може да видите тук. И не забравяйте – Банско събира, а джазът е свобода! ≈

„въпреки.com”

Художникът обикновено наподобява размит песъчлив хоризонт, безкрайна пустош, бездна, която е достатъчно изчистена откъм контекст, за да може да побере всяка вариация на причудливите образи, с които художникът я населява.

Това пространство има своят конкретен прототип - скалните плата обграждащи магистралата между Варна и Шумен, но то отива далеч отвъд него, превръщайки се в едно парадоксално пространство отвъд пространството, но и отвъд хроноса - насред едно друго, сънно и примордиално време отпреди времената.

За това усещане допринася образът на рибата, който се повтаря отново и отново като лайтмотив в цялото творчество на Деметриус, но особено се откроява в “Песента на розовата риба”, в която той заема централен образ, а човеците около него му пригласят като хор, разтворили устни и затворили очи. В действителност, единствено рибата в тази картина ни гледа открито. Може би, понеже няма клепачи, тя е неспособна да затваря очите си за това, което иска да скрие от самата себе си, затова и знае нещо, което ние - човеците не разбираме. Като ѝ глас, художникът ни отпраща към музиката на живота отпреди той да изпълзи на сушата, насред която ихтиосът се явява едновременно като родител и ембрион на човешкото.

Както рибата, така и луната са символи на сянката, на нощта и скритото в дълбините, а следователно и на подсъзнанието. Събирайки техните форми в едно, авторът постига една цялост на несъзнаваното в наратив, подобен на дълбоко символичните алхимични гравюри от края на Средновековието. Всъщност тази синтетична стратегия на подредба в една обща екосистема на образа и завършеността на нейната форма се наблюдават в кръговите композиции в цялата серия от планетоиди, както авторът сам ги нарича. В тях сферата отпраща към целостта на света и на яйцето, на човешките ум и сърце. Както през кръглия обектив на телескоп, пред нас се разкрива завършеността не само на един, а на редица от паралелни светове.

Разбира се, няма как да не ни направи впечатление, че не само рибата, а всички обекти на тази живопис изглеждат внимателно инсценирани поради сюжетността, която техните срещи пораждат. Например, в серията от четирите портрета силно напомнящи традицията на пиктограмните карти таро. Произведенията на Деметриус не просто носят заряд, но и разказват истории, които подобно съновидения не водят към единно кредо, а само повече задълбочават абсурда, чудатостта и хетерогенността на реалността. Те са изпълнени с любопитна сетивност и фини нюанси като тези на лицата, чиито мимики изразяват противоречива смес от емоции или папска митра, която едновременно прилича и на черупката на рапан.

Този творчески език на Деметриус е задвижван от един почти естествоизпитателски интерес към крехкостта на органичното, често нечовешко тяло в неговата хибридност и чудовищност. Но не е ли всяко чудовище едно чудо, разраснало се отвъд границите на мислимото, до степен, в която става почти непосилно за обичане - прекалено тежко за раменете на света. То е обречено на своята необикновеност. В живописта на Деметриус Стайков, образите на чудовищата и зверовете като минотавъра, сфинкса, горгоната и големия лош вълк идват не заради своето противопоставяне на човешкото, а повече заради неочакваната близост с него и алтернативната перспектива над естеството му, която те откриват.

Паралели на тази чувствителност могат да бъдат начертани с начина, по който символисти като Одилон Редон от френската школа или Алфред Кубин от австрийската изграждат героите в своите графики, докато Деметриус имплементира своите в съвременната живопис.

Деметриус Стайков и Милко Божков на откриването на изложбата

В разговор в ателието му, авторът споделя, че повечето му картини започват с техниката на произволния отпечатък, който той оставя във влажната боя с помощта на намачкан плат или найлон. Тази техника от XVIII век се нарича декалкомания и първоначално е използвана в приложните изкуства като керамиката, а по-късно бива присвоена от Макс Ернст - един от основните вдъхновители на Деметриус. Всъщност, като я заимства  повторно, той създава един отпечатък на отпечатъка и отражение на отражението, поставяйки го в контекста на съвремието и своя собствен вътрешен свят. Това, което следва в процеса, авторът нарича “изваждане на образа” или оприличаване на тези произволни петна на фигури и същества, които бавно кристализират в композиции, изработени слой по слой. Тази техника е едно своеобразно мислене заедно с материала и формата, акт на взаимно създаване на произведение и автор, при който образът добива не по-малко живот и автономност от разума зад него. Този момент на неяснота и изненада, в който формите буквално изплуват на повърхността на съзнанието ражда напрежението в самото заглавие на изложбата.

Освен към тази асоциация, физичният термин Повърхностно напрежение ни отпраща към водната повърхност на морето, както и към срещата на повърхности, която представлява допирът, който може да бъде този на четката в платното, но и докосването на умовете през прозореца на картината, в храма на галерийното пространство. 

Така, отваряйки разговори около множеството препратки в живописта си, позицията на Деметриус Стайков черпи от архетипите в дълбокия кладенец на времето и колективното несъзнавано, за да полее корена на съвременния ум и неговите изначални проблематики, като открива в него коридор от прозорци. Всеки прозорец е рана, но и въпрос отправен към някои от най-уязвимите му аспекти като човешкото и нечовешкото, произхода на съзнанието и неговия логос, както и бездната, в чиято сърцевина той успешно навлиза.

Текст: Александър Габровски

В експозицията са представени 19 творби, в които авторът интерпретира различни форми, образи и емоции от живия свят, който го интересува, пишат във въвеждащия текст към изложбата от галерията.

Деметриус Стайков

Деметриус Стайков е художник, алтер его на невролога д-р Димитър Стайков, който живее в Австрия. Роден във Варна, завършил медицина във Виенския университет, открил и влечението си към изобразителното изкуство. Самостоятелно изучава различни техники, особено маслена и акварелна живопис, както и техники за печат. Има многобройни самостоятелни и групови изложби в Австрия, България и други.

От дълбините на подсъзнанието до повърхността на платното. Този дълъг и изпълнен с лабиринти творчески подход избира Деметриус Стайков в картините за първата си самостоятелна изложба във варненската галерия A&G Art Meeting, която продължава до 7 август. ≈

„въпреки.com”

Да, имаше риск в средата на ваканционния месец юли (16. 07) посещаемостта в зала „България“ да е по-слаба след изнасянето от града на голяма част от столичаните, които биха изслушали концерта, макар и без да могат напълно да осъзнаят величината на шанса да чуят този невероятен музикант.

Кирил Герщайн

 А и тук, в България, името му е познато на малцина – електронните и печатни медии (може би с изключение на едно-две предавания по БНР) не са залитали  по идеята да го приближат към по-обширна аудитория. Така или иначе втори балкон на зала „България“ беше празен, което отново ме докара до известна фрустрация, защото знам колко публика се стича да чуе Герщайн в други концертни зали на Европа, Азия и Америка. Тук винаги е различно, ние винаги се отличаваме с обратност. Впрочем намаляването на концертната публика за класическа музика в София по това време е добре предизвестено – когато снобската ѝ част се е пренесла на някое извънстолично място за почивка и укрепване на престижа, а студентите в Музикалната академия отдавна, по мои наблюдения, пренебрегват живия концерт, въпреки всички изгодни предложения на ръководството на Филхармонията по отношение цените на билетите. Защо да дават пари, като могат да гледат безплатно в интернет. Щетите от подобен подход се проявяват по-късно и винаги не навреме. Остават само най-сериозните представители на класическата музикална публика, които вече никак не са много.

Кирил Герщайн и Найден Тодоров със Софийската филхармония свириха Третия концерт на Рахманинов. Знае се доколко проблематичен е този опус, познават се и десетки интерпретации на концерта, защото Рахманинов е предпочитан автор сред пианистите. Самият Герщайн е музикант с много широк поглед и интереси към възможностите, които предлага огромният днешен клавирен репертоар. Играе и със жанровете. Може днес да изсвири изключително трудния концерт на Бузони (слушах го с Берлинската филхармония и диригента Сакари Орамо, но чрез дигиталната зала на прочутия оркестър), а утре да се включи в създаването на албума “The Visitors” на Чик Кърия заедно с вибрафониста Гари Бъртън.

 Кирил Герщайн

Проектите му са безброй, очевидно има енергията да пътува непрекъснато, както и да трансформира мисленето си от музика на Брамс към творби на ХК (Хайнц Карл) Грубер или Месиен, от изследване музиката на арменския музиковед и композитор Комитас към премиерата на клавирен концерт от испанския композитор Франсиско Кол. И до днес 47-годишният Герщайн (1979) поддържа това бясно темпо в удовлетворяване на широкия спектър от интересите си в музиката. Той действително може да бъде наречен „гражданин на света“: роден е в Русия, днес е американски гражданин, но живее в Германия. От педагозите, с които е работил няма как да не откроя Дмитри Башкиров – всички негови ученици, които съм слушала, сякаш имат положен от него печат върху звука, който произвеждат. (Неговата ученичка Марина Капацинска живее, свири и преподава от десетилетия в България. Веселин Станев, Пламена Мангова (студентка на Капацинска) и Виктория Василенко са пианистите, за които знам, че са работили с Башкиров).

Разбира се, всеки според вкуса си, възможностите си, слуха си и културата, която гради. Самият Башкиров беше изумителен пианист и преподаваше до края на живота си (почина преди 5 години). За последен път посети България, по покана на Минчо Минчев, на фестивала „Варненско лято“ за да проведе майсторски клас – през 2018 г., а аз го слушах през 80-те години с Димитър Манолов, когато изсвири клавирна версия на цигулковия концерт от Бетовен.

Кирил Герщайн

Струва ми се, че срещата на Герщайн с Башкиров е била благоприятна и за двете страни; опитният нестандартен музикант среща един себеподобен млад пианист, също толкова лишен от склонност да мисли стандартно и най-традиционната пиеса, да се впримчва във всичко, което може да чуе и да научи от записи на великите. Начинът, по който подходи към Третия концерт на Рахманинов бе за мен истинско предизвикателство – най-вече с колосалния му инстинкт по отношение на музикалното движение (нещо, което Башкиров изповядваше през целия си живот, но не всеки бе способен да го усети, да го реализира).

Потресаващ звуков водопад идваше от сцената, в който обаче се чуваха и диханията във фразите, и диалозите с оркестъра, и доминиращата чувственост на великото творение без излишно „насядане“, без прекалени рубати, с много смело изградена апликатура, (имах възможност да гледам клавиатурата през цялото време), която предлагаше щедро обагряне в артикулацията на бравурните елементи във фактурата. Много бърза глава управлява апарата на пианист, който е скоростен, но няма нищо общо с голата елементарна ловкост. Тук всеки тон бе субстанция, фразирането не търпеше възражения, колкото и да предпочиташе асиметричното поведение (особено в първата част). Не е лесно да се съпровожда подобна нестандартност, но Найден Тодоров и оркестърът бяха много рефлективни и това, което невинаги се случва, но тук – да, бе перфектният отклик на идеята на Герщайн за пълно отстояване на това, което германците наричат fliessende Musik. 

Щедрият, но много овладян и красиво оцветен звук във втората част  разкри целия мащаб в мисленето на композитора, но и на изключителния пианист Рахманинов. Герщайн динамизира всяка нота по такъв начин, че не можеш да се разсееш нито за секунда, защото изненадите от неговия прочит не свършват. Не се изчерпа и илюзията за импровизация, която този концерт носи в себе си, но не всеки съумява да я разгърне. Разгръщаше я с него и  оркестърът – така се усеща, когато музикантите с вдъхновени от присъствието на извънредността! С експресивното си клавирно поведение той, сякаш раздвижи по различен начин строфичната структура на частта – с онзи латентен смисъл, който  кара слушателя дълго да си задава въпроси след изпълнението на това интермецо. А влизането в третата част бе не само мълниеносно, но и по особен начин маркира специфичния контраст, който бе въведен от характера и тематизма на частта, но същевременно с много свободна игра (обаче контролът винаги бе налице), която артикулираше всеки елемент на комплицираната структура. Концертът бе наистина пресъздаден наново като архипелаг от звукотемброви острови, които резонират един в друг за да се получи неповторима звукова амалгама.  Герщайн е изумителен музикант, смисълът на неговия пианизъм ме принуждава да напомня една реплика на румънския тенисист от близкото минало Илие Настасе за Бьорн Борг: „Ние играем тенис, той играе нещо друго.“

Кирил Герщайн

Към слисващия прочит на концерта ще добавя и биса, пак от Рахманинов – Мелодия из Пиеси, оп. 3 № 3 – който ме порази с горестната носталгия, която внушаваше. И пак със звука. Толкова е вълнуващо да разгадаваш нестандартния художник!

Във втората част на концерта Найден Тодоров дирижира Първата симфония на Веселин Стоянов. За мен това е спорна композиция и не може да се сравни с Рапсодията за оркестър, със сюитата „Бай Ганю или с Третия клавирен концерт, както и с някои от клавирните му пиеси. (Веселин Стоянов беше много, много добър пианист). Да не говорим за операта „Саламбо“ по Гюстав Флобер или дори музиката на балета „Папеса Йоана“, която Стоянов написа по нашумелия у нас през 60-те години роман на Емануил Роидис.

Найден Тодоров

Допускам, че Тодоров е замислил издаването на компактдиск на двете симфонии на композитора – съвсем неотдавна, през юни, той дирижира и втората му симфония „Велики Преслав“. Подобни намерения и жестове към българската музика винаги заслужават поощрение. Първата симфония демонстрира ясното намерение от страна на диригента да „изкаже“ мелодиката и ритмичния потенциал на творбата, но най-вече да изтъкне оркестровата тъкан на композицията, защото от оркестъра на Веселин Стоянов винаги може да се чуе и научи много. И тук именно тембровият език на композитора създава експресивното въздействие на творбата. Всъщност Найден Тодоров изпълнява тази симфония от 2022 година за трети или четвърти път. Пред той да я „възкреси“, доколкото имам информация, тя не беше свирена в София от 1962 г.

Така че този концерт на Филхармонията донесе на публиката среща с два типа практикуване на музика – субверсивния подход на Герщайн по отношение на традицията и стриктното спазване на класическия симфоничен канон, пък било то и в едночастна форма от Веселин Стоянов. Едно съчетание, което може да се дефинира като контрастно. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: архив на Софийска филхармония

Откъс

3 април

Копютърна томаграфия днес.

5 април

„Чудя се колко пъти сме правили любов?“ – каза ми Пол, след като говорихме за погребението и подготовката за поклонението. „Хиляди пъти“ – казах аз, и той се съгласи. „И винаги е забавно“ – добави той, а аз отвърнах: „Да, наистина“.

7 април

Писмото до приятелите, с което им съобщаваме, че Пол си отива, бе изпратено вчера. Отговорите вече пристигат, а добротата и скръбта имат палиативен ефект върху него и мен. А сега – лечение, не за да го спаси, а за да удължи живота му – може би. Не знам какво повече може да понесе бедният ми. Всяко лечение има ефект на рикошет, отскачайки от един орган, от една система към друга – уроци по биология и продължаващата измамност на границите.

9 април

Той реши: без повече лечение.

Пол Остър

10 април

Пол се събуди със 103 градуса температура [около 39.4°C]. Разрешение за увеличаване на хидрокортизона – 80 мг. Всичко започна с треска. Сега е надбъбречна недостатъчност. Причината на този етап е езотерична. Не знам още колко ще издържи.

26 април

Хоспис. Двамата изпитваме нещо като облекчение, че поне сме освободени от изследвания, скенери и отчаяни опити да обърнем последствията от ниволумаба, който на няколко пъти почти го уби и го отслаби до степен, която според мен позволи на рака да напредне. Софи каза, че е бясна на имунотерапията. Аз също. И все пак да гледаш назад към миналото, не е като да гледаш напред. Той не трябваше изобщо да приема това лекарство. Струва ми се, че отприщването на Т-клетките на имунната система при по-възрастен човек може да доведе до атаки срещу органи и системи, които са вече стари и слаби, но не и болни. Не знам достатъчно за молекулярните процеси, а според няколкото статии, които прочетох, греша. Туморът трябваше да бъде свит преди хипотетичната операция. Дали само химиотерапията щеше да свърши работа? Пневмонитът бе причинен от ниволумаба.

Опитвам се да се съпротивлявам на очакваната скръб. Това изисква известна степен на дисоциация. Мисълта за липсата на отговор е ужасяваща за мен. Това лице, това тяло, този глас ще изчезнат в земята, а аз ще трябва да продължа. Освен ако не умра от някаква болест, причиняваща мъката ми. Имам толкова много мъка.

„Болестта до смърт*“. Киркегор. Толкова гениален и същевременно толкова отчаян. Четенето на Болдуин** го приближава до Киркегор. Да, обещах да направя подкаст за Болдуин. Луда ли съм? Съпругът ми умира, а аз препрочитам Болдуин? Не мога да намеря доказателства Джеймс Болдуин да е чел Сьорен Киркегор, но в Париж младият Болдуин трябва да е усетил Киркегоровите ветрове, носещи се над града. СК в ДБ. Борбата на отделния индивид, толкова коренно различна от неолибералната фантазия за индивида, който се „създава сам“ (фантазният индивид винаги е мъж). Ние не даваме живот сами на себе си. И Киркегор, и Болдуин са знаели това, макар понякога да го забравят. Мъжът в центъра. Жените – изтласкани встрани.

*„Болестта до смърт“ (на датски: Sygdommen til Døden, 1849) е една от най-значимите философски книги на датския философ Сьорен Киркегор, в която той определя „болестта до смърт“ не като физическо заболяване, а като отчаяние. Според него отчаянието е неспособността на Аза да бъде себе си, да се осъзнае като синтез между крайното и безкрайното, временното и вечното. То е болест на духа, която е „смъртоносна“, защото отчаяният човек не може да умре в истинския смисъл – той е заключен в състояние на постоянно умиране, без да може да сложи край на съществуването си. Киркегор свързва отчаянието с греха – отказът да се довериш на Бога и да бъдеш себе си пред Него. – Б. пр.

**Джеймс Болдуин (1924–1987) – американски писател, есеист, драматург, поет и социален критик. Изследва явните, но неизказани проблеми на расата, сексуалността и класовите различия в Западните общества, най-вече в Америка, от средата на ХХ век. – Б. пр.

В Пол виждам модел за това как се умира. Неговият превод на Жубер***: „Човек трябва да умре обичан, ако може“. Той умира обичан за нас. Борбата на отделния индивид, която е също така да обичаш и да се отвориш за радостта и ужасния товар, съдържан в тази любов. Той го прави.

***Референцията към Жубер в дневника на Сири е лична и емоционална, защото тя свързва ранното творчество на Пол Остър с неговите последни мигове. Жозеф Жубер (1754–1824) е френски моралист и есеист, живял по време на Просвещението и Наполеоновата епоха, приятел на Шатобриан и Дидро, но приживе не е публикувал нито една книга. Вместо това е запълнил хиляди страници в своите тетрадки (carnets) с фрагменти, афоризми и философски размисли. През 70-те и началото на 80-те години Пол Остър живее в Париж и се занимава активно с преводи от френски. През 1983 г. превежда „Тетрадките на Жозеф Жубер“. Остър се възхищава на Жубер заради неговата способност да улови сложни истини в кратки изречения – нещо, което по-късно се превръща в запазена марка на собствения му литературен стил. Цитатът: „Човек трябва да умре обичан, ако може“ (Il faut mourir aimable, si on le peut). Докато Болдуин и Киркегор са символи на „борбата“ и „индивида“, Жубер е символ на естетиката на края. Той напомня на Сири, че смъртта не е само биологичен провал, но и последната възможност да изразиш обич. – Б. пр.

Пол Остър и Сири Хуствет

И няма ли моята любов да го последва в гроба? А след това?

Сутрин се събуждам и пия кафе, подготвям хапчетата на Пол за деня, нося му голяма чаша портокалов сок и чайник с чай горе в нашата спалня. Той не може да ходи без помощ. Болничното легло е в библиотеката. Днес идват сестрата от хосписа, Кати – жена, която излъчва практическа мъдрост, и асистентката Касандра. Преди да ги срещнем, преди да влязат в живота ни като истински, възхитителни личности, те бяха част от нашата въображаема реалност. Опитваме се да преминем през умирането „правилно“. Ха. Дано е възможно.

Пол казва, че иска да умре, докато разказва виц. Предричам, че това няма да се случи.

А моят роман? Изгубен ли е в „ужасната реалност“? Може би ще намеря отговора в разбиващите сърцето философии на перспективата.

Да гледам към бъдещето без теб. Да съм в бъдещето без теб. Какво означава това? Да продължавам да се боря, както се борих по време на болестта?

27 април

Пол ми казва, че копнее да бъде призрак. Иска да се върне, за да види как съм, какво пиша. Иска да завърша романа си. Иска да слуша музиката на Софи, да гледа снимките на Спенсър и да види как Майлс расте. Казва го отново: „Искам да бъда призрак“.

28 април

Салман [Рушди] и Елиза [Грифитс] бяха тук. Салман, който за малко не загина преди две години, днес е жив и е тук в стаята с нас. Той оцеля след 12 август 2022 г. – един ужас в година на ужаси. Ние срещнахме Салман по време на фатвата, но недооценихме опасността. 12 август. Чух новината по радиото, дъхът ми спря, изкрещях и изтичах да кажа на Пол. Гласът на Елиза по телефона. Когато я слушах, ридаех. Пол прочете „Нож“*; аз я чета сега. Как можем да четем? Можем. Вероятно защото историята на Салман не търпи отлагане, тя е за живота и смъртта, за него и Елиза, заедно в изпитанието. Салман – образът на лишената от самосъжаление смелост за нас двамата.

*Рушди е сложил подзаглавие на мемоарната си книга „Нож“: Размисли след опит за убийство. (Издателство Colibru, 2024 г.). – Б. пр.

Салман Рушди

Спомням си как казах на Салман, че след като прочетох малкото вестникарски статии за неговия нападател, бях убедена, че младият мъж всъщност е убивал майка си, своята светска майка. Намирам коментара си в книгата. Ирониите. Атаката и опитът за убийство на Салман бяха опит за майцеубийство. Днес Пол и Салман проведоха последния си разговор. Дълго приятелство. Лоялни братя.

А сега Пол е този, който умира. Ще стане бързо и той няма да се върне от прага на смъртта, както Салман го направи – с белези и загуби, но непокътнат. Щом хидрокортизонът бъде спрян, Пол ще умре. Не е нужно да ми казват. Знам. Адренална криза. Спомените ми от сега няма да изчезнат. Те ще станат част от остротата на висшата памет. Но аз се вкопчвам в нашето „ние“, в това, което е расло и израствало наново в продължение на десетилетия.

29 април

Предсмъртно бдение – от двайсет и четири до четирийсет и осем часа. Той може да умре още довечера. Следобед дойдоха Дон [ДеЛило] (1) и Барбара [Бенет]. Питах Пол три пъти тази сутрин дали се чувства достатъчно силен за посещението им и той три пъти отговори „да“. Когато Дон пристигна, той остави за Пол бележка. Говориха много за бейзбол – любима игра и за двамата.

Пол каза на Дон и Барбара: „Как паднаха могъщите мъници“(2) (How the mighty mites have fallen).

1. ДеЛило (Don DeLillo, р. 1936 г.) - eдин от най-големите живи американски писатели и най-близък приятел на Пол Остър. Неговото присъствие в последните часове подчертава края на една ера в американската литература. – Б. пр.

2. Остър перифразира библейския израз „Как паднаха силните!“. В Библията, втора книга Царства, глава 1, в риданието на Давид за Саул и Йонатан, фразата се повтаря като рефрен, а преводът е различен от английския. – Б. пр.

Дали разбраха какво имаше предвид? Джордж Опен (3) написа това на Пол на 8 март 1981 г. Пол беше в Бъркли, за да интервюира Опен. Май беше поръчка за ., но лице в лице с поета Пол разбира, че Опен не помни. Паметта му била изядена от Алцхаймер, но все пак в писмото, което написа на Пол след разговора им, той беше достатъчно бистър, за да признае дупките в ума си и жалкия статус на поетите в нашия свят като „mites“ (дребни твари) – прославяни в своите кръгове, може би, но въпреки това дребни. Същия ден, в който Пол се върна от Калифорния и от проваленото интервю – или може би на следващия, 23 февруари, – ние с него се запознахме. Магическа среща. Лицето и погледът на Пол – не изцяло в света, не изцяло към света. Непроницаем. И после, същата нощ, след часове разговори, той ме видя.

3.Джордж Опен (George Oppen, 1908–1984) - енигматична фигура в американската поезия на XX век, ключов представител на обективизма (литературно движение, което настоява за прецизност, яснота и директен контакт с „нещата“ в света, без излишна сантименталност). През февруари 1981 г. младият тогава Пол Остър пътува до Бъркли, Калифорния да вземе интервю от Опен за авторитетното списание The Paris Review. Срещата обаче е провал поради напредналата фаза на Алцхаймер, в която се е намирал Опен. – Б. пр.

Последната книга на Пол Остър (1947-2024)

Късно следобед днес Пол се нуждаеше от морфин. Кетли [хосписната сестра] още не беше пристигнала. Аз му го дадох, ръката ми трепереше и малко от него се разля. Пол бърбореше под влияние на лекарството. Оскар Питърсън. Той дори не харесва Оскар Питърсън. „Снимка.“ Вече не разбирам какво казва. Кетли е тук сега. Слава богу. Нейният контрол над работата, нейната увереност са видими. Без треперещи ръце – тя ще остане до края.

Лив (1) ще дойде. Лети насам. Толкова се радвам.

Кетли каза: „Идете да поспите малко“. Софи, Спенсър и аз се изправихме и изпълнихме нареждането ѝ, сякаш бяхме нейни послушни деца. „Ще ви повикам, ако нещо се случи“. Вземам хапчето и си лягам.

1. Лив Улман (р. 1938 г.) - норвежка филмова и театрална актриса, носител на „Оскар“, режисьор и сценарист. – Б. пр.

30 април

Скъпият ми почина днес в 6:58 ч. Пуснахме му музиката на Софи.

Пуснахме Hold On на Том Уейтс. Той се унесе. Кетли каза: „Говорете му, той чува“. Държах лицето му. Казах: „Господи, беше ни забавно, нали? Толкова ни беше забавно“. Това ми дойде наум. Забавата. Изглеждаше толкова важно. Имаше страдание, но и много забава. Исках да бъда колкото се може по-близо до тялото му, преди да умре – неговото дишащо тяло, гърдите му, които се движеха нагоре и надолу, да усещам топлата му кожа. Гледах наболата му брада, една осма от инча, сива, с малко останало черно, и тези огромни очи. Очи на преследван. Целувах го отново и отново и се дръпнах, за да може Софи да седне на моето място, да го държи, да го гали и целува и тя. И наблюдавах всяко тежко вдишване, а после той спираше да диша за секунди. Колко секунди между вдишванията? Не знам. Наблюдавах го отблизо. Това ли е последното? Това ли е? И бях толкова близо до устата му, отворена и задъхана. Чакахме следващото вдишване. То не дойде. Смърт. И тогава бяхме с него, с тялото му, с трупа му, а главата му беше все още топла при докосване. Кетли каза, че последната част от човека, която губи топлина, е главата. Пръстите ми усетиха как главата му изстива. И го казах на глас: „Главата му е студена сега“. Исках да позная смъртта, да я докосна. Исках тя да бъде реална, защото знам, че няма да бъде достатъчно реална. И казах на Софи: „Виждаш, не е страшно“. Казах го и за себе си. Стисках краката и ръцете му, толкова тънки, изпити от рака крайници – ръце и крака на изнуряващата болест – и галех все още красивото мъртво лице.

Ужасяващото разкритие от Спенсър, че смъртта на Пол е станала публично достояние, преди той да е изстинал под докосването ми, преди да са изнесли тялото му от стаята. Навсякъде в интернет. Предателството на обсебването, наглостта да твърдиш, че говориш от името на семейството – внушение за близост, нужда да узурпираш ролята на съпруга/дъщеря.

Лешояди, кълвящи тялото му. Медийни зъби и хапане.

Ти, мой събеседнико. Ти. Мое „ти“. Аз бях твоето „ти“. Обмяната, люлката на изповедта, спора, копнежа. Аз и ти. Ти и аз. А сега – тишина. Правя неистови усилия да я призная. Да бъда без теб.

Превод от английски: Жечка Георгиева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Под печат в издателство Colibri

„въпреки.com”

Снимки: архив на издателство Colibri, блог на Сири Хуствет

Да спазим традицията и седмици преди откриването на Четирийсет и втория  фестивал „Празници на изкуствата Аполония“ в Созопол да поговорим какво ни предстои. Как би определила като избор и посока с няколко думи философията на тазгодишното издание?

С всяко свое „издание“, ако може така да се каже за нещо толкова голямо и живо като „Аполония“, фестивалът запазва и утвърждава основната  си цел  - да съхранява културните традиции и да подкрепя осъществяването на нови, съвременни идеи във всички видове изкуства. Често сме говорили, че именно тук е философската същност на празниците  -   синтез на изкуствата, който отразява  естетичната стойност на всяко едно, тяхната връзка, границата между тях, както и тяхното значение.

Художествената програма на „Аполония 2026“ отново  представя по своя неповторим начин най-доброто в театъра, музиката, литературата, киното, пластичните изкуства през последната година. Имаме повече от 25 прекрасни концерта, интересни и вълнуващи спектакли на столичните театри, най-новите филми на българските кинематографисти и над 20 представяния на български писатели и поети. Изложбите и тази година са великолепни. В Художествената галерия в Стария град,  от Казанлък ще пристигне „Като чайка“ -  специална експозиция на казанлъшкия (и световен) художник Иван Милев и, ако искаш вярвай, хората вече питат за неговата „Ахинора“. 

Иван Милев "Ахинора"

Казанлъшката галерия  ще представи  и „Островите в нас“, проект, който обединява творби на съвременни автори а в двора на галерията, по традиция ще има   изложба на 12-то Международно триенале на сценичния плакат. Информационната кампания „ПромениКартинката“ на „Филип Морис България“  също ще покаже своята въздействаща експозиция в защита на околната среда. В пространството на музейна експозиция „Старият Созопол“ на ул. Кирил и Методий ще присъства изложбата на дипломантите Националната художествена академия. Във фоайето на читалище Отец Паисий ще бъде сценографската изложба на НАТФИЗ. Накратко казано - философията на тазгодишната „Аполония“ е ясно изразена във всеки ред от програмата на фестивала: www.apollonia.bg

За трети пъти след юбилейния 40-и фестивал 2024 година на сцената на Амфитеатъра на 2 септември е концертът на Концертмайсторите. Три години са вече традиция и като твоя сбъдната мечта. Как съумяваш да събереш заедно тези  български музиканти от различни сцени по света? За мнозинството от тях в годините стана така, че „Аполония“ е техният фестивал, независимо от изключителните им ангажименти. Как си го обясняваш?

Първото изпълнение на Концертмайсторите на Аполония, 2024. Представя ги Маргарита Димитрова

Времето лети, ето че вече три години имаме „Концертмайсторите на Аполония“,  оркестър, който би бил гордост и радост за всеки фестивал. И да, не е лесно да събереш дори веднъж годишно тези музиканти, които имат ангажименти години напред по целия свят. Затова, когато и този септември  прозвучи за последен път „Музика на водата“, за някои неща няма да има край, продължаваме с плановете, с програмата за догодина по същото време. Такава е историята с “Концертмайсторите на Аполония“,  оркестърът е жив организъм – някой по някаква причина  не може да участва  и идва друг, естествено, равностоен. Но, основното ядро е постоянно, всички пристигат и работят с еднаква енергия и радост, това наистина е техният оркестър. Всъщност идеята се осъществи и благодарение на тях, на тяхното присъствие и вяра в това, което правим.

Няма да крия колко съм щастлива от мисълта, че всяка година, на един определен ден, на сцената на „Аполония“ българските концертмайстори отново и отново творят великолепна музика.

Интересното този път е че солисти ще бъдат Светлин Русев и Людмил Ангелов, които тази година празнуват своите годишнини, а ние ще празнуваме заедно с тях!

Разбира се, това важи и за мнозинството други концерти – камерните в Археологическия музей, където отново ще има и джаз и то какъв! Чисто музикантски, а и като артистичен директор сподели как обмисляш дори драматургически (отнася се цялата програма на „Аполония“) тези концерти и като среща на артисти, които можем да видим заедно, може би, единствено на този фестивал.

Процесът на създаване на програмата  е дълъг и сложен. Селекцията  започва отрано, много преди да сложа пред себе си традиционната схема с незапълнени полета. Стартът е от нулата, а това означава комуникация с десетки, дори стотици хора. Особено важно е  в програмата да  присъства най-новото -  последните спектакли от театралния афиш за сезона, най-новите книги, представени от техните автори, премиерни филми, също представени от своите създатели. И много музика. 

Живко Петров на "Аполония", когато бе удостоен с наградата Аполон Токсофорос, 2020

Музиката е специална за нас, а изпълнителите са избрани  в резултат на  много време, прекарано в концертните зали и в разговори с хора,  които знаят какво правим, как и защо го правим.  Програмата на Празниците на изкуствата  всяка година е изпълнена  с талантливи изпълнители от всички поколения, които наистина могат да бъдат видени заедно само тук.  Не искам да звучи нескромно, но в Созопол се случват събития, които влизат в историята на българската култура.

Разкажи малко повече за невероятната, според мен, среща на двама от най-знаменитите ни вече оперни певци Светлина Стоянова и Кирил Манолов заедно оркестъра на Старозагорската опера на сцената на Амфитеатъра.

Винаги се надявам да  избера най-доброто и да го включа в програмата. Никога няма да  забравя 40-то издание на „Аполония“, което отпразнувахме преди две години. Беше прекрасно, за нас всеки ден, всеки час беше ценен, запомнящ се. Едно от най-вълнуващите събития  остава концертът на Симфоничния оркестър на националното радио  с една божествена певица Светлина Стоянова. Аз бях просто зашеметена от нея, такъв кристален звук, такава интерпретация, такъв силен мощен глас, а в същото време вълнуващ...

Реших отново да я поканя, тази година в дует с друг голям български певец, Кирил Манолов, който също е гостувал на „Аполония“. Двамата приеха с радост и най-важното, намериха  ден за фестивала. Ето, така става понякога!

По отношение на книгите най-силно впечатление ми направи това, че сред тях е издание, посветено на живота на проф. Димо Димов. Разбираемо и вълнуващо е, че премиерата ще е на „Аполония“. И, разбира се, на Валентин Славеев, който сред 300 участници спечели първия конкурс на „Колибри“ за проза. Всъщност това ще и дебютното му представяне пред публика. Разкажи ни малко повече…

проф. Димо Димов на "Аполония"

Всички очакваме с нетърпение и интерес книгата за живота на проф. Димо Димов. Естествено, запозната съм с проекта от самото начало, свързват ни толкова години обща работа. Това е биографията на един талантлив музикант, амбициозен и неуморен човек, който се изявява в много сфери – преподавател, ръководител, държавник, администратор. И, разбира се, създател на „Квартет Димов“ и Празниците на изкуствата „Аполония“. Биографичният разказ е на героя на книгата, а съставител – Милена Нейова.

Добре е, че споменаваш Валентин Славеев, защото  наистина се радвам, че той е част от литературната програма  на фестивала. Срещали сме името му в „Култура“ , „Литературен вестник“ и, разбира се, във „Въпреки“...  Ще представи в Созопол романа „Панофобия“, победител в конкурса  In Libris Veritas  на Издателство „Колибри“.

Знам, че сложно съставяш театралната програма, защото трябва да се съобразяваш с ограничените технически възможности на залата в читалището и все пак успяваш. На първи прочит има не малко представления от независимата сцена, макар и с  изявени театрали. С днешна дата полу на шега, но и сериозно, колко спектакъла изгледа, за да направиш избора си?

Честно казано, изгледах всичко възможно. Сигурна съм, че ми вярваш, защото на много спектакли се виждахме в залата.  Създаването на театралната програма наистина е изпитание, но, да кажем, приятно.

Знаеш, че на сцената на „Аполония“ се представят най-интересните, любопитни и провокативни представления от афиша на столичните театри, много често  и на театрите в страната. Правим това, независимо от, както казваш, ограничените технически възможности» на читалището и ще го правим, защото такава е обективната действителност. Това не може да се промени, но  всички театри са много отзивчиви и  когато има желание, нещата се получават.  Тази година наистина има доста камерни представления, но си заслужават.

Не за първи път привличате артисти от световна класа като Албена Данаилова и Галин Стоев да водят Майсторски класове. Какъв е интересът и самите те как приемат поканата, каква програма подготвят?

Майсторските класове на „Аполония“ са вече традиция - по класическо пеене,  по цигулка,  по виолончело, по творческо писане, по актьорско майсторство и режисура. Ръководили са ги винаги най-добрите, истинските майстори в своята сфера.  Тази година ще се състои първият майсторски клас в Созопол на Албена Данаилова, блестящ инструменталист и концертмайстор на Виенската филхармония. Без съмнение, за нея това е нещо ново, което е част от „Аполония“ и, както тя, така и всички ние  го очакваме с нетърпение и радост.  Естествено, има много желаещи, млади цигулари, които по този начин ще се  докоснат до истинското изкуство.

Галин Стоев

Изключителен е интересът и към другия майсторски клас на „Аполония“. Известният режисьор и актьор Галин Стоев за втори път ще събере част от  българските театрални надежди в Художествената галерия в стария Созопол. Всъщност всички, които присъствахме, преди няколко години, имаме незабравим спомен от вечерта, когато Галин представи своите ученици. Тогава работиха върху определена предварително творба на Чехов, сега  конкретната  тема  е Радичков. 

Нещо, което искаш да добавиш – примерно за „Цената на успеха“ или, както прецениш.

Срещите ,,Цената на успеха“ са събитие, което винаги ни вдъхновява по особен начин. Искрените разкази на хората, които каним, за да разкажат по различен начин за себе си и техният творчески път са събитие, което винаги привлича интереса на публиката и особено на вас журналистите. Тази година ще проведем разговори с Нина Николина, Пламен Петров, директор на Градската художествената галерия в Казанлък, Иво Димчев и както всяка година, Генералният директор на БТА, Кирил Вълчев и Георги Лозанов ще представят списание ЛИК. А една новост е присъствието на фондация ,,Бургас 2032 – Европейска столица на културата“, които ще споделят плановете и идеите си за събитието.

Георги Лозанов и Кирил Вълчев на "Аполония"

Какво да добавя още... не казахме нищо за зрителите, за хората, които слушат и гледат това, което сме направили за тях. Знаеш колко обичам публиката, а в Созопол тя е безкрайно разнообразна,  винаги ме радва и ми дава надежда и настроение. От една страна това са постоянните зрители – местните жители и туристите, които винаги са част от аудиторията.

От друга страна, когато казвам публика, мисля най-вече за специфичната публика на „Аполония“, формирана през годините. Включва както хора на изкуството, така и посетители, които ежегодно идват в града, изключително в периода на събитието. През последните години  тази публика се увеличава, защото при нея има приемственост, която е особено важна и се проявява в нарастващото количество млади хора в залите. Това дава смисъл на всичко, което правим.

Иво Димчев

Не е възможно в един текст да представим цялата програма на 42-рото издание на Празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол, но ви обещаваме в следващи наши публикации да ви разкажем повече и в детайли.

На финала на този наш първи разговор за „Аполония“, 2026 отново ще цитирам Маргарита Димитрова с част от посланието ѝ за Фестивала, който ни предстои:

Пламен Петров представя историята на "Ахинора" на Иван Милев в СГХГ, 2024

Художествената програма на Аполония 2026 включва над седемдесет събития с повече от седемстотин участници. От 27 август до 6 септември ще имате възможност да посетите концерти – класически, фолклорни, джаз, поп и рок, театрални спектакли, прожекции на филми, изложби и литературни вечери.

Фестивалът е територия на свободния дух, където публиката се докосва и аплодира своите обичани изпълнители от всички поколения. А те доказват и защитават своя талант.

Аполония е място на талантите, на мечтите и на идеите, които осъществяват! И на публиката, която обичат!

Очакваме Ви!

А програмата на Фестивала може да видите и проследите тук.

До скоро в Созопол! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Под диригентството на Якопо Сипари ди Пескасероли, носител на званието Посланик на музиката на Пучини, в двете представления ще оживее с неповторимата си емоционална сила историята на ледената принцеса Турандот. Постановката е на Кузман Попов; Адаптация Тихомир Трифонов. В главните роли: ТУРАНДОТ – Сайоа Ернандес (22 юли),  Габриела Георгиева (23 юли); КАЛАФ – Винченцо Костанцо (22 юли), Валерий Георгиев (23 юли); ЛИУ – Мария Йелич (22 юли), Илина Михайлова (23 юли). С участието на оркестър, хор и балет на Държавна опера Варна и Варненската детско-юношеска опера. Спектакълът се изпълнява на италиански език със субтитри на български и английски.

По този прекрасен повод Виолета Тончева разговаря с оперната прима Габриела Георгиева за стойността на наградата Певица на годината, превъплъщенията на нейната Турандот, уроците на Гена Димитрова (1941-2005) и Анна Томова-Синтова, за смисъла и красотата на изкуството, за срещите с публиката.

Габриела Георгиева

Както написахме със спектакъла на „Турандот“ на 23 юли в XVII издание на Опера в Летния театър – Варна 2026 се отбелязват 100 години от премиерата на шедьовъра на Пучини и 85 години от рождението на Гена Димитрова.

Поздравления, Маестра, за най-новата Ви награда Певица на годината, с която бяхте удостоени от първите Международни тракийски награди за класическо изкуство на световната оперна прима Соня Йончева! Какво означава това поредно отличие за Вас?

Това е изключително признание, защото е признание от колега. Оценката от колега е много ценна и има много висока стойност, защото любовта на публиката е хубаво нещо, но когато те оценяват колеги, които знаят как се постига ниво на сцената, това има друг смисъл. То носи огромна радост и разбира се – отговорност.

От богатия си творчески опит като певица с международно признание, също и като преподавател, доцент д-р в НМА „Панчо Валдигеров“, какви напътствия отправяте към младите за тяхното творческо израстване?

Да бъдат отговорни и да работят много. Да притежаваш талант не значи нищо, ако не се усъвършенстваш и не изградиш онази прецизна вокална техника, която помага на образа, а не обратно. За подобни случаи Гена Димитрова казваше, все едно ги виждам как обръщат страниците на партитурата и следят къде се намират. За да изгради драматургично образа, певецът трябва да е преодолял всякакви вокални препятствия, а за това са необходими време, труд и търпение. Също жертви. Певецът трябва да се лиши от редица удоволствия, за да може в изкуството да постига онова, към което се стреми.

Габриела Георгиева

А ако вече си създал име и си натрупал репертоар, трябва да ги защитаваш.  Оперната партия, която често пееш, е като дрехата, която с носенето се захабява. Ако примерно след 2-годишно прекъсване ми се налага да пея отново Турандот, започвам отначало да „почиствам“ ролята - всички щрихи, всичко, което е казал композиторът – текст, ритмика и т.н. Фраза по фраза, всичко трябва да се мине като на химическо чистене.

Хубаво сравнение.

Сравнението не е мое, то е на Гена Димитрова. Тя разказваше, че го е научила от един пианист в Миланската скала. Постоянна и целенасочена работа – това е, което изисква изкуството и през целия си творчески път аз съм се придържала към този завет на Гена Димитрова

Във Варна сме се наслаждавали на Вашето изкуство в най-тежките сопранови партии и Ваши коронни роли на Турандот, Абигаиле, Норма, Джоконда, Лейди Макбет... А  на 23 юли в XVII Опера в Летния театър 2026 отново ще Ви аплодираме като жестоката китайска принцеса в спектакъла на „Турандот“, посветен на 100-годишнината от премиерата на последната безсмъртна творба на Джакомо Пучини. Със знаковото събитие отбелязваме и 85-годишнината от рождението на великата Гена Димитрова, чиято Турандот оставя неизличими следи на оперната сцена. Какъв разговор водите със своята учителка сега, когато и Вие жънете аплодисменти в същата роля?  

Не бих се сравнявала с „Недостижимата Гена“, както всички я наричаме. Никога и в най-смелите си мечти не съм си представяла, че ще пея Турандот. Ако си пусна нейната Турандот на Арена ди Верона, си казвам, това е нечовешко, не може да се изпее втори път. Моят глас е различен и не толкова драматичен като нейния, но мисля, че с годините влязох в този репертоар, така че се надявам тя да се радва за мен.

Гена Димитрова като Турандот в Арена ди Верона, 1983

Наред с Гена Димитрова, безкрайно обичам и Анна Томова-Синтова. Когато за пръв път ми предложиха да пея Абигаиле в „Набуко“,  тя възкликна: „Чудесно, само че трябва да я пееш като Донна Анна в „Дон Жуан“, недей да пееш с повече глас от това, което си ти“. Придържам се към този съвет и съм сигурна, че ако Гена беше жива, щеше да ми каже същото. Тя много държеше да пеем със собствените си гласове и все повтаряше: „Ако имитираш Калас, ти не си нито Калас, нито си ти, ти не знаеш коя си, ти си никоя.“ Ако пееш със собствения си глас, ще съумееш и да го съхраниш, а това е от основно значение. За съжаление, днес често се иска от младите да пеят всичко, без да се взима предвид спецификата и крехкостта на гласа. И те обикновено не отказват, защото знаят, че конюнктурата е безмилостна и следващия път няма да ги поканят. Ето защо понякога виждаме млади хора как изведнъж блясват като звезда, а след това бързо изгасват и изчезват. Дължи се на неправилното пеене и неправилния репертоар.

Самият Пучини определя Турандот като най-трудната партия за сопран, която е написал. Краткостта и силният драматизъм умножават сложността на ролята, която изисква неимоверно отдаване. Постигнахте ли максимума на своята интерпретация или все още продължавате да търсите нови детайли в разкриването на образа?

 Категорично, да. Ако решиш, че си постигнал максимално доброто, значи си спрял да се развиваш и тръгваш по нанадолнището. В нашата професия няма граници, има само един безкраен хоризонт и непрекъснато надграждане както на вокалната техника, така и на артистичното превъплъщение. Пея Турандот от 2009 година и оттогава досега тя е претърпяла много модификации, в зависимост, разбира се, и от концепцията на режисьора. Някои настояват Турандот да бъде по-хладна, да бъде ледената принцеса, други искат да се види наранената жена, дала обет да не се обвързва. Много могат да бъдат гледните точки към тази героиня и това е хубаво, защото ако режисьорът е убедителен, може да те провокира да намериш нещо ново, нещо различно. И точно това е смисълът, това е красотата на нашата работа.

Валерий Георгиев

В „Турандот“ ще си партнирате със солистите на Варненската опера Валерий Георгиев и Илина Михайлова, в чиито репертоар Калаф и Лиу също са коронни  роли, а на диригентския пулт ще бъде Якопо Сипари ди Пескасероли - Посланик на музиката на Пучини по света. С това обкръжение от поклонници на Пучини публиката очаква един превъзходен спектакъл, а Вие какво очаквате?

Очаквам да докоснем зрителите. Всеки се идентифицира с нещо от това, което вижда на сцената. Затова искам да развълнуваме публиката и това вълнение и тази духовност, която носи изкуството, да оставят следа. За мен винаги е радост да се връщам във Варна и да пея с колеги, които ценя.

Илина Михайлова

…

Габриела Георгиева завършва ДМА „Панчо Владигеров” в София през 1998 и специализира оперно пеене в Българската академия за изкуство и култура „Борис Христов” в Рим, Италия при проф. Джанела Борелли. От 2000 работи с Гена Димитрова, а по-късно  и с Калуди Калудов,  които изиграват основна роля за изграждането и като певица. Започва своята професионална кариера във Варна в ролята на Леонора от операта „Трубадур” на Верди през 2002. През 2003, 2006 и 2015 реализира записи за БНР под диригентството на Велизар Генчев, Георги Димитров и Григор Паликаров. Участва в концерти на ММФ „Петер Дворски” в Чехия (1999, 2000), „Европалия”, Белгия (2002). През есента на 2004 е поканена да вземе участие в турнета в Испания и Франция като Амелия от „Бал с маски” и Тоска. В началото на 2005 пее Аида от едноименната опера на Верди в „Palau de lа Musica”, Барселона и  в „Auditorio Nacional”, Мадрид. От 2006 е солистка на Софийската национална опера. Често гостува в Хърватия, където участва в спектакли  на „Джоконда” от Понкиели, „Дон Карлос”, „Набуко”, „Бал с маски” и „Трубадур” от Верди, „Тоска”,  „Сестра Анджелика” и „Манон Леско” от Пучини. През 2007 дебютира в „Реквием” на Верди. През 2009 пее в Грац Абигайл от „Набуко” на Верди. През 2009 и 2011 гастролира в Берн, Швейцария с ролите на Амелия от „Бал с маски” на  Верди и „Тоска” от едноименната опера на Пучини. През 2009 дебютира като Турандот на сцената на Софийската опера. През 2011 изпълнява Аида в Рим на Терми ди Каракала, Италия, през 2011 и 2012  пее в Цюрихската опера Абигайл от „Набуко” и Амелия от „Бал с маски” на Верди. През 2013 пее Амелия от „Бал с маски” във Виенската Щатсопера. През 2014 и 2015 е кавър на Анна Нетребко за ролята на Лейди Макбет от „Макбет” на Верди в Метрополитен опера, Ню Йорк.

Габриела Георгиева като лейди Макбет в спектакъла на Националната опера и балет "Макбет" на Верди, реж. Вера Петрова, 2026

Същата година дебютира като Одабела  в „Атила” на Верди в Софийската опера. През 2016 жъне аплодисменти в постановката на „Норма” под режисурата на Уго де Ана. Същата година добавя към репертоара си и друга много престижна партия – на Леонора от  „Силата на съдбата” в постановката на Пиер Франческо Маестрини в Софийската опера. През  май 2017 гостува в постановката на „Турандот” в Опера „Bellas Artes” в Мексико. През 2018 пее Елвира в „Дон Жуан“ от Моцарт в Софийската опера. В началото на 2019 триумфира в операта в Тулон с Турандот. В репертоара на Габриела Георгиева през 2018 влиза ролята на Яна в „Янините девет братя“ от Любомир Пипков , а през 2024 нейната Ортруд в „Лоенгрин“ на Вагнер в Софийската опера и балет ѝ носи наградите „Кристанла лира“ на СБМТД и „Музикант на годината“ на предаването „Алегро виваче“ на БНР.  Най-новото признание в колекцията с отличия на оперната прима е наградата Певица на годината 2025 от първите Международни тракийски награди за класическо изкуство на Соня Йончева. Габриела Георгиева е преподавател, доц. д-р в НМА „Проф. Панчо Владигеров“. ≈

Текст: Виолета Тончева

Снимки: архив на Варненска опера, Софийската опера и личен архив

P.S. на „въпреки.com”: Бихме отбелязали още много лични вълнения и радост от изкуството на Габриела Георгиева. Само ще припомним изпълненията ѝ в „Медея“ на Керубини, която се постави за първи път в България през 2024 в Националната опера и балет, както и Лейди Макбет в „Макбет“ в началото на 2026…И още и още, но никога няма да забравим зашеметяващото ѝ изпълнение и присъствие на сцената на “Силата на съдбата“…

Разговаряхме тогава с Диана дни след премиерата на постановката ѝ „Саломе”, пиеса на Оскар Уайлд  в театъра на Българската армия, в която тя бе и в ролята на еврейската принцеса като актриса.

Връщаме се към казаното преди не малко години от Диана Добрева, защото за това време се случиха важни събития в българския театър – и много красиви, и не съвсем, но това е друга тема за обобщение. Но Диана Добрева за тези девет години, а и преди тях винаги ни възхищавала със спектаклите си, с максимализма си като посвещение на театъра /за част от тях може да прочетете при нас тук/.

Диана Добрева, 2017, снимка Стефан Джамбазов (1951-2021)

И сега за нейната поредна много силна стъпка напред в света на Мелпомена дойде със страхотната новина от Пловдивския драматичен театър „Н.О. Масалитинов“.

В годината, в която отбелязва 145 години от своето създаване, театърът обявява един от най-мащабните проекти в своята юбилейна програма – спектакъла „Одисей. Море на живите“. Новата продукция продължава художественото търсене, започнало със спектакъла „Одисей“ по Омир, създаден през 2019 година от Александър Секулов и Диана Добрева /забележителен творчески тандем – б.р./ за програмата на Пловдив – Европейска столица на културата.

"Одисей", спектакъл на Пловдивския драматичен театър, 2019

Спектакълът се превърна в едно от знаковите театрални събития на своето време и получи престижни национални и международни отличия. Постановката остави трайна следа в съвременния български театър със своя мащаб, сценичен език и смелото съчетание на слово, музика, движение и технологии. Осем години по-късно Александър Секулов и Диана Добрева отново се срещат с Омировия епос.

„Одисей. Море на живите“ няма да бъде повторение на спектакъла от 2019 година, а негово художествено продължение и нов прочит. Познатите образи и мотиви ще бъдат разгърнати чрез нови сцени, теми и драматургични линии. Проектът ще завърши осемгодишното усилие на Драматичен театър – Пловдив да изследва по авторски начин съдбата на Одисей и вечната история за пътуващия човек, изправен срещу боговете, съдбата и собствения си дух.

В продукцията ще участва цялата актьорска трупа на Драматичен театър – Пловдив. Към нея ще се присъединят гостуващи актьори, танцьори, музиканти и гост-звезди. Останалите имена от творческия екип и актьорския състав ще бъдат обявявани поетапно през следващите месеци.

Константин Еленков като Одисей, дебют на актьора в Пловдивския драматичен театър, 2019

Към проекта се завръща и гръцкият музикант, изследовател и майстор на антични инструменти Янис Пантазис. През 2019 година той участва в премиерните представления на „Одисей“, както и в едни от най-значимите международни гостувания на спектакъла. Днес Янис Пантазис е част от екипа на супер продукцията на Холивуд “Одисей“ на Кристофър Нолан, която вече е има и своята премиера в България, като консултант по античните музикални инструменти.

В писмо до екипа на Драматичен театър – Пловдив той споделя, че по време на работата си по филма е осъзнал значението на спектакъла „Одисей“ за собствения си творчески път:

„Работата по филма ме вдъхнови да напиша есе-писмо до Кристофър Нолан, в което споменавам вашия спектакъл като ключов етап от моето пътуване с мита за Одисей. Докато пишех, осъзнах, че театралното преживяване от 2019 година е било предвестник на всичко последвало. Диана и Александър вече ми бяха показали Одисей като съвременен човек, търсещ своята посока.“

През 2027 година Янис Пантазис отново ще се завърне в Пловдив като част от „Одисей. Море на живите“.

От ляво на дясно: Петя Диманова, Диана Добрева, Александър Секулов и Марина Райчинова, зад тях вдясно Снежина Петрова

След осем години се връщаме към същия мит.

Не за да го повторим.

Не за да го променим.

А за да го прочетем отново.

Големите митове не се променят. Променя се човекът, който ги разказва.

Театърът непрекъснато минава под арката на мита за Одисей, за да възвръща своята променяща се същност. „Одисей. Море на живите“ стъпва върху спектакъла от 2019 година и продължава неговото художествено търсене. Познатите герои се завръщат, но сцените, темите и драматургичните линии се разгръщат с нова дълбочина. Толкова много се промени нашият свят за тези години като миг от гледна точка на мащаба, но историята, но…Винаги може да се стъпи на предишното, за да го преосмислиш от днешния ден.

Създаден специално за Античния театър – Пловдив, спектакълът ще превърне самото пространство в част от разказа. Премиерните дати са 2 и 3 юни 2027 година от 22 часа. Билетите за премиерните представления вече са в продажба в мрежата на Eventim.

Александър Секулов и Диана Добрева, 2019

Но да се върнем за кратко към „Одисей“ на Диана Добрева и Александър Секулов от 2019 година. Тогава за „Под тепето“ Диана Добрева споделя: “Животът на един спектакъл така или иначе започва тогава, когато срещне своята публика. И аз много се надявам „Одисей” да стигне съдбата си, за която и разказва-да пътува. Това би оправдало за мен огромните усилия, които положихме. За мен театърът в същината си е с номадска природа. Един спектакъл трябва да пътува, както и един човек трябва да пътува. Това са и големите ми надежди за „Одисей”- да пътува, за да среща различна публика, за да получава различна енергия. Това би бил моят Олимп.“ И допълва: „Сега се чувствам съвсем свободна да мога да тръгна към едни от най-важните теми в живота. „Одисей” ме освободи от много мои задръжки и ми сложи основата на пътя, по който да продължа…“

От "Одисей", 2019

От своя страна Александър Секулов казва: „Олимп, по принцип, в изкуството няма. В изкуството има пристанище, от което тръгваш, друго пристанище, в което стигаш и отново отплаваш. И общо взето съдбата на един спектакъл абсолютно повтаря мита за Одисей - това вечно пътуване, отплаване, пътуване, отплаване. И това, може би, е смисълът на интереса към този мит. За мен това е може би най-вълнуващият разказ за човека. Лично за мен. Доколкото знам, за Диана има други интересни разкази за човека, но мен Одисей ме хипнотизира. Усещам го с кръвта си, с всичкото, което съм го усещал този герой и този мит. Той просто е някъде вътре в моето ДНК.“

Без да е преувеличено все още ни държи последния бляскав спектакъл на Диана Добрева и Александър Секулов в Народния театър „Иван Вазов“ „Малката Англия“ по романа на гръцката писателка Йоанна Каристиани... (Ех, тази Егея... по Александър Секулов!)

"Малката Англия", 2026, сценограф Марина Райчинова

За него и работата си в театъра Диана Добрева споделя: „За мен създаването на един спектакъл означава да сътвориш цял един свят – нов, истински, дишащ, жив, тотален свят. Това означава да впрегнеш всички елементи, които сцената позволява, като държиш човека в центъра. Такъв тип спектакъл изисква пълно потъване. Не можеш спокойно и рационално да отметнеш репетиция. Изисква се извънреден режим на горене по време на целия репетиционен период. Не можеш да бъдеш аранжор, който умело е спретнал и съединил сценки, или есеист, който ще направи анализ на текста – най-вероятно хубав анализ — а после на сцената всичко да е мъртво. Аз не мога да разделям театъра на типове. Когато говорим за театър, аз разбирам единствено и само изкуство – високо катарзисно изкуство. Това за мен е същинският театър.“

Диана Добрева: "Има нещо мистично във всеки мой избор за спектакъл.", 2017

Ще завършим този текст с пожеланието за успех на целия екип в творческата работа по „Одисей. Море на живите“ на Пловдивския драматичен театър. Живот и здраве, до среща на Античния театър на 2 и 3 юни следващата година -  очакваме нетърпение!

Проектът се реализира в партньорство с Общински институт „Старинен Пловдив“ и Община Пловдив. ≈

„въпреки.com”

Забележителна  е идеята на проекта да бъде възстановена Окръжната художествена изложба от 1958 г. в близко съотвествие с историческата експозиция, предизвикала петмесечна емоционална полемика в тогавашния печат (основно във вестниците „Отечествен глас", „Народна култура" и списание „Изкуство") и в организираните обсъждания. Втората половина на петото десетилетие е белязано от известно „размразяване“ /след Априлския пленум 1956 – б.р./ в нормативните изисквания към изкуството на тоталитарната държава. Естетическите насоки са по-нюансирани, но остават в полето на социалистическия реализъм. Това се отразява и в противоречивото възприемане и даваните оценки на художествените факти от техните съвременници.

Анастас Стайков „Мома се с рода прощава" („Родопска сватба")

„Творбата, изиграла ролята на катализатор на разнородната критическа рефлексия в изложбата, е  голямата композиция на смолянския художник Анастас Стайков (1905 – 1988) „Мома се с рода прощава" („Родопска сватба", м.б., пл., 250 х 400 см). Всяка една от посветените на ОХИ 1958 статии определя водещата си критическа позиция спрямо тази картина, защото там се фокусират всички спорни въпроси по отношение на темата, формата и стила, авторския маниер и художествените средства“ – пише доц. д-р Бойка Доневска, ръководител на катедра „Изкуствознание“  в НХА в изследването си за каталога, който ще бъде издаден по проекта и ще съдържа проучвания и от други автори.

В центъра на  настоящата експозиция е голямата картина на именития смолянски художник Анастас Стайков (1905- 1988) „Мома се срода прощава“, по-известна в легендаризираната история около нея с името „Родопска сватба“. Предизвикала по онова време възторжени и на съсипващи отзиви, творбата се изгубва от публичното внимание веднага след съдбоносната за автора ѝ изложба и по чудо оцелява шест десетилетия. Спасена с големи усилия от реставраторски екип, днес тя е експонирана в Художествена галерия – Смолян, която е партньор по проекта на ГХГ - Пловдив. В залите на „Капана“ дигитално е представен реставрационният процес. Посетителят може да види немалка част от творбите – живопис, графика и скулптура, участвали в „историческата“ изложба през 1958 г., както и произведения от същия период на художниците, преминали строгото сито на тогавашното жури.

Дигитална представяне на реставрацията на картината на Анастас Стайков „Родопска сватба“

В експозицията са включени голям брой от произведенията, участвали през 1958 година, а неустановените са заместени от картини на включените автори от същия период. Публиката може види живопис, графика и скулптура от: Златю Бояджиев, Анастас Стайков, Чавдар Пашев, Георги Михайлов, Тодор Гошев, Петко Абаджиев, Живка Пейчева, Ангел Томов, Нягул Станчев, Митьо Димитров, Неделчо Нанев, Ангел Коларов, Ангел Томов, Иван Кирков, Паскал Стружев, Георги Михайлов, Никола Колев, Стамо Проданов, Димитър Куманов, Димитър Павлов и други.

От изложбата

На откриването на изложбата на 15 юли доц. д-р Бойка Доневска, един от задълбочените изследователи на периода, поздрави авторите на проекта за изключителното упорство да издирят до колкото е възможно автентичните картини от Окръжната изложба, цялата документация и драматичните отзивите в тогавашната преса, защото „имаме един огромен шанс да влезем в духа на времето“. Да се подходи от съвременна гледна точка към онази изложба е изключително трудно, подчерта доц. Доневска, която е автор на част от текстовете в залата. Тя припомни ожесточените спорове около картината на Анастас Стайков, но обобщи, че всъщност, творбата се е превърнала в „пробен камък за решаването на много проблеми - проблемите за  творчеството, проблемите за стила. Но дискусията постепенно отива в друга плоскост – за критериите, с които оценяваме изкуството. Кой има право да съди за изкуството, кой има право да оцени неговото значение. След изложбата от 1958 година всичко е различно, говори се по различен начин, възприема се по различен начин. И днес ние имаме възможността да се намесим в този разговор от една съвременна гледна точка, колкото е възможно по-обективно.“

Пламен Панов, зам. кмет по култура, археология и туризъм на Пловдив, Сузана Николова и Бойка Доневска на откриването на изложбата в галерия "Капана"

От своя страна доц. д-р Сузана Николова, преподавател в НХА и също автор на текстове в изложбата,  очерта драматичните последици, които има за художника отхвърлянето на картината, която Анастас Стайков рисува с огромно желание 8 години. Тя посочи изключителна подкрепа, която художника получава от град Пловдив и пловдивската група художници, както и голямото одобрение, с което тогавашната публика посреща творбата. И днес родопчани много ценят и обичат картината, „защото тя показва родопския дух, родопската любов, родопските обичаи“ – обобщи доц. Николова.

Припомняме, че тя е изкуствовед и изследовател, свързана и много лично с художествената галерия в Смолян и като дъщеря на художника Симеон Николов (1944-2022).  Той  е бил близък приятел  и е работил в Родопския драматичен театър с  Петър Стайков (1933-1990) – син на художника Анастас Стайков (1905 - 1988).  Уточняваме това, защото Сузи, както я наричат приятелите, е авторитетен специалист с множество ярки изложби като куратор, автор на публикации, монографии. Част от тях може да прочетете при нас тук.

Анастас Стайков, от Родопите, 1985

Анастас Стайков е роден на 21 май 1905 г. в Смолян. През 1929 г. завършва Националната художествена академия, София, при проф. Стефан Баджов. Стайков често е определян като първият родопски художник с академично образование; по-късно специализира и във френската „Академи Жулиен” в Париж. През целия си живот Стайков живее и твори в Пловдив, където е член на Дружеството на южнобългарските художници.През 1937 г. устройва първата си изложба в София.

Анастас Стайков е сред художниците представящи Националното участие на България на 23.-то Венецианско биенале 21 юни – 20 септември 1942 г. Мястото е Павилион Полша, Джардини. Комисар на българското участие е художникът Борис Денев. Комисията по подбор тогава е: Иван Лазаров, Васил Захариев и Стефан Попвасилев.

Анастас Стайков "Автопортрет"

И друга интересна информация за специалното място на Пловдив  в историята и съдбата на художник от класата на Анастас Стайков. Националният дарителски фонд „13 века България“ връчва награда на името на смолянския живописец съвместно с НХГ „Цанко Лавренов“. Тя е знак на признание за талант и постижения на млади творци. В изпълнение волята на дарителите, в НДФ „13 века България“ през 1988 /годината на неговата кончина. - б.р./ е създадена дарителска партида за награда на името на Анастас Стайков. До днес партидата се поддържа от дъщерята на твореца − д-р Мария Стайкова, която е дарител на Фонда. Д-р Стайкова е  специалист в областта на автоимунните заболявания и дълги години е работила към Института за медицински изследвания „Джон Къртън“ на Австралийския национален университет в Канбера.

Шестима дипломанти от 45-ия випуск на НХГ „Цанко Лавренов“ бяха отличени с Наградата „Анастас Стайков“  на 20 юни 2026 на официална церемония в зала на Общинския съвет в Пловдив.

Представеното изложбата „Изкуство и дискусия“   на двата етажа в галерия „Капана“ е в резултат на огромен труд на всеотдайните усилия на екипа на ГХГ – Пловдив. Творбите в изложбата са от фонда на ГХГ – Пловдив, както и от колекциите на: Регионален етнографски музей – Пловдив, Националната галерия, ХГ „Христо Цокев” – Габрово, ХГ „Владимир Димитров – Майстора” – Кюстендил, ХГ „Проф. Теофан Сокеров” – Ловеч, ХГ „Станислав Доспевски” – Пазарджик, ХГ – Смолян, ХГ “Никола Маринов” – Търговище.

Проектът се реализира с финансовата подкрепа на Община Пловдив и е част от Културния календар за 2026 г. С партньорството на Художествена галерия – Смолян.

От изложбата в галерия "Капана"

Изложбата продължава до 25 август 2026 година. Не я пропускайте, ще научите много за един сложен период в изкуството ни, без патриотарски възклицания, а като смисъл и познание. ≈

„въпреки.com”

Веднага щом разбрахме в края на март т.г., че Явор Гърдев  ще режисира трагедията „Вакханки“ от Еврипид в съвместен проект на Народния театър „Иван Вазов“ с Фестивала „Атина и Епидавър“ и с Държавния театър на Северна Гърция оценихме не само ние, че предстои изключително събитие на тази световна сцена от хилядолетия. В предишен текст при нас след първия премиерен спектакъл на древната сцена в Пелопонес съобщихме и за предстоящата пресконференция в Атина. Със съгласието на Генералния директор на БТА Кирил Вълчев публикуваме подробна информация за нея като изключителен отзив за знаменателното събитие за Българския театър. Благодарим!

Но да продължим…

"Първото ми желание да направя „Вакханки“ възникна през 1994 година", разказа режисьорът и добави, че оттогава нататък това желание не го напуска. По думите му то е свързано с нещо, което е много повече от интереса към античната драма.

Явор Гърдев на първата репетиция на "Вакханки" в Народния театър "Иван Вазов"

"То е любопитството към античността, но към античността като нещо живо, което би могло да разговаря със съвременността, нещо, което винаги е било моя собствена тема, житейска. В този смисъл проектът, независимо от своите различни измерения, всяко от които има собствена ценност, е и много личен проект, който се концентрира в нещо, което за мен е въпрос от десетилетия насам и нещо повече", каза Гърдев.

По думите му този проект има за него и сакраментална стойност. "Влизането в Епидавър, в който и да било античен театър, който е запазен във времето, представлява в някаква степен сакрален акт. Акт, който аз преживявам като ценностно за себе си, на емоционално и на рационално ниво, като свещен в някаква степен", сподели режисьорът.

Явор Гърдев говори за възможността разликите и травмите, които обитават националните дискурси на балканските страни, да бъдат преодолявани "чрез отваряне".

На премиерата в Епидавър

"Аз съм изключителен привърженик на това, че ние се отваряме едни към други, винаги и изцяло подкрепям това отваряне в колкото се може по-голяма степен и нещо повече – вярвам, че то най-вече би трябвало да се случва на културно ниво или поне първо трябва да се случва на културно ниво. И този диалог е най-пълноценен", каза той.

Според него "срещата между български актьори и гръцки актьори на терена на този спектакъл и в смисловото поле на една антична драма е нещо, което по дефиниция осъществява това предизвикателство, а вече в процеса на работа това предизвикателство се превръща или в постижение, или в провал".

В този смисъл режисьорът изрази радостта си от възможността гръцки и български актьори да пребивават в един и същи проект по начин, който, както той посочи, не е просто механичен. Този проект събира актьорите "в една кохерентна сценична среда, която образува собствена реалност и която дава еднакви шансове на двете страни да се срещнат в едно езиково, в едно художествено поле и да постигнат нещо заедно", отбеляза режисьорът.

"Това е най-ценният аспект на този проект, според мен, и той представлява нещо, което надгражда неща, които така или иначе ще се случват в българо-гръцките отношения, които имат характер на икономическо или стратегическо сътрудничество, неща, които са свързани по-скоро с чисто политическите аспекти на този процес, които са чудесни, те са свързани с интеграция, но е много важно освен тази практическа интеграция да има и една друга интеграция – на възможния разговор и намиране на общото културно поле, в което ние можем да се срещаме и ще продължаваме да се срещаме", каза Гърдев.

Запитан от генералния директор на БТА Кирил Вълчев за първото си влизане в Епидавър, режисьорът разказа, че то е било още в ерата на комунизма, а Гърция е била първата страна, окачествявана като западна, която е посетил по време на учебна практика със задачата да бъде гид на своите съученици /от НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ“ – б.р./ в самия Епидавър.

"Това се случи преди 1989 г. и тогава Гърция беше за мен нещо като символ на отварянето към света, защото наистина аз излизах за пръв път от една реалност, която беше за мен затворена до този момент", каза той.

Леонид Йовчев

Режисьорът сподели, че представянето на спектакъла в Епидавър за него е едно от три паметни събития в живота му наред с представление в Народния театър в София, когато по време на поклона американският драматург Едуард Олби вдига ръката му като на боксов мач, и когато в Гданск, по време на турне на „Хамлет“, за първи път отварят покрива на Гданския театър и актьорът Мариус Куркински произнася молитвата на Клавдий под открито небе.

"Третият такъв момент за мен беше преди два дни, и съответно преди три, когато Дионис, въплътен от Леонид Йовчев, отвори клетката върху Тюмелето, върху олтара на Дионис, и самият бог Дионис целуна своя олтар. Тези три момента аз ще си спомням като изключително важни за мен самия в личен план и маркиращи символично нещо, което се превръща в образ на самото събитие за мен самия", каза Гърдев.

Генералният директор на БТА Кирил Вълчев /също завършил НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ“ – б.р./  говори в Националния пресклуб на БТА в гръцката столица Атина на представянето на 13-те спектакъла на „Вакханки“ от Еврипид под режисурата на Явор Гърдев, които ще се играят в антични театри из цяла Гърция.

Епидавър

Постановката е копродукция на фестивала „Атина – Епидавър“, Народния театър „Иван Вазов“ в София и Националния театър на Северна Гърция. В спектакъла си партнират български и гръцки актьори, а музиката се изпълнява на живо от британската група „Тайгър Лилис“ (Tiger Lillies). „Вакханки“ е последната запазена трагедия на Еврипид и разказва за завръщането на бог Дионис в Тива и конфликта му с цар Пентей, отбеляза Вълчев.

„Когато говорим за пиеса на 2,5 хилядолетия е добре да внимаваме с определението исторически. Но е исторически факт, че за първи път български театър е представен на Епидавъра и след това с такова мащабно турне из античните театри на Гърция. И то със старогръцка пиеса и в партньорство с гръцки театър“, посочи генералният директор на БТА Кирил Вълчев. Той напомни, че БТА познава добре историята на Народния театър “Иван Вазов” чрез новините от своите архиви от вече 128 години, а през декември  2024 г. БТА издаде специален брой на списание ЛИК, посветен на 120-ата годишнина на театъра.

От ляво на дясно: Михаил Табакакис, Явор Гърдев, Кирил Вълчев и Васил Василев

„Благодарение на режисьора Явор Гърдев българи и гърци заедно четем уроците от древни времена и то в контекста - както отбелязва гръцката театрална критика в забележително бързите си първи и то благосклонни реакции - на фона на прословутата представа за балканската нетолерантност“, каза Кирил Вълчев.

„Тези уроци от древността ни напомнят, че преди българи, гърци или англичани, като участващите в спектакъла музиканти от британската група „Тайгър Лилис“ (Tiger Lillies), всички ние сме хора с еднакви вълнения независимо от мястото, на което живеем. А също и независимо от времето, в което живеем, защото от Класическата гимназия, където заедно с Явор Гърдев сме учили старогръцки език и култура, научихме и урока колко неправилен е надменният израз на днешните хора, че “древните са се досещали” за неща, които ние днес знаем, понеже най-значимото за човека днес иде от знание от древността, каза генералният директор на БТА.

Михаил Табакакис

В Класическата гимназия от уроците на учителя ни по старогръцка култура Огнян Радев съм запомнил и шеговитото му обяснение на смисъла на древногръцката трагедия - да види гражданинът на полис в Древна Елада какви изпитания и наказания изпращат боговете на земните герои на спектаклите в театъра като “Вакханки” на Еврипид и зрителите да разберат, че не трябва да се оплакват твърде много от своя живот, разказа Кирил Вълчев.

И най-сетне и тогава, и сега да си даваме сметка, че Бог има. И да изтрезняваме от своите “вакханалии”, в които самодоволно хората изпадаме. Както казва Еврипид в стих 395 от „Вакханки“: τὸ σοφὸν δ’ οὐ σοφία τό τε μὴ θνητὰ φρονεῖν - “Умуването не е мъдрост, нито да мислиш неща, непосилни за смъртните“, каза в заключение генералният директор на БТА Кирил Вълчев.

В представянето пресклуба на БТА в Атина участваха директорът на Народния театър „Иван Вазов“ Васил Василев; артистичният директор на Националния театър на Северна Гърция Астериос Пелтекис; режисьорът Явор Гърдев; директорът на копродуцента "Вегас кълчър" (Vegas Culture) Димитрис Арванитис; сценографът Никола Тороманов-Фичо; актьорът Леонид Йовчев, изпълнител на ролята на Дионис; Михаил Табакакис, изпълнител на ролята на Пентей; актьорът Иван Юруков, изпълнител на ролята на Първия вестител; главният редактор на Атинско-македонската информационна агенция (АНА-МПА) Джон Георгиу и посланикът на България в Гърция Валентин Порязов.

Самуел Финци като Тирезий

„Спектакълът „Вакханки“ е съвместно предизвикателство между две водещи театрални институции на Балканите, каза главният редактор на Атинско-македонската новинарска агенция (АНА-МПА) Джон Георгиу. „В същото време това е и своеобразен залог с един изключително особен и взискателен текст от древногръцката литература – текст с подчертан национален и културен характер, който поставя тема, винаги актуална, а особено значима за нашите Балкани – овладяването и примиряването на човешките противоречия и вътрешни демони“, каза още Георгиу.

Гръцкият актьор Михаил Табакакис изрази своите благодарности към екипа, осъществил постановката „Вакханки“ от Еврипид, в която той играе ролята на Пентей. Той определи участието си в пиесата като много важен личен момент за него. "Не знам дали българските колеги могат да разберат колко голямо значение има за един грък да играе за първи път в Епидавъра", отбеляза той като определи преживяното от него напрежение като "много по-голямо от обичайното човешко напрежение". За него още по-голяма трудност е бил и фактът, че пиесата се играе на английски език, а не на родния му гръцки език.

Михаил Табакакис като Пентей

"Въпреки всички тези трудности се чувствам много благодарен, защото имах един прекрасен режисьор, който ми се довери и ми даде свободата да се почувствам творчески уверен, почти да се чувствам в безопасност, за да мога да се изправя пред това гигантско предизвикателство, каквото е Пентей", посочи Табакакис.

Гръцкият актьор определи партньора си на сцената Леонид Йовчев, който играе ролята на Дионис, като невероятен, тъй като взаимно са се допълвали. "Той ми помогна изключително и аз съм му дълбоко благодарен", допълни той. Табакакис благодари на всички, които са му гласували доверие като подчерта, че е почувствал, че всички са "един екип".

Пиесата „Вакханки“ от Еврипид действително надскача своето време и следва своята актуалност във всеки един период от историята на човечеството, заяви днес актьорът Иван Юруков, който играе ролята на Първия вестител в пиесата под режисурата на Явор Гърдев. Той изказа благодарност на целия екип на постановката, както и на хората, които са строили сцената, които са направили костюмите, грима, на хората, които са работили с актьорите по време на подготовката с английски език.

По думите на Юруков може да се говори за „пределна точка в кариерата на един актьор – преди срещата в Епидавър и след нея“.

„Това е един комплексен, сложен проект, който е осъществен за много кратко време предвид обстоятелствата, заяви сценографът Никола Тороманов-Фичо за постановката „Вакханки“ от Еврипид под режисурата на Явор Гърдев.

Сценографът Никола Тороманов-Фичо бе попитан от генералния директор на БТА Кирил Вълчев как се прави сценография за Епидавър и още по-голямото предизвикателство – как тя ще се преобразява за различни антични театри, като Додона, Олимпия, Филипи, театри на открито в Атина, Пирея, Солун и други.

„Това е една универсална сценография. Разбира се, няма универсално пространство, но основната ѝ конструкция е направена за Епидавър. Оттам насетне схемата на концентричните кръгове, лабиринтът и подходът към двореца ще бъдат адаптирани на различните места с минимален компромис“, каза сценографът.

„Искам да кажа, че това беше наистина изключително вълнение“, посочи Тороманов.

„Копродуцентите направиха всичко възможно това, което трябваше да се случи, да не бъде лишено от възможност да се осъществи, за което съм благодарен. Благодарен съм и на екипите на Народния театър, разбира се, както и за подадената ръка от гръцка страна – те също са чудесни хора“, каза още Никола Тороманов-Фичо и напомни и за липсата на финансиране в държавата.

„Истинско удоволствие е да бъдеш на Епидавъра, за всеки актьор е ясно какво означава това“, заяви Леонид Йовчев, който изпълнява ролята на бог Дионис в постановката на режисьора Явор Гърдев „Вакханки“ от Еврипид.

„(…) Тези благодарности знам, че се казват на такива места и звучат като клише, но давайки си сметка, доколкото мога разбира се, кой съм аз, къде се намирам и какъв шанс имам в този свят да бъда тук днес, благодарностите ми са на човек, който е щастлив, наистина“, сподели актьорът.

Леонид Йовчев като Дионис

„(…) Шансът в днешно време да бъдем 15 000-16 000 човека на едно място, отделени в тишината на природата, сред тъмните хълмове на Пелопонес, и това не е поетичен образ, е изключителна чест и привилегия“, каза Леонид Йовчев и допълни, че си дава сметка, че в това трудно време, в което живеем, е „изключително събитие да погледнеш в очите на друг човек и той да ти се усмихне“.

Директорът на Народния театър Васил Василев благодари за дадената възможност, която определи като голяма чест за българския театър и отправи благодарности на Михаил Маринос, директора на Епидавърския фестивал, на артистичния директор на Националния театър на Северна Гърция Астериос Пелтекис и на Димитрис Арванитис, "който лудо вярваше, че ние можем да се обединим и да направим един спектакъл".

От ляво на дясно: Васил Василев, Димитрис Арванитис, Леонид Йовчев и Никола Тороманов-Фичо

След краткото си изказване на събитието Василев даде думата на Явор Гърдев /с когото започнахме публикацията, не случайно – б.р./, тъй като, както посочи, именно той е този, който "обра овациите и водеше спектакъла по най-хубавия начин, за да спечели публиката и за да покаже какво може българската театрална школа и как може да се обедини това театрално изкуство между две държави, Гърция и България, за да направи един невероятен екип".

"И това е Явор Гърдев, има заслужено място в нашата история, така че ние мълчим, той може да говори", завърши Васил Василев. ≈

Текст: екип на БТА

Снимки: Иван Лазаров, архив на БТА и Петко Мавродиев, архив на Народния театър

Банско Джаз Фестивал е много повече от поредица концерти. От ранните сутрешни часове до след полунощ всеки ден ще предлага срещи с музиката, образователни инициативи, изложби, дискусии, джем сешъни и специални събития. Това е фестивал, който превръща целия град в сцена и привлича хиляди почитатели на джаза от България и чужбина. Тази година форумът прави още една крачка към своята 30-годишнина, която ще отбележи през 2027 г.

Публиката пред основната сцена на Банско Джаз Фестивал

В този контекст се връщаме към нашия разговор с Илияна Иванова, председател на Управителния съвет на Асоциация „Фестивалите в България“, и директор на Банско джаз фест миналата година по време на неговото великолепно 28-о издание. Тогава споделихме с нея, че вероятно веднага след като завърши Фестивалът започват подготовката за следващото издание. А тя с усмивка ни каза: „Грешите, вече съм започнала…За да влезем в турнетата на някои от големите имена, ние вече сме подали заявка за интерес, за да може те да си подреждат европейските турнета и ние вече сме започнали…“ /може да прочетете при нас тук/.

И сега като разучаваме програмата на Банско Джаз Фестивал, 2026  виждаме колко много са работили организаторите – с въображение, с познание, със създадените си международни контакти на високо равнище. Не е възможно в тази първа наша публикация да се спрем обстойно но всички събития по време на Феста, които са от сутрин до вечер в различни локации на града. Банско в тези 10 дни ще диша заедно с джаза…Ще се спрем на няколко акцента, а в следващи текстове ще продължим да ви разказваме…

Подробности за цялата изключително богата програма Банско джаз фестивал, 2026  може да се запознаете тук.

Били Кобъм, снимка: Антон Антонов

Началото вече е обещаващо – Billy Cobham, Avishai Cohen, Tim Garland и Morgan James, а към тях се присъединяват още Alain Perez, Chico Freeman и Antonio Faraò.

Сред най-очакваните гости е кубинският басист Alain Perez – музикант, който още на 17 години свири с легендарните Irakere на Чучо Валдес. Следват съвместни проекти с Пако де Лусия, Омара Портундо, Пакито д'Ривера, Чик Кърия и множество отличия, включително Latin Grammy. В Банско той пристига със своя оркестър и концерт, който съчетава най-доброто от салсата, фламенкото, латино музиката и съвременния джаз.

Chico Freeman & Antonio Faraò Quartet – Почит към Колтрейн

Истинско събитие ще бъде и срещата между саксофониста Chico Freeman и пианиста Antonio Faraò. Фрийман е част от една от най-известните музикални фамилии в Чикаго и през кариерата си работи с Дизи Гилеспи, Чарли Мингъс, Маккой Тайнър, Earth, Wind & Fire и Стинг. Италианецът Антонио Фарао е сред най-уважаваните европейски джаз пианисти, а Хърби Хенкок го определя като „не просто добър, а велик джаз пианист“. В Банско двамата ще представят специален квартет с програма в чест на Джон Колтрейн (1926-1967). Тази година музикалният свят отбелязва сто години от рождението на забележителния саксофонист.

Сред най-очакваните гости тази година са легендарният барабанист Били Кобъм, една от най-ярките фигури в историята на джаз фюжъна, американската вокална сензация Морган Джеймс, харизматичният израелски тромпетист Авишай Коен с неговия революционен проект Big Vicious, както и британският саксофонист, композитор и аранжор Тим Гарланд – носител на наградата Grammy и дългогодишен партньор на Чик Кария, определян като един от най-значимите европейски джаз музиканти на нашето време.

Morgan James_Photo Kurland Agency

На 31 юли фестивалът ще бъде открит от Били Кобъм и Billy Cobham's Time Machine – проект, който е част от голямото европейско турне на музиканта. Носител на десетки международни отличия, участник в исторически записи на Майлс Дейвис и Mahavishnu Orchestra, Кобъм продължава да бъде символ на енергия, виртуозност и музикално новаторство.

На 3 август сцената ще завладее Морган Джеймс – певица, определяна от The New York Times като „феноменален талант с изключителен усет към класическия соул“, а от Wall Street Journal като „най-обещаващия джаз вокал на новия век“. В Банско тя ще представи проекта „Soul Remains the Same“, в който превръща класически рок хитове в завладяващо джаз и соул преживяване.

Авишай Коен_ECM Records

Финалът на фестивала на 9 август е поверен на тромпетиста и композитор Авишай Коен и Big Vicious – един от най-вълнуващите и иновативни проекти на съвременната джаз сцена. Съчетавайки джаз, рок, електроника и трип-хоп в собствен музикален език, групата създава концертно преживяване, което трудно може да бъде сравнено с нещо друго.

Фестивалът остава верен и на традицията си да предлага ексклузивни музикални проекти, създадени специално за сцената в Банско ( 1 август). Сред тях е срещата между китариста Христо Вичев и пианиста Живко Петров – творческо партньорство, което започва именно тук преди няколко години, продължава с концерти в САЩ и тази година се завръща с нова програма, която публиката ще може да чуе само на фестивала.

Христо Вичев и Живко Петров

Пътищата на двамата музиканти се пресякоха през 2022 г., когато Христо Вичев (той живее и работи в САЩ) се присъедини към триото на Живко Петров за специален проект от програмата на Bansko Jazz Festival. Няколко месеца по-късно се появи първият съвместен запис на китариста и JP3 – A Lonesome Tango, а миналта година сътрудничеството им продължава и с работата по саундтрака Flesh, който Живко Петров създаде за игралния филм на Димитър Стоянович „Плът“. На Банско Джаз фест,2025 забележителният китарист Христо Вичев участва в японо-американската формация в състав Кен Окада (бас), Йойока (барабани), Бен Торес (тенор саксофон), Мъри Лоу (клавишни) чийто концерт на главната сцена бе в  енергичната фюжън стилистика.

През пролетта на тази година Живко Петров и Христо Вичев имаха турне в САЩ, а през есента им предстои в Япония.

Съпътстваща програма  На чаша вино с…  на Банско джаз фестивал 2026 съвместно с Българското национално радио е от онези специални срещи в програмата на Банско джаз фестивал, в които музиката продължава да звучи и отвъд сцената – чрез спомени, разкази, архиви, лични свидетелства и жив разговор.

Стефка Оникян на Банско Джаз Фестивал, 2014, снимка: Стефан Джамбазов (1951-2021)

През 2026 г. програмата поставя акцент върху големи годишнини, важни имена и творчески следи, които продължават да оформят музикалната памет. Сред темите са 115 години от рождението на Йосиф Цанков – „джаз аристократът“ на българската музика; 75-годишнината на Любомир Денев; присъствието на Александър Бръзицов в джазовата култура; диксиленд традицията в България; наследството на Атанас Бояджиев; бенефисът на Стефка Оникян по повод нейната 75-годишнина; както и споменът за Петър Славов – баща, с участието на Петър Славов – син.

Петър Славов - баща (1941-2008)

Всяка среща ще бъде възможност не само да се припомнят факти, имена и записи, но и да се почувства духът на едно време – чрез разказите на хора, които са били част от тази история или я пазят и предават нататък. На чаша вино с… е формат за близост, памет и приемственост; пространство, в което фестивалът отдава почит на миналото, за да го превърне в жива част от настоящето.

Срещите са всяка вечер от 18 часа в постоянната експозиция „Джазът в България“ с водещи Лилия Големинова и Весела Морова. В следващи текстове ще публикуваме повече за личностите, вдъхновили тази година организаторите на Феста.

Любомир Денев и Весела Морова на Банско Джаз Фестивал, 2017, снимка Стефан Джамбазов (1951-2021)

Вълнуващо събитие в рамките на фестивала не само за младите музиканти е Джаз Академията. Тя включва всекидневни майсторски класове, практически уъркшопи и концертни участия в рамките на фестивалната програма. След внимателен подбор сред постъпилите кандидатури от авторитетната селекционна комисия бяха отличени млади музиканти и авторски проекти от България и чужбина, които ще имат възможност да се включат в интензивната образователна и творческа програма на Академията. И тази година селекцията отразява разнообразието на съвременната джаз сцена – от солови изпълнители до камерни и ансамблови формации, работещи в различни музикални направления и естетики.

Тазгодишната селекция демонстрира засиления международен интерес към Банско Джаз Академия, като наред с участници от различни региони на България в програмата ще се включат и млади артисти от Великобритания, Полша, Израел и Люксембург.

Александра Полежанова при получаване на Наградата, 2025 от Илияна Иванова, зад тях Вики Алмазиду

Припомняме, че миналата година Голямата награда на Банско джаз фестивал, връчена от Илияна Иванова, председател на УС на Асоциация „Фестивалите в България“ – участие с проект на основната сцена на фестивала през 2026 получи младата и талантлива Александра Полежанова от Банско, студентка в НМА “Панчо Владигеров“.

До среща на Банско Джаз фестивал, където ни очакват прекрасни нови преживявания с любима музика! ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Банско Джаз Фестивал и личен архив

А Илко Ганев е театровед и режисьор написа:

„Когото боговете искат да погубят, първо го лишават от разсъдък.“

„Ако Еврипид беше жив днес, щеше да пише едни от най-гледаните сериали за HBO и Netflix. Той прави нещо революционно за времето си: сваля фокуса върху човешката патология. Той е първият, който казва: „Боговете са просто метафора за нашите собствени безумни импулси.“ А също така разбира от токсични връзки, обсесии, депресия и бърнаут много преди тези думи изобщо да завладеят земите ни.

Преди Еврипид героите са били или само добри, или само лоши. Неговите персонажи обаче са класически антигерои – счупени, уязвими, правещи ужасни избори, но такива, че не можеш да спреш да им съчувстваш. На финала божествата слизат от небето (Deus ex machina), но не за да спасят деня, а за да покажат колко абсурден е човешкият опит.

„I am the power here!“ – почти викайки, ни заявява на сцената Пентей и в същия миг започваме да му съчувстваме. Истинска съвременна трагедия.

Нима фигурата на властта не трябва да помни три неща: че управлява хора, че трябва да ги управлява според законите и че няма да управлява вечно?

Народният театър на сцената на Епидавъра е не просто събитие, а ритуално пиршество на духа и катарзиса.

Самият спектакъл, благодарение най-вече на Еврипид, ни хвърля право в очите онази зловеща истина, стара колкото изчезналия под руините свят: нямаме нужда от външни врагове. Ние сами си ги създаваме и отглеждаме. Храним собствените си минотаври с безразличие, а после, когато те пораснат и излязат на светло, просто се смиряваме и чакаме да изядат главите ни, стъпвайки триумфално върху останките ни. Това си е чист Дионисиев трилър за отмъщението.

Въпросът дали сме дорасли да поберем Епидавър в шепата си, остава да виси като проклятие над Тива.

Самуел Финци

Явор Гърдев заслужава истински респект за опита и смелостта да овладее този мащаб. Световен Самуел Финци в ролята на Тирезий Слепия! А Александрос Миланос прави монументален, разтърсващ и почти библейски Кадъм, който съгражда пред очите на всички живия сблъсък на епохите.

Музикалното алхимично присъствие на The Tiger Lilies е същинският гръбначен стълб на това ритуално слизане в Ада – те не просто озвучават представлението, те дирижират неговия пулс и лудост.

В края на краищата, античната трагедия никога не е била за миналото, а за настоящето. Тя е безпощадно напомняне, че най-страшните олтари не са в епичните текстове, а в собствените ни умове.“

Веднага щом разбрахме в края на март т.г., че Явор Гърдев  ще режисира трагедията „Вакханки“ от Еврипид в съвместен проект на Народния театър „Иван Вазов“ с Фестивала „Атина и Епидавър“ и с Държавния театър на Северна Гърция оценихме не само ние, че предстои изключително събитие на тази световна сцена от хилядолетия.

„Вакханки“ (гръцки: Βάκχαι) е древногръцка трагедия, от последните на атинския поет и драматург Еврипид. Създадена през 405 г. пр.н.е., когато той е в изгнание в двора на макендонския цар Архелай. Трагедията е поставена след смъртта на поета.

По-късно в в края на май започнаха репетициите в Народния театър „Иван Вазов“. Първата репетиция събра в София българските и гръцките актьори, които през следващите седмици  работиха върху нов прочит на историята за завръщането на Дионис в родната Тива, откъдето започва налагането на божествената му власт в целия елински свят. Там младият бог се изправя срещу владетеля Пентей, който отказва да признае неговата божествена природа, а тази надменна горделивост не може да остане ненаказана.

Леонид Йовчев

„Съществува един въпрос, който метафорично и на ницшеански език може да бъде формулиран така: възможно ли е, дори само в границите на едно представление, макар и за кратко време, Дионис да надделее напълно и безусловно над Аполон?“, зададе риторичен въпрос тогава режисьорът Явор Гърдев.

Ден преди премиерата на 10 юли в знаменития Амфитеатър в Пелопонес от Народния театър написаха:

Броени часове остават до премиерата на спектакъла на Народния театър „Вакханки“, режисиран от Явор Гърдев. Историческата вечер за българския театър с едно от най-значимите международни участия на сцената на Античния театър в Епидавър – най-добре запазения древногръцки театър в света и емблематична сцена в световното театрално изкуство. Премиерните представления на 10 и 11 юли ще съберат публика от над 15 000 зрители и поставят впечатляващо начало на уникалната международна продукция.

„Вакханки“ ще бъде представен за първи път пред публика в рамките на престижния Фестивал „Атина – Епидавър“ (Athens – Epidaurus Festival).  Създаден е съвместно от Народния театър „Иван Вазов“, Фестивала „Атина – Епидавър“, Vegas Culture и Държавния театър на Северна Гърция и е първата по рода си подобна копродукция. Спектакълът е на английски език.  По реализацията му на място работи българо-гръцки екип от 100 артисти, музиканти, творчески и технически специалисти, обединени около мащабен съвременен прочит на една от най-мрачните трагедии на Еврипид.

В постановката на Явор Гърдев „Вакханки“ звучи като тревожно разпознаваем разказ за общество, което се опитва да държи извън границите си всичко чуждо, непонятно и неудобно. Тива вярва, че може да съхрани реда чрез забрани и контрол, но под привидното спокойствие постепенно се натрупват страх, потиснати желания и насилие.

В този свят се завръща Дионис – съблазнителен и опасен, едновременно бог, чужденец и отхвърлен син на града. Срещу него застава младият владетел Пентей, решен да защити установения ред и да прогони силата, която не може да разбере. Но колкото по-настойчиво се опитва да я подчини, толкова по-бързо започва да се разпада светът около него.

„Ако Дионис не бъде приет в града, рано или късно ще го взриви отвътре“, казва Явор Гърдев за водещата идея в спектакъла.

Дионис и Пентей не са представени единствено като непримирими противници, а и като огледални фигури. Единият носи стихията на екстаза, играта и разрушението, а другият – крайния стремеж към ред, власт и подчинение. Сблъсъкът им поставя въпроса какво се случва, когато едно общество се опита да изтласка всичко, което не разбира и не може да вмести в установените си правила.

Неразделна част от сценичния свят на „Вакханки“ е световноизвестното британско трио The Tiger Lillies. Мартин Жак, Ейдриън Стаут и Буди Бутеноп се появяват като мрачни съвременни рапсоди, които разказват, наблюдават и коментират трагедията. Те изпълняват на живо единадесет авторски песни, създадени специално за спектакъла, а музиката ще бъде издадена и като самостоятелен албум на групата.

На сцената се срещат български и гръцки актьори, различни театрални традиции, езици и сценични енергии. Тази среща придава на постановката особена многогласност и я превръща в едновременно поетично и жестоко, мрачно и игрово преживяване, което не оставя зрителя на безопасно разстояние от случващото се.

В ролята на Дионис е Леонид Йовчев, а Самуел Финци се превъплъщава в прорицателя Тирезий. От българска страна участват още актьорите от трупата на Народния театър Иван Юруков, Мартин Димитров, Александра Свиленова, Кремена Славчева, Надя Керанова и Иван Николов.

Водещите роли от гръцка страна изпълняват Александрос Милонас като Кадъм, Лукия Михалопулу като Агава и Михаил Табакакис като Пентей. В хора на вакханките участват Александра Гайдаци, Ангелики Кинтони, Данаи Стаматопулу, Елени Тимиопулу, Ефтимия Даниилиду, Зои Ефтимиу, Ксения Граматику, Нефели Антиопулу и Поликсени Спиропулу.

Сценичната адаптация е на Йоанна Ремедиаки и Явор Гърдев, а музиката и текстовете на рапсодиите са създадени от Мартин Жак. Сценографията е на Никола Тороманов-Фичо, костюмите – на Мария Иления Дуладири, хореографията – на Уршула Тержан, а светлинният дизайн – на Стела Калцу. Драматурзи на постановката са Йоанна Ремедиаки и Павлина Дублекова, а вокалният аранжимент на хоровите партии е на Калин Николов. Дизайнът на грима е на Олга Фалейчук, а на прическите – на Томас Галазулас. Консултант на режисьора е Валъри Робинсън, а мениджър продукция и сценичен мениджър – Богдан Димитров. Цецка Ивайлова е асистент-сценограф, Никол Мечкарска – асистент-костюмограф, а Люба Тодорова – асистент-режисьор и оператор на субтитрите.

След двете премиерни вечери предстои мащабно турне с представления в 15 театъра в 10 града в Гърция. Българската премиера също предстои, макар и в разлшчин сциншчин мащаб…

След представленията в Епидавър спектакълът ще продължи турнето си на сцени в различни градове в Гърция. Лятното турне на Народния театър „Иван Вазов“ в Гърция ще бъде представено в Националния пресклуб на Българската телеграфна агенция (БТА) в столицата Атина на 13 юли, понеделник, от 13 часа.

Програмата на турнето е, както следва: 10 юли – Античен театър, Епидавър; 11 юли – Античен театър, Епидавър; 15 юли – театър „Врахон“, Виронас, Атина; 17 юли – театър „Петра“, Атина; 18 юли – театър „Веакио“, Пирея; 20 юли – Амфитеатърът в Сивири, Халкидики (фестивал „Касандра“); 22 юли – театър „Гис“, Солун; 24 юли – театър „Катракио“, Никея, Атина; 26 юли – Античен театър, Додона (фестивал „Додони“); 26 август – театър „Олимпия“, Флока, Древна Олимпия; 28 август – Античен театър, Дион, Пиерия; 30 август – театър „Ликавитос“, Атина; 2 септември – Античен театър „Филипи“, Кавала.

С вълнение го очакваме и в България… ≈

„въпреки.com”

Събитие, което не търпи имитации и симулации, още по-малко инсинуации, за сметка на това допуска „зрелищни“ филмови интерпретации, нерядко гениални, на литературни произведения.

Тази есен фестивалът Cinelibri ще се проведе в дните от 15 октомври до 8 ноември в София и още шест български града под мотото „Цивилизация на зрелището“. Този водещ мотив е преди всичко израз на преклонение пред паметта на Нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса, който ни завеща внушително по мащаб и размах литературно наследство. През март 2026 г. достолепният испанско-перуански словотворец щеше да навърши 90 години.

Марио Варгас Льоса

Знаменателното есе „Цивилизация на зрелището“, създадено от един истински антиконформист, разобличава ценностната деградация на съвременното общество и неговите рупори. Горчивата истина е, че днес интелектуалният дебат е шоу, а новината, дори и най-трагичната, се третира като спектакъл. Късата памет и разрастващата се интелектуална и духовна слепота издигнаха бързата консумация в култ и превърнаха най-плоските форми на развлечение в ултимативна ценност.

Книгата с есета с едноименното заглавие на Марио Варгас Льоса беше публикувана в България 2013 година с логото на издателство Colibri в превод на Людмила Петракиева. В нея той защитава една почти скандална теза – че културата постепенно се превръща в развлечение, интелектуалният дебат в шоу, новината в спектакъл, а гражданинът в публика. /Споделям че, че книгата зае своето място в моите лични библии на литературата – б.р./

Ще цитираме част от представянето на „Цивилизация на зрелището“ на Марио Варгас Льоса от издателството тогава, а и самия него не единствено като припомняме, а преди всичко в контекста на предстоящото 12-о издание на фестивала CineLibri:

Опошляването на изкуствата и литературата, триумфът на жълтата преса и лекомислието на политическата класа са симптоми на тежко заболяване, сполетяло съвременното ни общество – безразсъдната идея да се издигне във върховна ценност естествената ни склонност към забавления. В миналото културата е била един вид осъзнатост, която е пречела да се загърби действителността. Днес тя е механизъм за развлечение и забавление. Интелектуалците, които съставляват гръбнака на целия XX век, днес отсъстват от обществения дебат. И въпреки че неколцина подписват манифести или участват в полемики, едно е сигурно: тяхното влияние в обществото е нищожно. Проумели това, мнозина са избрали дискретно да мълчат. Като истински антиконформист, Варгас Льоса ни поднася една безмилостна рентгенова снимка на нашето време и на нашата култура.

„Целта на скромното ми есе не е само да попълни множеството размисли за съвременната култура, а да свидетелства за преображенията на това, което все още се разбираше под понятието култура, когато връстниците ми и аз тръгнахме на училище или постъпихме в университета, както и за безвкусната шарения, която я е изместила – подмяна, извършена сякаш с лекота и със съгласието на всички нас. Културата, в традиционното значение на понятието, днес е на път да изчезне.” (Марио Варгас Льоса)

Марио Варгас Льоса при удостояването му с почетното звание Доктор хонорис кауза на Софийския университет "Св. Климент Охридски"

Той е носител на множество престижни литературни награди, а през 2010 г. става Нобелов лауреат за литература. През 2013 г. е удостоен с почетното звание Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. /Имахме щастието да присъстваме на академичното му слово в Аулата на Алма Матер –б.р./

Организаторите на фестивала отново подготвят забележителни преживявания с киното и литературата, като провокират по техния нестандартен и новаторски поглед към изкуството. Вместо да предлага лесни отговори, официалният плакат на дванайсетото издание на CineLibri поставя въпроси. В центъра му стои нещо като трон или стол, в зависимост от това дали зрителят се чувства поданик, или гражданин. Според някои анализатори това е алюзия за пасивния зрител. Други разпознават дванайсетте стола на великите комбинатори и ненадминати сатирици Илф и Петров. Величественият облик на стола, решен в стил „своеобразен ампир“, поражда любопитство кой всъщност седи на него – политикът, инфлуенсърът или алгоритъмът. Или самият зрител, свикнал да наблюдава света като представление.

Едва ли се нуждае от коментар жълтият цвят на тапицерията, още повече че фонът се състои от вестникарски изрезки. Над трона стои надписът „Цивилизация на зрелището“, обозначен с различни по размер и шрифт букви, изрязани от вестникарски заглавия. Съществува хипотеза, че организаторите са възмутени от жълтата преса. Има и контрахипотеза: тайно се надяват тя да им обърне внимание. Според културолозите плакатът не осъжда Негово Величество Зрелището, а тъкмо напротив – употребява го. Превръща самия фестивал в осъзнат избор, примамва окото с образи, за да натовари ума с идеи, и насочва вниманието към една почти забравена тема – къде отиде смисълът.

За да си отговорят на този фундаментален въпрос, тази есен зрителите на CineLibri ще имат достъп до над 70 отбрани, скандално многообразни литературни адаптации, разпределени в няколко модула. Става дума за (ко)продукции на близо 30 държави, „ексклузивни“ национални и световни премиери, забелязани и отличени на най-влиятелните кинофоруми в света – Кан, Венеция, Берлин, Торонто, Сан Себастиан и други.

Салман Рушди

 Визията и философията, която я мотивира, задават стила на официалното видео на фестивала, което предстои да обявим, и на пърформансa, който ще открие CineLibri на 15 октомври в зала 1 на НДК. По традиция в зала 1 ще се проведе и „спектакуларната“ церемония по награждаване на лауреатите от конкурсите за най-въздействаща игрална адаптация на книга и най-добър документален филм. Ценителите на документалното кино могат да се чувстват поласкани, защото програмата включва филми за прочути писатели от различни поколения, асоциирани с коренно различна литературна естетика, като Джак Керуак, Ф. М. Достоевски, Салман Рушди, Сири Хуствет, Виктор Ерофеев и Хавиер Серкас. Извън конкурсната програма ще се състои официалната премиера на документалния филм Петокнижие Анжелово, посветен на забележителния български интелектуалец, писател и киносценарист Анжел Вагенщайн.

Сири Хуствет

В епоха, която предпочита хората да бъдат обобщавани в едно изречение, фестивалът настоява да показва фигури, които изискват цял филм.

Новият филм на Лъчезар Аврамов по сценарий на Димитър Стоянович, посветен на Анжел Вагенщайн, ще има своята премиера на CineLibri. Наричаха го писател, мислител или просто ангажиран гражданин. Имаше досадния навик да се интересува не само от себе си, а и от света. Обичаше да пише и да дразни, спорейки с епохата, и си плащаше цената за това. Сякаш не е бил поканен в обществения разговор, за да забавлява публиката, а за да я тревожи. Сякаш не е марка, а съвест.

Анжел Вагенщайн

Подобни представители на изчезналия вид homo politicus, заменен отдавна от homo spectator, създават известен дискомфорт.

„Ако Господ имаше прозорци, отдавна да са му се изпочупили стъклата“, казва Вагенщайн. В годините имахме шанса да се докоснем, да общуваме с изключителния интелектуалец Джеки Вагенщайн, както го наричаха приятелите /повече при нас може да прочетете тук/.

Концептуалната визия на CineLibri 2026 е дело на младата талантлива Омана Кацарска, чиито идеи вече са неразделна част от ресурсното богатство на фестивала.

Организаторите съобщават, че кандидатите за участие в конкурса за късометражен филм, вдъхновен от литературна творба, могат да изпращат предложения чрез платформата FilmFreeway не по-късно от 10 август т.г.. Тази година, освен обичайната парична награда, победителят в конкурса ще получи високо професионален сет от камера, обективи и осветление, за да заснеме следващата си късометражна творба.

Дни след новините за 12-ото издание на фестивала страхотната вест, че бъдещият пълнометражен анимационен филм „Light Boxes“ на Теодор Ушев е селектиран за Venice Gap-Financing Market 2026, част от Venice Production Bridge към 83-тото издание на Международния филмов фестивал във Венеция – @La Biennale di Venezia.

Теодор Ушев

 Сред избраните проекти тази година са само два пълнометражни анимационни филма, което прави селекцията особено престижно международно признание.

„Light Boxes“ е българска копродукция на Cinelibri, реализирана с подкрепата на Национален филмов център в партньорство с Канада, Полша, Франция и Белгия.

 Проектът е вдъхновен от едноименния роман на американския писател Шейн Джоунс – поетична и визуално дръзка история за войната, любовта, въображението и съпротивата срещу мрака. Филмът съчетава стоп-моушън куклена анимация и игрално кино – амбициозен творчески подход, който разширява границите на анимационното разказване. Участието във Venice Gap-Financing Market е важна стъпка в развитието на проекта и силен знак за неговия международен потенциал.

А Тео Ушев написа на профила си във фейсбук: „Сценарият е написан от мен и редактиран от Chris Robinson. Това е първият ми пълнометражен анимационен филм, съчетаващ стоп-моушън куклена анимация и игрална част – форма, която ми позволява да изследвам нови територии в разказването и образа. Селекцията във Венеция е важна стъпка за този амбициозен проект и силен знак за международната му перспектива. След години работа в анимацията – този проект е особено личен за мен. Не само с работата в неизследвана за мен територия, но и с координацията между толкова много държави, този филм ще бъде най-амбициозния и скъп филм, по който съм работил.

Първи кадри от проекта на Теодор Ушев „Light Boxes“

Повече детайли ще споделя по-късно, но това ще бъде важен момент в развитието на анимацията в България...

Благодаря на всички партньори и екипи, които вярват в „Light Boxes“ SODEC CineLibri, Foliascope Foliascope, Jacqueline Wagenstein, Yves Fortin Etienne Hansez Anna Mroczek Woj Leszczynski  Ilan Urroz .

За мен е чест този филм да бъде част от една от най-престижните професионални платформи за кино в света.“

 Поздравления за целия творчески екип и партньорите по проекта! Пожелаваме успех на „Light Boxes“ по пътя към неговата реализация и очакваме с нетърпение следващите новини.

Забележително е дългогодишното приятелство и сътрудничество между Тео Ушев, Жаклин Вагенщайн и CineLibri. Припомняме, че на 8-то издание на фестивала през 2022 година беше премиерата на „φ1.618“ , първия пълнометражен игрален филм на Ушев,   вдъхновен от литературно произведение (“Пумпал” на Владислав Тодоров). За филма може да прочетете при нас тук.

А миналата година на 11-ото издание на фестивала CineLibri  във Френския културен институт беше показан новия тогава филм на Теодор Ушев – късометражната анимация „Живот с идиот“. Имахме възможност да видим още три заглавия на световноизвестния български аниматор, получили признанието на критиката: „Изтритият Айзенщайн“ третира темата за руската инвазия в Украйна; „Вълкът“ е майсторска адаптация по разказ на Емилиян Станев и представлява омагьосващо преосмисляне на вечния конфликт между природата и човечеството; „До последен дъх“ отдава почит към едно от знаковите произведения в историята на киното – едноименния филм на легендарния Жан-Люк Годар. Нарисуван с вода върху пясъчна хартия, филмът на Ушев откри фестивала в Анси през 2023 година.

Режисьорът присъства на прожекцията във Френския институт и сподели много развалнуван:  „CineLibri е единственият фестивал в България, на който имам желание да показвам филмите си“. И продължи: „Имаме честта тук да присъства един непосредствен виновник за това аз да направя филма „Живот с идиот“. Открих този текст на Виктор Ерофеев някъде през 90-те години, в превод на Георги Борисов, който е тук сред нас. Този филм живееше в мен 20 и няколко години, и все не намирах смелост да посегна към него. Знаейки, че ще бъде много трудно да види бял свят, където и да било, поради начина, по който е разказан. За щастие, намерих смели хора в лицето на Miyu Productions, които са в Париж, и казаха: „Да, искаме да направим този филм, това е филм за нас“.

Виктор Ерофеев

Както вече писахме по-горе в програмата на 12-ото издание на CineLibri ще гледаме документален филм за Виктор Ерофеев…

Връщайки се във времето от 2015 г., когато в разговор с Жаклин и Раймонд Вагенщайн ни споделиха, че слагат началото на кино-литературния фестивал CineLibri, оценяваме колко красиви преживявания имаме с киното, литературата, срещите със световни автори и кинематографисти. И не само това – CineLibri е явление и пример как и в България може талантът, въображението, познанието, професионализмът и не на последно място – обичта, към това, което правиш, да те постави в елита на световното кино.

Успех и до 15 октомври, а дотогава какви ли страхотни новини ни очакват от CineLibri! ≈

„въпреки.com”

Във въведението към  изложбата  изкуствоведът доц. Борис Данаилов, по чиято идея се организира пленерът в Самоков (29 юни до 3 юли 2026 ), пише:

Тази година пленерът „Нишките на времето“ осъществява своето трето издание. Очевидно основната цел на проекта ─ реабилитиране на форми, свързани с възстановяване на класически изяви на художествено присъствие и общуване, споделяне на нови идеи и изразни средства от автори, работещи в различни сфери на визуалните изкуства се реализира успешно. „Нишките на времето“ притежава изкусителна привлекателност, защото изгражда онази невидима тъкан, която поддържа  съдържателната значимост на творческата дейност в тази област. Тематичната рамка на пленера осигурява висока степен на индивидуално свобода и диалогична творчески атмосфера .

Художниците, приятелите, част от екипа на НДФ "13 века България"

Така неусетно, с авторовите усилия на престижни творци (да не забравяме, че гостуват носители на най-голямата награда за живопис ─ „Захари Зограф“) се осъществява по един естествен начин връзката със стародавните художествени традиции на град Самоков, демонстрира своите възможности значимата  в европейски мащаб графична база в града /възобновена 2022 година - б. р./, популяризира своята дейност Художествената галерия „Проф. Васил Захариев“.

Освен  към непосредствените организатори, специални благодарности трябва да бъдат отправени към Община Самоков, която с организационна вещина и гостоприемство подпомогна проекта. Неговото развитие и надграждане се осъществява с финансовата подкрепа на Министерството на културата.

Тази година „Фонд 13 века България“  бележи 45-тата годишнина от своето основаване. Към традиционното обогатяване с произведения от участниците в пленера, които Фондът дарява на Художествената галерия в Самоков, след  показване на настоящата изложба в неговите зали в София, Сливен и Трявна,  ще бъде добавен още един специален дарителски акцент. Четири живописни произведения на един утвърден класик на българската живопис ─ Руска Маринова (1899 ─ 1994), родом от Самоков, ще бъдат дарени на галерията, отбелязвайки юбилея на Фонда.

Превръщането на пленера „Нишките на времето“ в традиция за художествения живот на региона и страната, добрата организация, както и неизменното високо художествено равнище демонстрирано от авторите, позволяват да предвидим бъдеще, в което той може да бъде развиван  в контекста на международния културен обмен.“

„Нишките на времето“ е в унисон с дарителската мисия на НДФ „13 века България“. След закриване на изложбата, Фондът ще откупи по едно произведение от автор, което ще дари на Художествената галерия „Проф. Васил Захариев“ в Самоков. По този начин Фондът ще продължи да допринася за обогатяване на колекцията ѝ от съвременно българско изкуство. Фондът дари и четири творби на голямата българска художничка Руска Маринова, която е родом от Самоков.

Част от дарението с творби на Руска Маринова от цикъла ѝ "Котки"

Откриването на изложбата в пространството на галерия „Проф. Захариев“ на 3 юли се превърна в красив празник не само за гражданите на Самоков, бяха дошли и приятели и колеги на художниците от София.

Изпълнителният директор на фонда Бисера Йосифова каза, че НДФ „13 века България“ ще откупи по една творба от всеки от седемте художници – Гергана Минкова, Георги Георгиев, Гълъб Гълъбов, Долорес Дилова, Иван Милушев, Мими Добрева и Румен Атанасов, които ще дари на самоковския музей.

Руска Маринова "Портрет на жена", част от дарението

Фондът дарява и четири произведения на художничката Руска Маринова, която е родена  Самоков. Самата тя е свързана с възрожденеца и борец за църковна независимост Захарий Круша. Той е бил ученик на Неофит Рилски. Като изкуствовед и изследовател на българското изобразително изкуство Бисера Йосифова припомни, че самостоятелна изложба на Руска Маринова 1955 година е открита от Илия Бешков. Тогава той специално е подчертал колко художничката е повлияна в творчеството си от природата на Рила…

Директорът на Историческия музей в д-р Веселин Хаджиангелов изрази желание следващата година да бъде направена изложба с всички дарения, които НДФ „13 века България“ е направил за институцията.

От ляво на дясно Борис Данаилов, Бисера Йосифова и Веселин Хаджиангелов

 „Авторите, които участват в изложбата изграждат кондензационно ядро, което ни позволява да имаме привилегията и смелостта да поканим нови художници, които ни се струват важни и значими и вкарват този нов импулс в цялостното предложение, което е забележително интересно“. Каза на откриването от своя страна изкуствоведът доц. Борис Данаилов.

За повечето от художниците сме писали във „въпреки.com” по повод на техни изложби или други изяви,  кураторски проекти и общественото им присъствие като артисти.

Творби на Долорес Дилова на изложбата

Припомняме, че тази година Долорес Дилова беше номинирана за Националната награда по живопис „Владимир Димитров-Майстора“ в Кюстендил. Бе удостоена с другата авторитетна Национална награда за живопис „Захарий Зограф“ в Кюстендил през май. /може да прочетете при нас тук/.

Долорес Дилова има невероятно усещане за природата и проф. Аксиния Джурова определя творбите ѝ като емоционални, въздействащи и запомнящи се. „Доли има невероятно усещане към природата, може да усети и една прашинка. Тя се е врасла в природата. В нейните картини се вплита реалност с нереалност по отношение на природата. Тя е художник, който много се притеснява и е много крехка като художник. Но не позволява на никого да докосне нейната вътрешна свобода. Нейните изумителни пейзажи носят една сценична светлина, която придава особена аура на картините ѝ. За някои може да изглежда много конкретна, но всъщност една нейна вселена, посветеност на природата.“

Творби на Мими Добрева от изложбата

Мими Добрева, която е от знаменития клас на проф. Добри Добрев в НХА, е от живописците, които винаги смайват и очароват. Тя остава в утвърдено през годините тематичното русло на задълбочено изследване на природния пейзаж. Пейзаж, в който все по-рядко, като от друг свят, се появява и човешко присъствие, но без да нарушава хармонията и съзерцателната красота на картините.

От изложбата

В цялост изложбата след пленера в галерия „Проф. Васил Захариев“ е като своеобразно посвещение на природата, независимо от различния поглед и търсения на всеки един от художниците.

По повод своя самостоятелна изложба Гергана Минкова споделя: “Обичам да гледам билото на планината, онази линия, която прекосява и разделя небето от земята. Очертавам я с поглед, действа ми смиряващо. Откривам тази линия в това, което изобразявам. Приемам напрежението между реалното и въображаемото, които тя отделя, истинността в преживяването. Виждам колко крехко и временно е всичко, а в същото време така могъщо и безкрайно. Все ми се иска да открия “простотата”, в живеенето и в рисуването. противовес.”

Творби на Гергана Минкова изложбата

В творбите си в галерията на Самоков тя съчетава художествена техника с умело шиене върху платната, като съшива нежни парчета лен до груби късове коноп, след което ги събира, създавайки тематични композиции, които са изящни. Живописта и текстила са в хармония, която развива въображението. И една подробност – в любопитството си надникнахме зад изложените ѝ платна на стената – там са нишките, които са гърба на творбата. Но създават усещането за произведение от областта на текстила…

Творби на Георги Георгиев в изложбата

Георги Георгиев живее и работи в град Самоков, където е собственик на галерия Retro Art Gallery. Той има творби във всички техники, но избира сега да се представи с акварели. Съвсем естествено е привлечен от планината и Самоков и като личен избор на артиста.

Техниката и материалите при Гълъб Гълъбов са много интересни – спрей, гваш, акрил, поставени експресивно върху платното и свързващи художника с модерните тенденции в изкуството – истинско преживяване за зрителя. Самият той признава за себе си по повод своя изложба. „Не търся нищо конкретно, позиционирам себе си в композицията, а после проследявам случващото се. Друг път просто отпадам от картината - тя си има своя логика. Променям изразните средства с цел да провокирам нови усещания, поставяйки се в състояние “извън зоната на комфорта”; търся подмолните намерения на разказа си. Наградата е, когато ужасът от полусдъвканите мисли или чувства изчезне и картината е в състояние да ми съобщи нещо важно – за скритото си намерение или  за истинската причина зад заглавието“.

Творби на Румен Атанасов в изложбата

Припомняме, че художникът Румен Атанасов представи своя изложба – живопис „Художник, светлина, природа“ в зала „Проф. Васил Геров“ на НДФ „13 века България“ в края на 2024 година. Наименованието на изложбата говори за любовта на художника към природата. Живописните пейзажи са вдъхновени от пътуванията на Румен Атанасов из страната. Творецът е известен сред колегите си с факта, че винаги рисува на живо, не ползва скици. И сега участието му в Самоков е посветено на природата като вдъхновение за автора.

Иван Милушев е прекрасен график, акварелист и живописец, удостоен с множество награди, и с която и техника да подходи в творбите си, резултатът винаги е впечатляващ. Търси винаги малко по-изчистената форма, човешката фигура. Митологията, митологичните знаци в световната история особено го интересуват. В творбите си вплита съвременния поглед на артиста към вечните теми от хилядолетия, които продължават да ни вълнуват.

Творби на Иван Милушев в изложбата

Опитахме се с няколко щриха да разкажем за седемте художници, които участваха в Третия пленер „Нишки във времето“ и представиха творби в галерия „Проф. Васил Захариев“ в Самоков, за да усетите красивата атмосфера на събитието.

Експозицията започва с картините на Руска Маринова и продължава с картините на изброените съвременни силни автори.

От изложбата

Този текст ще завършим с думите на Бисера Йосифова, с които припомни, че тази година Фондът отбелязва 45 години от създаването си. Тя не спести и думата „оцеля“ във времето и е. просъществувал девет години в едно историческо време, а останалите години – в друго време. НДФ „13 века България“ е устоял през годините и изпълнява своята мисия – дарителството.

От изложбата

Третият пленер „Нишките на времето“ се реализира с финансовата подкрепа на Министерството на културата. Той е организиран от Националния дарителски фонд „13 века България“, съвместно с Община Самоков и самоковската Retro Art Gallery.

Изложбата в галерия „Проф. Васил Захариев“ продължава до 17 юли. ≈

„въпреки.com”

И продължава: „Тази гара има страхотен потенциал да е пълна с хора, с културни събития. На всеки, който стъпи там по време на 3-те (10-12 юни) дни културни събития, му идваха всякакви идеи – школа по рисуване за децата; заради високите тавани – зала за цирково изкуство; на втория етаж – изложение за татуировки. Всички веднага искат неща да се случват там. И точно това е каузата на събитието Design Factory, организирано от „Градоскоп -  да покаже колко е ценно тази сграда да се върне на хората и на града. “

И с други твои проекти  си избирала предимно да ги представяш на различни, необичайни места…

Пространството на Сточна гара, снимка: Боряна Пандова

Да показвам изложбите и филмите ни в такива сгради, също така те да привличат различни хора, не задължително от кръга на хора, които се интересуват само от изкуство и посещават галерии – това за мен е много ценно. Аз се чувствам повече уличен артист –не е задължително само любителите на изкуството да са при мен. В Сточна гара имаше 3 дни най-различни събития: работилници и конференция за градска среда; представяния на други такива места, сменили функцията си и вплетени наново в тъканта на града. Имаше много интересна разходка за биоразнообразието в парка пред Сточна гара – птиците, насекомите, растителните видове, които са си пробили път за има-няма 50 години (оказа се, че е много важно за София точно там да са избуяли всички тези растения и буболечки).

Как се вписа твоят проект “В кухнята на сърцето ми”, за който ще говорим малко по-късно, в пространствата на Сточна гара? Различаваше ли се от показа в Клуж (февруари-март)?

Чудесна беше възможността да имам 3 отделни много красиви стаи – всъщност, гишетата за билети, - в които да представя всяка от историите, защото моите изложби са site-specific: каквато е сградата, към това се напасваш. Например, в Румъния на големи екрани показвахме много красиви движещи се натюрморти, синемаграми на всяка рецепта, които създадохме заедно с моята операторка Кармен Тофени,. И после на малък телевизор със слушалки можеш да се потопиш в историята на всяка от тези красиви дишащи се картини.

В Клуж, фотограф Йоана Гроза Поп

А тук имахме 3 стаи, като във всяка влизаш и имаш по една история. Ходиш по коридора и виждаш: тук – шкембе чорба, тук – портокалово сладко, тук – историята на тартата от детски спомени от Лудогорието. Мен много ме вдъхновяваше самата сграда, хората, които искат да я спасят, и хората, които това събитие привличат. Това даде много енергия, макар че беше само за 3 дни. Това е голямо усилие да вдигнеш такава изложба за кратко време – ние строим от нулата и екраните, и цялата сценография около тях. Но абсолютно си заслужаваше!

Предстои изложбата да бъде представена на традиционните Есенни изложби В Пловдив от 1 до 30 септември. Тази година куратор е доц. Генади Гатев, изкуствовед, визуален артист, културолог, преподавател в НХА, който след конкурс със сериозна конкуренция спечели с проекта си, озаглавен „Огледала на града“. Какво те очаква в тези летни месеци преди откриването на 1-ви септември?

Прожекцията на филма с Мюзеййен в пространството на Сточна гара, фотограф Сандро Арабян

Сега, може би, си давам 2 месеца малко да превключа. И да монтирам два други проекта, върху които работя. Но чакам с вълнение Есенните изложби в Пловдив. Две от историите ми са от Пловдив, аз съм наполовина пловдивчанка. След като показахме и адаптирахме изложбата към Синагогата в Клуж, после към Сточна гара, вече се чувствам по-спокойно и по-скоро чакам Пловдив с любопитство. Сигурно ще ме хване сценичната треска преди това, разбира се. Но сега чувствам по-скоро приятно предвкусване - колко са прекрасни локациите в Стария град, колко интересна е компанията, в която ще излагам. Спокойна съм, че каквато и да е локацията, ще покажем „В кухнята на сърцето ми“ по въздействащ начин.

Не за първи път се насочваш към храната, като култура на общуване, като човешко, емоционално преживяване. Предишният ти проект „Потребителска кошница за душата“ беше в контекста какво купуваме, как го купуваме и защо. А сега този е пó така, по-важно. Дори ти се прияжда. А към изложбата има хубави текстове, хубави снимки, документални филми. Какво ни разказват, накъде ни водят като твое лично послание?

Текстовете разказват, предлагат вход историите. Тъй като изложбата събира три истории, три рецепти и три различни семейства. Три различни подхода към храната, три различни начина да запазваме рецепти и спомени – текстовете въвеждат в това. Че ти се прияжда, прияжда ти се (не ме питайте как съм го монтирала и колко пъти се излиза на ден да се хапне нещо вкусничко след тези кадри). За мен беше много интересна възможността да ги събера тези така различни рецепти заедно. Това беше и идеята на проекта изначално – да се намерят три различни истории, до които да имаме достъп през храната. Дали историята на българските турци, дали историята на едно видно пловдивско семейство, дали един поглед към кулинарния свят на ромите в България.

Анна Стоева с посетители на Сточна гара, фотограф Боряна Пандова

Има много пластове – исторически, личен, поколенчески. Кое ме дърпа постоянно към храната…за мен това най-вече са много силните емоции, свързани с приготвянето ѝ. За мен самата храната работи като машина на времето. Има конкретни аромати, които ме телепортират право в детството ми: в кухнята на едната ми баба в Русия, в кухнята на другата ми баба в Пловдив. Това силно чувство търся да напипам и когато снимам. И това търсене излизат и по-големи теми: какво съхраняваме; какво забравяме; как претворяваме нещата да отговарят на съвремието… Можем ли да запазим една рецепта абсолютно непроменена през вековете? Това ли е традиция? Това ли е начинът да съхраниш? Или начин да съхраниш е да подходиш творчески, авторски – да създадеш един нов десерт, който стъпва върху традиционни методи, спомени, но отговаря на съвременния свят. Или има някакви семейни тайни, които не са в материалните съставки на рецептите, а са в нещо друго? Такива въпроси и отговори ми се искаше да се въртят в главите на хората, като гледат филмите и изложбата.

Когато една от героините разгръща тези стари тетрадки с рецепти, които пази като едва ли не най-ценното вкъщи,  си спомних и за твоята тетрадка, в която си записвала и продължаваш рецептите на баба ти.

Да, моята тетрадка с рецептите на пловдивската ми баба беше много осъзнато решение. Като станах студентка, осъзнах, че нищо не мога да готвя. Също така осъзнах, че имам много любими ястия, които баба ми е правила година след година, които ми се иска да мога да готвя – и аз (явно още тогава ме е водило документалното) подходих организирано. Обадих ѝ се, казах ѝ, че ще дойда в една от междуцеместриалните ваканции, заявих: „Ти ще ми показваш, ще готвим, ще си записвам“. Баба ми също подходи сериозно и организирано (беше вече започнала този червен тефтер, когато аз отидох, беше записала няколко рецепти). Аз държах при готвенето паралелно да записваме, така че за мен беше един такъв момент: хем да се науча, хем да го уловя в момента. Защото и аз се сблъсках с това, с което се сблъскват и моите героини във филмите в изложбата – „то, това така се прави“; „докато е готово“; „брашно колкото поеме“; „пържиш го докато стане“.

Прожекцията на филма със Снежа и шкембето, фотограф Сандро Арабян

И, ако никога не си го правил, „докато стане“, „колкото поеме“, „когато е готово“ абсолютно нищо не ти говори. А пък зад това се крие начин за препредаване и спомен за прекарано време заедно на поколения и поколения жени, и зад това привидно простичко действие се крият пластове и пластове семейна памет.

Разбира се, сега можеш да идеш да ядеш на първия ъгъл – може и да е вкусно или да не е вкусно. Но в цялото това, което правеха тези жени, се усещаше, почти свещенодействие като отношение към храната и това, че правиш нещо за другите. Дали ще бъде пищната маса в Пловдив или в малката шкембеджийничка ще дойдат и ще кажат „Няма такава по света!“.

Мислех си за това наскоро. И ако си помисля, дори във вицовете за храната, или закачките, които имаме в България, свързани с това коя снаха прави най-малките възможни сармички; кой ще накълца краставицата за таратора възможно на най-ситно – има едни действия, които сме свикнали да си ги обясняваме с вкуса – това е технология, която подобрява вкуса. Обаче, аз и преди, може би като си улавям моите си мисли, когато готвя – този проект премина за мен в месеци, в които през деня аз 10 часа монтирам кадри с готвене и после се прибирам и директно започвам да готвя за моето дете и за моите хора вкъщи. Слагам обувките на моите героини. И после се връщам пак на монтажната маса. Тези действия на прецизност – в проучването за проекта имаше и много интересни разкази за рецепти от официалните турски ритуали, от мевлидите, колко усилия и труд примерно отиват в кешкека, което е една много специална ритуална каша от пилешко месо. Там 10 баби от селото цял ден, водени от една, която знае как, в един огромен казан с часове претъркват пилешкото месо докато стане на каша. И не само вкусът е обяснението на тези действия.

Натюрморт с храната, фотограф Стефан Марков

Според мен, това е колко труд си вложил, колко грижа, ако искаме метафизично – колко си мислил за хората или за повода, за който това се приготвя. От древни временна това е било част от ценността на храната, не просто така има рецепти, които изискват да бъде точно така приготвено. Защото кой го интересува – тук ще кажа светотатствено – на колко дребни кубчета са нарязани краставичките за таратора или колко са големи сармичките. Не е само до вкуса – за мен това е отправната точка: тези мисли, този момент на грижа, този момент на свързаност с човека, който те учи. Интересното е, че почти никого не го учат формално как да готви. Много от тези действия са това какво чувстваш, какво си мислиш и какво влагаш. Самото усилие и грижа, които влагаш, са много важна част от рецептата.

Не сме ли загубили нещо? С това, че пренебрегваме тези моменти. Пак казвам: на всеки ъгъл можеш да купиш N-броя неща, прибирате се, вечеряте. Отсъства този ритуал на готвенето и мисълта за другите.

За мен това е един въпрос, който току излиза в личното измерение на трите истории в изложбата и многото разговори – аудио материала, който съм събрала. Загубили ли сме или не? Задавам си този въпрос. И, наблюдавайки готвенето на героините ми сега, разказите им за готвенето на бабите им, искам всички да си го зададем. Той пак остава. Няма начин да съхраним начина на живот отпреди. Няма как да се върнем и да точим съвместно, няколко семейства, кори за баклава. Или да приготвяме заедно зимнина. Или да влагаме същия тип труд и грижа. Но това не значи, че няма да има други такива моменти и днес. Не всеки си купува готовото „нещо“ на ъгъла. Според мен, ценността на тези съвместни спомени, ценността на всички други измерения на съвместното приготвяне на храната, освен вкуса и вкусното хапване нямат директен прост отговор на въпроса „загубили ли сме или не сме го загубили“; или ще го загубим ли.

Примерно, готвенето на огън и идването на електричеството, което е нещо ужасно ново, какво са 100 години – то променя в огромна степен, как се приготвя храната! Аз си мислех, че в селските къщи ще намеря тези печки, в които има фурна отдолу – не само плот. А то дори и по селата вече ги няма, почти никой вече не си ги държи на двора - то е нещо огромно, което заема място. И ето, вкуса на баницата на жар вече го няма. Една от героините ми говори с вуйна си за течния пушек, който се използва в професионалните кухни. А вуйна ѝ се смее: „Аз защо тук чегъртах тигана от саждите, да го бях оставила така!“

Част от публиката на Сточна гара, вдясно е Мюзеййен, фотограф Стефан Марков

Но тъй като храната се променя толкова бързо, много остро ни поставя въпросите точно какво съхраняваме, какъв ни е коренът, как точно става това приспособяване към съвременния свят. Не мисля, че отговорът е да се върнем всички да точим юфки, но мисля, че губим нещо, ако изцяло възложим на някой друг приготвянето на храната и си я купуваме изцяло готова. Между тези точки има най-различни възможности: да запазим, да претворим, да вземем нещо, което е характерно или за нашия народ, или етнос, или семейство. Но всяко семейство си отговаря по своя си начин.

Как свързваш всичко това с културата?

Първо го свързвам с изкуството. За мен основното определение на изкуството е да събужда чувства, отклик. И храната – защо все ме тегли към нея – със сигурност мога да кажа, че събужда силни чувства в мен. Това ми е много интересно. От тази гледна точка определено за мен езикът на храната и как ние успяваме с вкус, аромат и сблъсъка на спомените да намерим начин на въздействие.

Културата е по-широка тема и там за мен особено интересно е това, за което си говорим сега: думата „традиция“ – що е то? Тя се ползва по толкова различни начини в нашето общество, често се използва за защита на някакви ценности, зад които аз по никакъв начин не заставам. Този въпрос ме занимаваше, като си търсехме рецепти, те бяха някакъв вход, но за документалиста е важен героят – трябваше да намеря хора, които да предадат емоцията през камерата. Докато търсех, попадах на всякакви неща. Осъзнах, че от гледната точка на традицията има сборници – при мен попадаха такива, често съставяни от мъже, които са примерно „1000 рецепти за баница в България“. Но тази книга прилича на каталог за архив.  Всяка рецептичка е 3 реда (примерно „баница с патешки трътки“, има такава!), следват и буквално 2 реда – методи: смесете, направете тестото, плънката и печете.

В Клуж, снимка: Йоана Гроза Поп

Никой, който не го е ял и не го е готвил, по тези няколко реда не може да сготви нищо прилично. По-скоро това е някакъв архив, че това е съществувало. Но на теб говори ли ти нещо това, ако не си го изживял в твоето детство, в твоето село, в твоя регион? Кара ли те да го чувстваш като по-традиционно, обогатява ли те по някакъв начин, това ли е традицията – да запишем, да кажем това е наше, това е българско… Само защото е било в миналото – никакъв друг контекст.

Или за мен отговорът, който намирам в един от филмите (те са много различни отговори), е дали пък традицията не е подходът на едно семейство, начинът му на живот, въобще това с какъв мироглед се прави тази храна, по какъв красив начин се сервира, с какви хора се заобикаля масата, с какво внимание се отнасяме към детайла. Дали това не е по-важно от това колко грама захар слагаме в сладкото? Може би това е традицията. И когато комунизмът отнема на това семейство всичко и тези съставки вече ги няма, в този случай традиционната съставка е начинът на мислене.

Много ме впечатли в какво съдче беше сладкото от портокалови корички– като кутийка за бижута! Имам вкъщи от баба ми тези кръглите чинийки… И това чудо как говореше за сладко от бели череши  като за свещенодействие…

Лалка Обрейкова, фотограф Сандро Арабян

Героинята, Лалка Обрейкова, говори и за сладко от френско грозде… Вътре в това зрънце от 1 сантиметър има около 10 костички! И тъй като сладкото трябва да е прозрачно, да погледнеш буркана и да свети, с игличка, без да нарушиш целостта на всяко от тези зрънца, вадиш костичките. И това го правят дамите, не го прави слугиня, а сядат дамите на семейството. Това е като бродерията. Количеството труд, което влиза, също е съставка, не е само, за да е красиво. Колко часа труд изведнъж променят целия смисъл – ти като гост, хапвайки тази лъжичка, някой е прекарал няколко часа, за да ти я поднесе. По 5 часа на буркан! Има много магия в количеството вложена мисъл, вложена грижа. И любов, разбира се.

Твоите героини ме върнаха към спомена за баба ми. Тя правеше същото сладко от портокалови корички. Точеше, не признаваше „купешките“ кори. Майка ми така и не пожела да се научи, иначе обичаше да готви.

В Словения имаше затворена прожекция, като част от кулинарен фестивал за рецептите на страните по протежение на Дунава. След филмите идва при мен един мъж и казва: „Моята баба е почти на 100, тя правеше един щрудел; сега си мисля, че трябва да отида, да се науча да го правя. Ама нямам време, въобще не мога да готвя…“ Отговорих : „Колко да нямаш време? Отиди, запиши го…“ Той продължи: „Въобще не мога да готвя“, но ми разказва за тази рецепта – как ябълките за щрудела се накисват; как задължително първо корите … – знаеше целия процес, знаеше рецептата с всичките ѝ нюанси, само дето не беше я готвил. Казах му: „  Че ти си готов, дамо трябва да си да я запишеш и да я сготвиш веднъж заедно с баба си, за да си разрешиш да си кажеш, че можеш да го приготвиш.“ Съгласи се, че може би трябва да го запише. Това е малко като с точенето на корите – има един момент на ритуален преход, на предаване на знанието. Ти можеш, но не си разрешаваш да можеш.

Това много образно го разказва твоята героиня от Лудогорието Мюзеййен…

Да, това с точенето беше много интересно в първия ни разговор с нея.  Тя е професионален готвач, говорим си. В някакъв момент ѝ разказвам как всички жени, с които си говоря за тесто – и туркини, и българки – казват „Баба ми точеше, аз не мога да точа, много е сложно“. А тя казва „И аз не мога да точа“. Аз я предизвиках - „Завършила си кулинарна академия, работиш в професионални ресторанти.

Фотограф Йоана Гроза Поп

Разбираш интелектуално от много по-сложни процеси от точенето. Да, точенето е умение – но направиш ли го 3-4-5 пъти, ще се научиш…“ Тя се съгласява: „Да, ама през годините имах отказ да работя с тесто… После ме сложиха в сладкарството, вече нямаше накъде“. Има един момент на опазване на детството – може би частта и бремето от готвенето, грижата за домакинството. Вуйната на Мюзеййен го казва. Аз я питам дали тя би искала да предаде тези традиции на дъщерите си и на внучката си. Тя казва „За мен най-важното е, те да могат да се занимават, с каквото те искат. Ако проявят интерес, ще ги науча, както те си решат. Аз като бях млада исках да стана лекар, да следвам медицина. Но по онова време имаше контраприем на турци. И не ме приеха в университета. И после вместо да запиша медицина, записах тука, в кухнята – снаха и майка… Моята дъщеря и моята внучка – ако искат, ще ги науча – но не искам да се чувстват длъжни.“ А от другата страна имаме Музи, за която традиционният начин на приготвяне е едно загубено съкровище, което тя търси да възстанови.

Нейните баба и майка са починали, когато е била още момиче. А ти като си момиче, не е твоя работа да точиш, да месиш – това е работата на омъжените жени, на бабите. Работата на детето е играта.

Публиката, фотограф Сандро Арабян

Това е момент на встъпване в роля в живота. Дали можеш да точиш или не можеш, всъщност не е толкова до умението, колкото до това на какъв етап в живота си, каква роля взимаш ти в семейството си, в общността си. Това е много интересно – тестото е имало такава роля. Изведнъж неочаквано за себе си ти се оказваш в ролята на майка и баба – и започваш да го правиш.

С Анна Стоева е винаги интересно да се разговаря и винаги е отвъд проектите ѝ, а за по-важна част от живота ни тук и сега, а и преди…

След участието си в красивите и смислени събития на Сточна гара тя написа: „За три изпълнени с разговори, впечатления и нови лица дни „В кухнята на сърцето ми“ намери своя дом и в София – като pop up изложба на Сточна гара в рамките на Design Factory 03. За нас беше голямо удоволствие да видим толкова много хора, които надникнаха в нашите три гишета за билети, гледаха, разпознаха свои истории и после останаха да спорят коя рецепта е най-хубава (оказа се, че всеки има категоричен фаворит и е готов да го защитава до последно.)

Част от публиката на Сточна гара, фотограф Стефан Марков

Благодарим на всички, които дойдоха, споделиха своите спомени, топли думи и семейни истории. Огромно благодаря и на страхотния ни екип, който превърна месеци рисърч в три докосващи филма: авторката Анна Стоева,  операторката Кармен Тофени,  композитора Юлиян Стоянов,  тонрежисьора Иван Манов, гуруто по всички сглобки и окачвания Мартин Джолев, нашата най-търпелива и ведра стажантка Мария Сомлева,  продукционната нинджа Евгения Евтимова – нашият младши продуцент. Благодарим на всички помогнали ни по пътя съмишленици, приятели и партньори – HRC Culinary Academy, Национален фонд „Култура“/ National Culture Fund, Bulgaria, Сонус, LUFT film.

На всички готвачи, гастрономи, експерти, колекционери на спомени, споделили с нас над 40 часа истории за храна, от които израсна „В кухнята на сърцето ми“. И, разбира се, най-дълбок поклон към нашите герои – Мюзеййен, Лалка и леля Снежа. Благодарим ви, че ни доверихте не само своите рецепти, а и частички от живота си. Именно в тях се крие сърцето на този проект.“

Проектът на Анна Стоева е финансиран от Европейския съюз по програма NextGeneration EU и нПВУ. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Изложбата „Безкраен щрих“ представя творби на Кирил Прашков, създавани в периода 1978–2026 г. и проследява развитието на един от най-последователните концептуални езици в българското съвременно изкуство. Самото откриване на 1 юли в пространството на галерия DOZA, независимо от бурята, която се вихреше над София, се превърна в красиво събитие в чест на художника. Истинско преживяване за него и всички, които избрахме да отпразнуваме Кирил и неговата експозиция.

Яра Бубнова, Кирил Прашков и Милена Едвиг

Изкуствоведката и куратор на изложбата Яра  Бубнова ни предостави за публикация във „въпреки.com” текста на увода си за каталога, посветен на изкуството на Кирил Прашков. Благодарим ѝ за благородния жест към нас.

Безкраен щрих

„Инстинктите ни подтикваха към четене…“

Йосиф Бродски, Меньше единицы*

Има художници, чието творчество изисква време — не като удобство, а като необходимост. Кирил Прашков е един от тях. Пред неговите рисунки зрителят инстинктивно забавя крачка, сякаш усеща, че бързането би било неуважение към самото действие, което е породило тези листове. Защото всяка рисунка на Прашков е преди всичко документ на времето: времето на ръката, на окото, на търпението, на придобиването на онзи „културен капитал“, който някога се наричаше „интелигентност“. Юбилейната ретроспектива „Безкраен щрих“ е покана за повторно четене на един от най-последователните и интелектуално взискателни езици в българското съвременно изкуство.

Прашков рисува с туш и перо — техника с дълга история, която при него не е просто сантимент, а избор с ясна концептуална логика. Парадоксално е, но ръкотворността е от изключителна важност за художника, завършил „Илюстрация и оформление на книгата“ в Художествената академия в София — специалност, която тогава е била сред малкото обучения там, свързани пряко с производството. Получените знания са включвали технологията на печата, законите на шрифтовете и тяхното начертание, пространствените взаимоотношения между текст и илюстрация върху полето на страницата. Това се е допълвало с дисциплината, изисквана от печатните графични техники. Прашков има опит със създаването на fine art чрез линорез и ксилография, офорт, мецотинто, верниму, суха игла, както и с работата с остри инструменти и тежки преси.

Образованието, както човек разбира с годините, не прощава. В случая на Прашков завинаги остава любовта към строгите шрифтове, към качеството на хартията, към взаимоотношенията на черното (някога това е бил текстът) и бялото (което и днес е хартия, дори когато е цветна). Може би уроците по шрифт и калиграфия, разговорите за пропорции, наклони, наситеност, плътност, разредка, лигатура, както и онези вълшебни думи, зад които стои история — антиква, капиталис монументалис, инициал, минускул, гротеск, гарамон, хелветика — намират отражение в рисуването с туш и перо — основната медия на този художник.

Щрихът с перо е отговорна техника — не допуска изтриване, а само добавяне или натрупване, както сам казва Прашков. В известен смисъл всеки щрих е необратим. Именно в тази необратимост се крие същността на изкуството му: рисуването като акт на пълна ангажираност с материята, с процеса, с повторението, с времето. Форма на преживяване, дори на медитация в свят на налагащата се бързина на четене, на гледане, на знание.

Прашков вижда текст навсякъде. Не метафорично, а буквално. Нотният запис, плетеницата на бодливата тел, електрическите кабели, преплетените клонки и съчки, купите сено, балите слама — всичко това са за него азбуки, системи от знаци, подредени с жестока прецизност. Разликата между него и обикновения наблюдател е проста и фундаментална, нещо като вторична наивност: той не прескача от знака към смисъла. Той остава в знака. Достатъчно дълго, докато знакът отново стане странен.

Това е белег на особен вид интелигентност — тази, която не консумира знаците, а ги обитава. Буквата, разбрана твърде добре, спира да се вижда. Прашков я вижда отново. Неговият щрих не е пътека към образа — той е задържане в прага. Рисунката не обяснява плетеницата, не я превежда в нещо по-разбираемо. Тя е още една плетеница. Удвояването става интерпретация.

Как работи удвояването, особено когато удвоеният знак е националното — художникът показва най-рано и най-директно в серията „Национален стил“ (1990–1995). Тя се ражда в момента, когато отварянето на страната към света след социализма съвпада с първите вълни на „свободен“ национализъм. С всяка година радикалният характер на серията става все по-очевиден — ясновидство за онова, което се случи с патриотарството.

Работите от тази серия действат на различни регистри. Някои са почти вицове: пресни плодове и зеленчуци на маса, боядисани с българския трикольор; килограми бобови зърна, ръчно оцветени в бяло, зелено и червено. Леснотата на манипулацията е измамна — зад нея стои точна диагноза за механизма, по който националното се залепя върху всичко, дори върху онова, което е най-обикновено и най-преходно. Изведената очевидно теза и достъпността на визуалния език първоначално не предизвикват усещане за опасност.

А войнишката армейска каска, украсена с шарката на троянската керамика — сблъсък между два национални символа, единият на битката, другият на бита; национално знаме, изплетено от съчки като старите огради; а особено истинската тиква, увита с бодлива тел, караха да се мисли за националното в по-мрачен регистър още през 90-те. Тук иронията отстъпва пред нещо по-тъмно — усещането, че националното носи опасност, която лесната украса прикрива.

"Смокиня"

В серията „Национален стил“, с която Прашков символично скъсва с традиционния начин на правене на изкуството, се забелязва първообразът на по-късното му творчество. Бодливата тел, „отпадъчното“ дърво, плетеницата — всички тези елементи се появяват отново в следващите работи, не загубили моралната си памет, но и никога не освободени докрай от игровия момент. Защото при Прашков политическото винаги минава през знака, а той винаги има произход и история.

Можем да наречем този метод транскрипция — дума, която функционира едновременно в музиката, в писането и в изобразителното изкуство. По-късно Прашков транскрибира бодливата тел в щрихи, сякаш записва партитура на нечия мисъл, рима, езиков обрат. Или по-точно: той чете, докато рисува, и рисува, докато чете — в непрекъснато движение между двете, без нито едното да поглъща другото.

Формулата на затвор... (по Йосиф Бродски), 2020, текст, бодлива тел

Не е случайно към кои автори най-често се обръща Прашков — Йосиф Бродски и Константин Павлов. Изборът им има вътрешна логика, която не се декларира, но е абсолютно последователна. Двамата поети преодоляват поетичния канон, пишат за невъзможността на езика; за тях форма е самият смисъл — не това, което се казва, а начинът, по който е подредено. Те търсят музика преди всичко: не смисъл, а звук, вибрация, телесност на думата. Бродски е, може би, най-великият поет на синтаксиса като съдба — изречението при него е едновременно клетка и освобождение. Константин Павлов пише кратко, директно, с думи като шипове — всяка дума тежи повече от цялото изречение. При тях сложността не е украшение; тя е единственият честен начин да се говори за онези неща, които простият език предава измамно.

Но изборът носи и друг пласт. Бродски — съд, изгнание, емиграция, не майчин език; Павлов — цензура, задушаване, принудително мълчание. И двамата са писали под натиск. За Прашков бодливата тел и безкрайния щрих не са само естетически мотиви — те са морална памет. Изборът на авторите не е литературна ерудиция, а позиция. Прашков отдавна не илюстрира стихове, защото мисли като поетите: с ритъм, интервал, уплътняване, не с разясняване. Неговата рисунка е там, където думата свършва и материята поема.

Когато Прашков взема прочутото изречение на Магрит — „Ceci n’est pas une pipe“ — и го модифицира с клонки, той не прави цитат. Той формулира нов аргумент. Магрит заявява: образът не е вещта. Прашков добавя: текстът не е самият текст. А когато този текст е изписан с клонки — дори и видимо нетрайна материя, която расте, изсъхва, чупи се — самото изречение, текстът, започва да се разпада пред очите ни.

Това е дълбок скептицизъм към знака — не нихилизъм, а прецизност. Прашков е художник, който не допуска небрежност в употребата на езика. Затова линията му е внимателно премерена. Затова повторението при него не е декоративен елемент, а метод: щрихът, възпроизведен хиляди пъти, не усилва смисъла, а го изговаря по-искрено.

Туш и слама

Същият скептицизъм към езика, но в съвсем различен регистър, проявява серията от работи, изпълнени с нагънати, накъсани и нарязани всекидневници, оформени в нещо като лозунги, свързани с актуалната политическа среда. Че Прашков успява да спази определен шрифт в тази техника е не само композиционно постижение — то е и концептуален аргумент: формата на буквата оцелява там, където съдържанието се е обезсмислило.

Нататък /л/

Материалът е избран с точност — вестникът е носителят на публичния език par excellence, все по-ненадежден, все по-политизиран, все по-малко информативен. Думите все по-често се употребяват като бухалка, смислите се интерпретират и преинтерпретират в зависимост от момента, и губят принципното си значение, свеждат се до търговска марка — продукт за износ, стратегия. Прашков не протестира дидактично. Той просто сгъва вестника така, че думите да застанат срещу себе си.

Буквата излиза от страницата и влиза в пространството в поредицата работи, при които думи и фрази са оформени от нагънат тел, от мостов кабел, завършващи със светеща крушка. Шрифтът е спазен с безупречни пропорции като ръкописна калиграфия, изпълнена от занаятчия с необичаен материал. Резултатът е осветително тяло, което едновременно означава и осветява — думата свети буквално.

Изборът на думи разкрива амплитудата на Прашков: от „колонна сянка“ или, да речем, „концептуализъм“ — термини, основоопределящи за изкуството — до названия на национални гозби, до турцизми, дълбоко вкоренени в българския и придаващи му особен колорит и историческа плътност. Тази амплитуда не е случайна. Прашков не йерархизира знаците — високото и ниското, сериозното и шеговитото съществуват в един и същи шрифт, с еднакво тегло. Крушката в края не прави разлика между „концептуализъм“ и „аджеба“. И двете светят с еднаква сила. Че тези обекти могат да функционират като осветителни тела в интериор е последното усмихнато усукване на аргумента: изкуството, което настоява за теглото на знака, се оказва и напълно употребимо в ежедневието. Употребимостта не го снизява — тя го довършва.

В серията „Природен модернизъм“ Прашков предприема парадоксален ход: градски интелектуалец от трето поколение избира слама, съчки и дърво. Малевич, претворен чрез слама. Мондриан, изграден от съчки. Велосипедното колело на Дюшан — изработено от дърво. Сушилникът за бутилки — първо нарисуван, после оформен като скулптура от органичен материал.

Писма в бутилки

Този избор не е плод на носталгия. Прашков няма лична, биографична връзка с тези материали — и именно затова те функционират за него като чисти знаци, а не като спомени. Сламата не носи аромат на детство. Тя е видяна като другост, като материя извън културния контекст. Именно тази дистанция му позволява да я използва концептуално, без сантиментални натрупвания.

Малевич от слама е точна ирония: абсолютното сведено до случайното. Черният квадрат — върховният жест на модернизма и живописният абсолют — е направен от нещо леко и временно. „Фонтанът“ на Дюшан, изработен от корен на ябълково дърво е особено силен: коренът се асоциира със стабилна основа, с предмодерното, а колелото е признак на цивилизация. Псевдо-ready-made скулптурите съдържат в себе си цялата история. Прашков връща индустриалния обект към материала, от който всичко е започнало — и с това задава въпрос без отговор: накъде отиваме с нашите жестове?

ДКЦ (Движима културна ценност)

„Природен модернизъм“ не е оксиморон. „Природен“ тук не означава просто натурален — означава разградим, не вечен. Това е модернизъм, върнат към собствената си материя. Мондриан от съчки не е по малко Мондриан, но е преходен по начин, по който арт шедьовърът в нашето общество не е. И това е може би най дълбокото прочитане при Прашков: той чете модернизма като текст в надпреварата с природата за вечността.

Живеем в епоха на образното преизобилие, направо разточителство — на изображения, произведени без труд, консумирани без внимание и забравени без следа. В тази среда изкуството на Прашков е опозиция. Не защото е старомодно, а защото е радикално бавно. Всяка рисунка и плетеница са доказателство, че някой е седял часове, с перо или с тел в ръка, в пълна ангажираност с материята.

В момент, в който знаците се произвеждат автоматично и се разпространяват безконтролно, Прашков напомня, че знакът има тегло; че буквата е черта, наредена с решение; че текстът е бодлива тел — не защото ранява, а защото не може да бъде забравен без последствие.

Демокрацията...

Неговото изкуство е и политическо в най дълбокия смисъл: то настоява, че вниманието е морален акт. Да гледаш внимателно е форма на съпротива. Бодливата тел, нотният запис, мрежата от клонки — всички тези образи говорят за системи, които ограничават, и за наредени знаци, в които животът или се процежда или се задушава. Прашков не протестира с лозунги; той протестира с търпение — с безкрайния щрих, повторен докато стане видим.

Юбилеят на художника е добър повод да попитаме какво означава да живееш вгледан в знаци. Прашков е отговорил със своите рисунки. Отговорът е там — в натрупването, в дисциплината на забавянето, в любовта към сложността, в отказа да се опрости онова, което по природа е заплетено.

*Бродский, Иосиф. Меньше единицы. В Иосиф Бродский. Малое собрание сочинений, стр. 708. Санкт Петербург: Издательская группа "Азбука-классика", 2010. Превод от руски на ЯБ.

Текст: Яра Бубнова

Илюстрации от 1984 г., вдясно "Майсторът и Маргарита" (Михаил Булгаков)

На откриването тя каза: „ Изложбата носи характер на ретроспектива, тъй като вече самият Кирил Прашков се шегува, че става класик“. И уточни: „Избирайки от работите му, се концентрирах върху две неща - щриха и страстта на Кирил към текста, думите, смисъла на думите и вида на думите“.

В коментар за текста Кирил Прашков цитира теза на папа Григорий Велики „изображението е азбука за неграмотния“.

Кръстословица

„В течение на вековете картинката си е завоювала все повече и повече права да ограмотява, за да се стигне до XX век, а вече и XXI, където изведнъж се оказва, че картинката, която в един момент е трябвало да бъде азбука за неграмотния, няма как да мине без текст. Няма как да не бъде обяснена с написани думички, защото иначе в картинката, предназначена да бъде самата яснота, нищо не е ясно“.

Кирил Прашков и изкуствоведката Таня Димитрова

На 30 юни, ден преди да се открие изложбата му „Безкраен щрих“ в галерия DOZA Кирил Прашков навърши 70 години. А с експозицията си прави подарък за публиката…Изложбата продължава до 30 юли. ≈

„въпреки.com”

Именно чрез своето безкомпромисно търсене не отвъд, а навътре, към локалните и глобални проблематики на настоящето, авторът почти като по Пруст, макар и в съвсем друг контекст, адресира крайната крехкост на човешкото в различните му състояния на ефимерност - от раждането, през детството и до съзряването като част от обществото.

Художественият стил в картините от изложбата “Изгубени преходи” непрестанно открива нови стратегии, с които да се усъмни в типичните отношения между образ и материя, като се заиграва с дигиталното и сюрреалното, третирайки спомените като нетрайни, органични субстанции, подлежащи на разпад и замърсяване. В пространството на паметта се смесват документ и фикция, дигитална анимация и субкултура. Фигурата на детето е като ненадежден разказвач, оформящ художествения свят на автора през собствените си очи, добивайки самостоен глас и пълнокръвност чрез фантазията си, с която довършва реалността на образа.

От изложбата в галерия A&G Art Meeting

Много от картините в изложбата са с изцяло преобърнати цветове, подобно на негативите на изгубени оригинали. При този начин на изобразяване класическите разбирания за цветност и светлосянка разменят местата си и слънчевата площадка за игра от снимките в семейните архиви се превръща в изстинала и сумрачна равнина, изградена от фино нюансирани текстури, така позната, но и същевременно, като че ли до самия ръб на Вселената. Това творческо решение може да бъде тълкувано, както като чисто естетически контрапункт на правилата на живописта, така и като философски въпрос към инверсията на морала и ценностите в обществото. Огрени от странна светлина, самотни и вглъбени в себе си, запленени от миража на действителността, детските фигури изглеждат почти обезпокоително призрачно. Като че ли устремени нанякъде, те изследват един непонятен свят, заплашително обгърнал ги от всички страни.

От изложбата в галерия A&G Art Meeting

Микрообществото на квартала е главен герой и топос на много от картините в процеса на паралелна де- и ре - романтизация на градската действителност. Присъстват редица субкултурни символи като графитите, черният анцуг и позлатеният бокс, до които техните притежатели често се редуцират. Превръщането на фигуралната композиция в натюрморт от дрехи и вещи, от който човекът отсъства, е смела концептуална стъпка, а присъствието на небесната шир насред материалността на черния плат и бетона, привнася една особено амбивалентна поетика на безнадеждността.

В картините му често се среща и не така добре познатата у нас глич-естетика (glitch aesthetics) или дигиталното гниене и разпадът на информация, в частност изображения, в така наречените на компютърен език “повредени файлове”. С това живописта на Ангеларий Димитров напомня на желание за бунт срещу самата реалност и установения в нея ред. В комбинация с образа на мотоциклетистката маска, прикриваща и уеднаквяваща личността, сривът в системата се превръща в изкупление. Нарушението на алгоритъма разкрива органичността и душевността, които прозират под мита за машината.

Самото начинание дигиталният образ да бъде преведен на езика на четката е едновременно концептуално и естетическо търсене, което произвежда един крайно любопитен момент на техническо майсторство, едновременно противопоставящо и сближаващо два на пръв поглед взаимоизключващи се свята.

От изложбата в галерия A&G Art Meeting

От друга страна, неговата серия от ембрионални картини, вдъхновени от феталната морфология на собствения му син, чертае философски паралел между природа и култура в артистичния акт на изграждане на един портрет от цветни петна и естествения процес на постепенното формиране на плода в утробата. Петте произведения от този вид в изложбата съдържат един момент пълен с любопитство, опитващ се да вникне вътре в материята, да я разбере и проумее чрез собственото ѝ пресътворяване.

Поради всички тези причини изкуството на Ангеларий Димитров не утешава, а слага пръст в раната на нашия споделен свят. То е крайно асоциативно в начина, по който се заиграва и черпи от най-разнообразни източници. Заедно с това е неспокойно в отказа от това да се задоволи със собствения си естетизъм и необходимостта непрестанно да търси нови методи, с които да го деконструира и преосмисли, за да извлече най-уязвимата и неуловима същност на човека отвъд и във времето.

Текст: Александър Габровски

Във въведението към изложбата си „Изгубени преходи“ Ангеларий Димитров пише: 

Ангеларий Димитров на изложбата си в галерия A&G Art Meeting

„В тази изложба изследвам преходите, които сякаш се размиват още докато ги живеем – от свободата на детството към напрежението на юношеството и по-нататък към един свят, в който страхът, еднообразието и натискът за принадлежност често оформят човека повече от собствените му желания. Интересува ме как невинността постепенно се сблъсква със системи, които я променят, притъпяват или направо поглъщат.

Работите ми не търсят носталгия, нито ясно обяснение. Те са визуални въпроси към настоящето – към това какво ни формира, къде губим индивидуалността си и защо агресията понякога се превръща в начин да се защитим. Между играта и страха, между хаоса и подредбата, между цветовете и мрака се появява пространство, в което човек вече не е сигурен кое е реалното и кое – наследен механизъм.

„Изгубени преходи“ е опит да погледна към движението между тези състояния – към онези моменти, в които светът ни моделира по-силно, отколкото ние него. Това е поглед към преходите, които приемаме за естествени, но които, всъщност, оставят следи, оформят навици, създават страхове. И към въпроса какво следва, когато детството отмине, а юношеството не дава отговори, а само посоки.“

Ангеларий Димитров на изложбата, посветена на преподавателите в галерия "Дебют" на НУИИ "Илия Петров", декември 2019

Ангеларий Димитров е роден в. Хасково на 10 май 1992 г. Завършил е НУИИ „Илия Петров“ – специалност графика през 2011 г. През същата година е приет в НХА – специалност живопис, в ателието на проф. Ивайло Мирчев и проф. Десислава Минчева. През юни 2018 г. завършва магистратура живопис в същото ателие. От 2016 г. работи като преподавател по рисуване и живопис в НУИИ „Илия Петров“.

В годините сме следили с голям интерес изявите на младия художник с участията му в различни групови изложби. Припомняме, че той беше част от творческия екип на Фондация „Въпреки“ по проекта ни „Европа през погледа на младите“ в пространството на ул. „Цар Самуил“ между улиците „Солунска“ и „Денкоглу“ по Програма „Европа“ 2018 на Столична община.

Ангеларий Димитров - от изложбата му „Места на липса, места на изобилие“ в галерия "Нюанс", 2019

За първата му самостоятелна изложба „Места на липса, места на изобилие“ в столичната галерия „Нюанс“ с куратор Ралица Константинова, открита на 18 юни 2019 г./може да прочетете при нас тук/. Много ярко беше участието му  традиционните „Есенните изложби“ в Стария град на Пловдив с мото„Споделено пространство“ с куратор проф. Галина Лардева заедно с художниците са Анжела Терзиева, Атанас Ташев, Валентин Митев, Дарина Цурева, Карина Попова, Николина Джановска, Петър Чиновски, Русен Дойков /подробности тук и тук/.

От участието му в "Есенните изложби" в Пловдив, 2022

А през 2024 на Общата изложба „Паралелни светове“  на секция „Живопис“ на СБХ Ангеларий Димитров получи наградата за млад автор, която бе присъдена и на Драгана Павловска от мецената Тодор Стайков.

Миналата 2025 участва в груповата изложба Мащаб 1:5. Изкуство и битие. Да бъде - Scale 1:5. Kunst & dasein. Dakunst sein в галерия „Райко Алексиев“ с куратор проф. Илиян Лалев заедно с автори от различни поколения като Румен Гашаров, Ангеларий Димитров, Георги Георгиев, Борис Колев, Илиян Лалев, Любен Малчев, Радоил Серафимов. Тя бе е петото издание на устойчивия във времето проект „Мащаби в …“

Ангеларий Димитров /л/ на изложбата си в галерия A&G Art Meeting

Това са няколко щрихи от творческата биография на художника.

Изложбата “Изгубени преходи“ - живопис на Ангеларий Димитров във варненската галерия A&G Art Meeting продължава до 18 юли. ≈

„въпреки.com”