ВЪПРЕКИ

От 1980 година почти до смъртта си Атанас Пацев изписва 94 тетрадки  - дневници с напълно неразбираем почерк, който анализаторите още ще разгадават…

През 2026 (роден е на 27 май) година се навършват сто години от рождението на твореца. Творбите на художника Атанас Пацев дръзко се разграничават от онези наложени тенденции в тогавашното ни изкуството, насочвано към управляеми състояния и добро поведение. Атанас Пацев става обект на остра критика и скоро след тях бива уволнен от работа, което единствено допринася за това той да задълбочи волята към развитие на вече поетия път. Така художникът създава богато и вдъхновено от експресионизма творчество. Независимо от постепенното му признание, творчеството на Атанас Пацев остава в зоната на сложните и често отхвърляни аспекти от духовното ни наследство. Но и тогава, и днес присъствието на му сред общите естетически тенденции е изключително ярко.

Изложбата “Пластичната безтегловност“ в галерия „Райко Алексиев“ с куратори Галя Декова и Калин Николов се фокусира върху основния момент от творческите и философски възгледи на Атанас Пацев – именно върху цикъла му „Безтегловност“, представен през 1968 година. Най-емблематичните творби от цикъла са свързани с взаимовръзката между историческите и психологическите процеси, духа и материята. Освен живопис и рисунки от цикъла „Безтегловност“, които са били част от изложбата му през 1968, за първи път се показват техни ескизи и продължения. представен е и албум със съпътстващ текст от сина на художника, Алесиян Пацев.

Творбите на художника Атанас Пацев дръзко се разграничават от онези наложени тенденции в тогавашното ни изкуството, насочвано към управляеми състояния и добро поведение. Естествено, Атанас Пацев става обект на остра критика и скоро след тях бива уволнен от работа, което единствено допринася за това той да задълбочи волята към развитие на вече поетия път. Така Атанас Пацев създава богато и вдъхновено от експресионизма творчество с основен негов обект човешкото тяло, структурирано в сложни пространствени и тематични версии. Най-емблематичните творби от цикъла му „Безтегловност“ са свързани с взаимовръзката между историческите и психологическите процеси, духа и материята. Нарисуваните състояния са екзистенциални – от финала или преди началото на процеси, абсолютно неусмирими като енергия и драма.

Въпреки че произведенията от цикъла и последвалите разработки са създадени преди десетилетия, смелите им решения и силата на емоционалния им импулс придават трайност на визиите; превръщат ги в платформа, чрез която постигнатото от твореца става мисия за жизненоважни експерименти и мисъл.

Пространството на галерия „Райко Алексиев“ е завладяно от мощния талант на художника Атанас Пацев заедно с изумителната за онези времена, когато са създадени, с философско обобщение с тъга за човека, летящ се, лутащ се във Вселената, от която е важна брънка, понякога, без да не го осъзнава.

А някак всичко е предопределено в житейската съдба на Атанас Пацев и като талант и като безкомпромисност. Осемнадесетгодишен, той се включва като партизанин в Радомирския партизански отряд. След 9-ти септември и до края на живота си той отказва всички видове привилегиите, полагащи се за участниците в антифашистката борба, включително тяхното парично измерение. През септември 1944 се записва студент в Художествената академия като кандидатства на общо основание. През 1949 я завършва, учил при проф. Илия Петров и проф. Дечко Узунов. През 1950 сключва брак с Пенка Чакърова, лекарка. Имат две деца, Алесиян (1953) и Мирена (1960). През 1954 за първи път негова картина е приета в Обща художествена изложба, последвана от интензивна творческа дейност да края на неговия живот. През 1958 посещава Чехословакия и създава цикъл от творби с това си пътуване – картини с маслени бои и рисунки с пастел. Неговата първа самостоятелна изложба е подредена в Чешкия културен център, София. В края на 50-те и началото на 60-те години рисува сред миньорите в мините „Бориева“ и „Конски дол“. Прави изложби на работните им места, изнася беседи за същността на изкуствата и за толерантност към експериментите на художника. През 1962–1963 посещава Италия и Франция (Париж, Рим, Неапол, Генуа, Флоренция и Венеция). С творбите си от това пътуване създава изложба с 120 творби през 1965 в галерията „Раковски“ 125.

Атанас Пацев - от цикъла "Безтегловност"

Но оттогава започва, като че ли онова чудо, което прави от Атанас Пацев това, което остава до края на живота си… На 19 и 20 септември 1966 в София се провежда творчески разговор между делегациите на Съюза на съветските художници и Съюза на българските художници, включваща партийни ръководители и общественици. Атанас Пацев прави изказване, в което подчертава становището си, че „абстракционизмът не е само резултат на една обществено-политическа ситуация, а това е една форма, чрез която художникът като цяло достига до едно ново изражение на реалността, например фактурата. Фактурата изразява особената качествена определеност на материята.“ Споделя, че няма усещането, че съветското и българското изкуства са „в първите редици на пластическото мислене, на търсене пластичен еквивалент на нашата съвременност“. През 1968 година проф. Любомир Далчев открива в галерията „Руски“ 6 /сега „Цар Освободител“/ изложбата му с цикъла „Безтегловност“.

Следват остри критики в печата. Малко след това е и уволнен от работа, като до края на своя живот остава на свободна практика. Въпреки усложненото си материално положение, паричните форми на всички видове награди, които получава, той ги внася в Художествената гимназия за подкрепата на талантливи ученици.

През 1972 завършва монографията си, посветена на творчеството на проф. Любомир Далчев, чието издаване се забавя и накрая отказват да бъде осъществена (много преди напускането на проф. Далчев на страната).

Атанас Пацев и съпругата му д-р Пенка Чакърова в ателието на проф. Любомир Далчев

Творчеството на Атанас Пацев е белязано от няколко обстоятелства – участието като осемнадесетгодишен в партизанското движение; следването му в Художествената академия между 1944 и 1949 г., когато тя е арена на драстични промени; пътуването му във Франция и Италия през 1963 г., когато се сблъсква със съвършено различеното усещане за свобода; организираните нападки срещу неговата изложба през 1968 г., които го пращат в лагера на непослушните интелектуалци с партиен билет – при Радой Ралин, Борис Делчев, Веселин Андреев и при художници като Любомир Далчев и Генко Генков.

Атанас Пацев - " Пловдив"

Неприемливият експресивен пластичен език, експериментите с перспективата, броденето из табуираните полета на еротичното, бунтарският текст „За безтегловността”, публикуван в брошура към изложбата му от 1968 г., са част от забравената днес съпротива на Пацев срещу неписаните правила за правилно поведение в едно общество със строга йерархична структура.

Припомняме, че по време на изложбата на Атанас Пацев в СГХГ 2019 година тя бе съпроводена то две съпътстващи събития: Лекция на Калин Николов, изкуствовед и художник по повод неговата книга „Атанас Пацев – преодоляване на невъзможното” и лекция на  Красимир Илиев за творбите и дневниците на Атанас Пацев. Калин Николов е имал лични срещи с Атанас Пацев. Записал си е в тетрадки негови мисли, подходът към творбите му, бунтарското и винаги свободно интерпретиране на обществени, социални и художнически събития. Изданието съдържа много факти, информация за изложби, срещи, отношения на хората и от Художествената академия, и от СБХ, и от партийните органи към неговите позиции и действия. От анализите в книгата разбираме как през целия си творчески път Атанас Пацев не престава да търси онова, което е отвъд реалното, как вижда не просто историята и природата, а космоса и мисълта.

От ляво на дясно: Галя Декова, Калин Николов, Мирена Пацева и Долорес Дилова

И сега като един от кураторите Калин Николов на изложбата “Пластичната безтегловност“ в галерия „Райко Алексиев“ той не просто представи Атанас Пацев, а разказа много лично за изключителния творец и мислител в образи. Дори си представихме художника, както го описа той в една от последните им срещи след промените в ателието му. Сам на масата, отворена консерва и…Вечност, бихме добавили, от тази, която съпътства човека, подчинен на гравитацията, на математическите закони, но без да вникват в душата му. В годините, откакто създадохме нашето Въпреки сме публикували текстове за изкуството и личността на Атанас Пацев. На мнозинството от тях автор е Калин Николов. Няма да цитираме от тях, може да ги прочетете тук. Но в професионален и човешки план можем да кажем, че за куратора, който е художник и изкуствовед изкуството, личността на Атанас Пацев е и кауза да се разбере какъв забележителен художник и неподражаема личност е бил, неподвластен.

Атанас Пацев - "История"

Прекрасно е, че в София се експонират няколко паралелни изложби, които са по повод юбилея на големия български художник. Събитията обхващат различни периоди и концепции от творчеството му. Програмата включва изложбите „Пластичната безтегловност“ в галерия „Райко Алексиев“ – СБХ, която отбелязахме. Проектът се фокусира изцяло върху повратния в творчеството му цикъл „Безтегловност“, показан за първи път през 1968 г.Тя продължава до 19 юни; Софийска градска художествена галерия, филиал „Дечко Узунов“, представя изложбата „Атанас Пацев. Портрети и автопортрети“ от Програмата „Поколения“ - експозиция с творби на художника, създадени в периода на 70-те и 80-те години на ХХ век, част от колекцията на галерията с куратор Красимир Илиев, един от изследователите на художника.Тя ще продължи до септември.

Атанас Пацев "Борис Димовски и Радой Ралин"

А галерия „Арте“ не за първи път представя камерна експозиция с портрети и пейзажи на Атанас Пацев от частни колекции, която се открива на 15 юни. Експозицията включва периода, в който оценката за художника варира от крайно отричане до възторжено одобрение (от 60-те до 80-те години на миналия век). Едни от най-значимите му постижения са в областта на портрета (показваме портрети на момичета, автопортрети и други) – изложените картини са от 60-те и 80-те години, както и пейзажи от Пловдив, Созопол и други. – от 70-те години на XX век. Изложбата няма претенция за ретроспекция, но е представителна извадка от неговото творчество и събитие, което напомня за личностите в българското изкуство, оставили дълбока следа в съвременната култура. Споделя галеристката Гергана Борисова.

Гергана Борисова

„Няма друг български художник, който да съчетава с такъв самоубийствен диапазон на чувствата щастието от безграничната вяра и ужаса от съзнаването на нейната утопичност.“ Пише изкуствоведът и уредник в СГХГ Красимир Илиев за Атанас Пацев в каталога, издаден по повод изложбата му галерията 2019 година.

А в текста към настоящата изложба във филиала на СГХГ „Дечко Узунов“ отбелязва, цитирайки художника: В експозицията са включени два двойни автопортрета, представящи непрекъснато питащия се и колебаещ се свръхчувствителен дух на художника; той като екстатично рисуващия човек; разтърсвания от съмнения Пацев, споделящ към своя маслен автопортрет:

„Бялата е страшна боя. Тя прави цветовете сиви, умъртвява ги, но може да ги обобщи, да ги уплътни. И ето в този портрет с израз на уплаха, с недоверие към себе си, с осъзната немощ, върху издълженото парче платно има нещо цялостно. Той е пак разхвърлян, като всичко у мен. Но тази разхвърляност е с обща тъкан. Една единна разхвърляност. Бежови и зелени, те дават едно отчаяние. Да, има отчаяние. Гледам се и виждам своята слабост. Не мога да се преборя с проблемите на живописта. В цветовете има една белезникавост. Това е моето бяло знаме. Отказал съм се да се напрягам, да се напъвам, да се пъча. Слаб човек и слаб художник. И все пак продължавам да упорствам. Нима мога да се призная за победен. […]

Атанас Пацев "Автопортрет", 1995

Художникът със силата си се хвърля в широките води на паметта. Гмурка се като плувец и остава вътре като удавник, като жив удавник. Този зелен автопортрет наистина прилича на удавник. Нека бъде удавник. В повечето картини аз се давя и се хващам за сламка. Удавник за сламка. Тук съм само удавник без сламка, дали липсва сламката, или ми липсва желание да се хвана за сламка. Достатъчно е това, че няма сламка и автопортретът е под водата. Под водата, където светлината е пречупена (Дневници. Тетрадка № 11, 13 април 1982) “./Размисли на художника по повод неговия автопортрет от 1982 г./

Малко фрагментарен се получи този текст за Атанас Пацев…Надяваме се той да ни разбере някъде Отгоре, ако го има. Затова и ще завършим с цитати от неговите тетрадки.

Атанас Пацев - "Гъбата"

„Към Изкуството се пристъпва с цялото същество. Цялото внимание, цялото време, всичките сили са необходими, но не са достатъчни. Животът трябва да се прежали. Животът е нужен и като гаранция, и като доказателство пред самия себе си, че няма нищо над изкуството, че изкуството е (станало) погубваща и раждаща страна, единственият отговор за въздуха, който дишаш. Дали това творчество е нужно на другите, дали има стойност, смисъл, бъдеще, това са безсмислени въпроси.“ /Атанас Пацев, Дневници, 20 октомври 1981, Тетрадка №7/.

Атанас Пацев

И още:

„Къде е началото? – Началото е преди нас.

Кога е краят? – Краят продължава след нас.

Какво сме ние? – Ние сме върхът между началото и края.

Какво е преди нас? – Животът.

Какво е след нас? – Смъртта.

Какво сме ние? – Ние сме разумът.

Какво е разумът? – Разумът е мост между живота и смъртта.

Какво е животът? – (Животът) е капка роса, (паднала) върху земята и поглеждаща небето.

Какво е смъртта? – Смъртта е край, за да продължи животът.

Какво е човекът? – Човекът е движение.

Какво е движение? – Човешкото движение.

Какво е човешко движение? – Човешкото движение е равновесие от всички движения.

Какво е всички движения? – Това е сборът между движенията, които знаем и всички останали движения.

Но какво е движение? – Движение е това, което е постоянно във всичко, което съществува.

А кое съществува? – Това, което някога е започнало и някъде ще свърши.

А кое започва? – Започва това, пред което има нещо по-обширно.

А кое ще свърши? – Ще свърши онова, над което има нещо, което трябва да продължи. /Атанас Пацев, Дневници, 24 декември 1980, Тетрадка №4/

Последният автопортрет на Атанас Пацев, 1999

Останалото е мълчание и съзерцание пред картините на Атанас Пацев… ≈

„въпреки.com”

Спектакълът е мащабна българо-гръцка копродукция между Народния театър „Иван Вазов“, Фестивала „Атина – Епидавър“ и Държавния театър на Северна Гърция, където ще продължат репетициите след средата на юни. Проектът е част от международната линия на Народния театър за развитие на партньорства с водещи европейски културни институции и участие в престижни международни форуми. За първи път в историята си Народният театър ще участва в създаването на продукция, чиято премиера ще се състои на сцената на Античния театър в Епидавър – мястото, на което античната драма продължава да се играе повече от две хилядолетия.

„Вакханки“ (гръцки: Βάκχαι) е древногръцка трагедия, от последните на атинския поет и драматург Еврипид. Създадена през 405 г. пр.н.е., когато той е в изгнание в двора на макендонския цар Архелай. Трагедията е поставена след смъртта на поета. Сюжетът ѝ е свързан с мита за Дионис и навлизането на неговия култ в елинските земи. Той е част от Тиванския митологичен цикъл. Съдържа в себе си историята на утвърждаването на атическата драма в нейните три разклонения – трагедия, комедия, драма на сатирите.

От репетицията

Първата репетиция събра в София българските и гръцките актьори, които през следващите седмици ще работят върху нов прочит на историята за завръщането на Дионис в родната Тива, откъдето започва налагането на божествената му власт в целия елински свят. Там младият бог се изправя срещу владетеля Пентей, който отказва да признае неговата божествена природа, а тази надменна горделивост не може да остане ненаказана.

Специално участие в спектакъла ще има британското трио The Tiger Lillies, съставено от изпълнителите Мартин Жак, Ейдриън Стаут и Буди Бутеноп. Световноизвестните музиканти ще се превъплътят в рапсоди и ще изпълняват на живо единадесет авторски песни, написани от Мартин Жак специално за продукцията. Музиката от спектакъла ще бъде издадена и като самостоятелен албум на The Tiger Lillies.

Леонид Йовчев и Самуел Финци

В постановката участват двадесет водещи актьори от България и Гърция. В ролята на Тирезий ще видим Самуел Финци, а Леонид Йовчев ще се превъплъти в Дионис. На сцената от българска страна ще излязат още Иван Юруков, Мартин Димитров, Александра Свиленова, Кремена Славчева, Надя Керанова и Иван Николов. От гръцка страна в спектакъла участие ще вземат едни от най-разпознаваемите имена на съвременния гръцки театър: Александрос Милонас в ролята на Кадъм, Лукия Михалопулу ще е Агава, а Михаил Табакакис – Пентей. Александра Гайдаци, Ангелики Кинтони, Данаи Стаматопулу, Елени Тимиопулу, Ефтимия Даниилиду, Зои Ефтимиу, Ксения Граматику, Нефели Антиопулу и Поликсени Спиропулу ще са част от хора.

Сценичната адаптация на „Вакханки“ е дело на Йоанна Ремедиаки и Явор Гърдев. Сценографията е поверена на Никола Тороманов-Фичо, а костюмограф е Мария Иления Дуладири. Част от международния екипа на спектакъла са още: Уршула Тержан – хореограф, Стела Калцу – светлинен дизайн, Калин Николов – вокален аранжимент на хоровите партии, Нейтън Купър и Марк Модзелевски – сценична реч на английски език, Йоанна Ремедиаки и Павлина Дублекова – драматурзи на постановката, Теодора Симова – графичен дизайн, Богдан Димитров – продукционен и сценичен мениджър, Валъри Робинсън – консултант на режисьора, Люба Тодорова – асистент-режисьор, Никол Мечкарска – асистент-костюмограф, Елена Костова и Кристина Захариева – втори асистент-режисьори.

Явор Гърдев

„Съществува един въпрос, който метафорично и на ницшеански език може да бъде формулиран така: възможно ли е, дори само в границите на едно представление, макар и за кратко време, Дионис да надделее напълно и безусловно над Аполон?“, пита режисьорът Явор Гърдев.

Премиерата на спектакъла ще бъде на 10 и 11 юли в Античния театър в Епидавър в рамките на един от най-значимите фестивали за сценични изкуства в света – „Атина – Епидавър“, чийто водещ фокус е представянето на съвременни и актуални интерпретации на антична драма, създадени от водещи артисти от различни сценични изкуства. През над 70-годишната си история, фестивалът представя имена като Мария Калас, Рудолф Нуреев, Джорд Баланчин, Марта Греъм, Пина Бауш, Джорджо Стрелер, Димитър Гочев, Ромео Кастелучи, Томас Остермайер, Теодор Терзопулос, Димитрис Папайоанну, Иво ван Хове, Тимофей Кулябин и много други.

След премиерата, продукцията тръгва на лятно турне и ще бъде представена в повече от петнадесет антични театъра в Гърция и Кипър.

Театърът в Епидавър

Припомняме, че през март тази година от Народния театър информираха, че Явор Гърдев ще постави трагедията „Вакханки“ от Еврипид в съвместен проект на  театъра  с Фестивала „Атина и Епидавър“ и с Държавния театър на Северна Гърция на свещената сцена на древния театър в Епидавър.

Тогава в неформален разговор с Явор Гърдев при представянето на 28-ия брой на списание Homo Ludens в дните около 27 март – Международен ден на театъра той ни сподели, че още като ученик в НГДЕК „Константин Кирил Философ“ е посещавал древния театър в Епидавър и така повече от 15 пъти в годините… Той, както и Самуел Финци, който е завършил същата гимназия са със специални познания и отношение към изкуството на Древна Гърция, в частност на театъра ѝ, от който „тръгва“ шествието на Мелпомена по света, неспирен и до днес.

От репетицията

Във „Вакханки“ на Гърдев ще бъде поставен ключовият въпрос за „отмъщението на отчуждения“, за дестабилизацията на общността, която може да бъде предизвикана от един неин отчужден, изолиран и неприобщен член. Как травмата на отчуждението може предизвика отмъщение, което да доведе до мащабно обществено сътресение. Произведението представя сблъсъка на рационалността на обществения ред със стихията на подмолните и първични човешки страсти, изпитвайки устойчивостта на правилата и институциите. При Еврипид дионисиевата лудост не е невинно празненство, а изпитание на самата идея за цивилизация, която довеждайки до крайност стремежа към рационален контрол, отприщва ирационалните разрушителни импулси и стихии.

„Вакханки“ е онази трагедия, която стига по-далеч от всяка друга в интереса си към ирационалните импулси и безумието. Толкова далеч, че се оказва опасна и рискована дори за зрителите, които са призовани да се изправят срещу своите най-дълбоки и силни свои страхове“, подчертава режисьорът Явор Гърдев.

Театърът на Епидавър е построен през IV век пр. Хр. от архитекта Поликлет Млади и е част от големия свещен комплекс, посветен на Асклепий – бога на лечението. Сцената е запазена в много добро състояние и до днес се използва за представления. Театърът е прочут с изключителната си акустика – дори шепот от сцената се чува ясно на най-горните редове, които побират около 14 000 зрители.

Днес Фестивалът в Епидавър е едно от най-престижните театрални събития в света, част от официалната програма на Гръцкия фестивал „Атина и Епидавър“, провеждан ежегодно от 1955 г. на това антично място. На неговата сцена се изнасят постановки само на най-високо художествено ниво, най-често антични трагедии и драми, режисирани от водещи европейски творци. ≈

„въпреки.com”

Това бяха финалните думи на Ясен, който бе изключително развалнуван, едва сдържаше сълзите си… Силното му и лично слово откри още един път към Пламен Вълчев – към човека, художника и следата, която оставя. Дошлите за откриването на изложбата да почетат изключително талантливия артист и любим учител бяха стотици, буквално затвориха улица „Цар Самуил“ пред галерията. Във фейсбук профила на Пламен Вълчев, който по много красив начин продължават да съхраняват и подържат от семейството му написаха: „Благодарим на всички истински приятели, ученици, колеги и близки, които обичаха Пламен и дойдоха от различни краища на България, за да бъдат част от тази вечер.“ Беше, наистина, невероятно преживяване!

Нямаше как – споделените думи за Пламен Вълчев бяха изречени на улицата пред множество хора от различни поколения, свързани с художника, които бяха дошли с децата си и внуците си.

А Ясен Гюзелев започна от детството си: „Бях 12-13 годишен, когато реших сериозно да се занимавам с рисуване; Вече имах близки, които бяха добри познати с Пламен Вълчев. Бях вече с повишен интерес към това изкуство и те ми разказваха, че има един Пламен Вълчев, който сега завършил Художествената академия, можел да рисува като бог. Отивам в Художествената гимназия и се записвам в подготвителен курс за кандидатстване в нея. И не щеш ли Пламен Вълчев е учителят, който ще води курса. Разбира се, от първия ми /ни каза някои неща, показа ни някои неща. От този ден до ден-днешен аз водя тези разговори с него и той ме учи, той ми показва. После стана така, че той ни беше класен в гимназията и ни предаваше по всички важни рисувателни предмети. Щастие, което ние, мисля, че всички оценяваме. Той ни даде много и аз продължавам да разговарям с него, защото знам, че това е разговор. Това не са само мои аналогии. Така ще бъде и до моя последен ден, след което ще се срещнем някъде там и ще продължим нашите разговори, предполагам…Той беше изключителна фигура и продължава да бъде в моя живот, без него нямаше да бъда това, което съм.

Благодаря ти, Пламене! Мир на праха ти!“

От изложбата

Тези свои интимни емоции Ясен сподели и в профила си във фейсбук, когато се разбра за смъртта на художника на 25 март 2026 година. „Починал е Пламен Вълчев. Художник с невероятна дарба. Не ми е първият учител, нито последният, но ми е най - важният. От близо петдесет години не спирам да разговарям с него и да очаквам неговото мнение, неговия критичен поглед. Отдавна тези разговори станаха предимно задочни, мислени. Знам, че до края на моя път ще продължавам  мислено да му показвам моите рисунки и да се питам какво ли би казал той.“

Атанас Атанасов /л/, Валентин Щинков /ц/ и Кирил Чолаков /д/, ученик на Пламен Вълчев, който разказа как с един щрих е допълвал заданията им по рисуване. Например, лед и под него вода, вмъкнал детска обувка...

В неформален разговор Валентин Щинков, художник, дизайнер, галерист и колекционер ни сподели, че експозицията в INTRO е с творби, дадени от семейството и не се продават. Прекрасен жест на Вальо, както го наричат приятелите. От семейството на художника изразяват специална благодарност към галериста и приятеля и колега Атанас Атанасов за безрезервната подкрепа, вниманието и огромната помощ в организацията на изложбата.

Пламен Вълчев

Пламен Вълчев (1951-2026)  е дългогодишен преподавател в Националната художествена академия, дисциплина „Живопис“ на специалност „Плакат и визуална комуникация“, зам.-ректор на НХА (2000 – 2003), когато ректор е проф. Иван Газдов.

Когато почина от Академията написаха: „Артист с колосални творчески възможности и забележителни постижения. Работил в почти всички видове изобразителни изкуства и техните жанрове. Уважаван и обичан преподавател, възпитал много от съвременните български художници, част от които и преподаватели в Художествената академия. Творец с висок морал и нравственост с непоколебима воля за защита на художествените и общочовешки ценности, разтворил живота си в изкуството.

С признание и благодарност за примера.

От колегите и приятелите!

Катедра „Плакат и визуална комуникация“

Национална художествена академия“

От изложбата

Преди време той се обръща към почитателите си: “…  Когато съм рисувал, аз винаги съм имал предвид вас –хората, които ще развълнувам. Аз съзнавам, че съм един редови художник, но все пак съм художник и ценя високо това отличие. Да носиш  такова отличие, е вече някаква форма на ангажираност с идеите, мислите и чувствата на повече хора.

Затова и не оставам безразличен към оценката на хората, чиято чувствителност споделям. Тъкмо обратното - търся отзвука, който давате вие – приятелите на моите картини. И не заради похвалните оценки, а заради искреността, която оцветява мненията ви, аз ви поднасям дълбоката си благодарност.  Бъдете благословени и дано благородството ви ме съпътства!“

Пламен Вълчев "Автопортрет"

Посветена на 75 години от рождението на художника и на паметта му, изложбата в галерия INTRO представя рисунки и живопис— композиции от детски образи, в които с особена сила се разкриват неговата ръка, чувствителност и майсторство.

Изборът за откриването ѝ на 1 юни не е случаен. Денят на детето среща естествено света на тези творби, а поводът, макар и тъжен, се превръща в истинска среща с Пламен Вълчев чрез онова, което остава след него — изкуството и децата му. Експозицията може да бъде разгледана до 10 юни.

От изложбата

Един от студентите му от Академията талантливият  художник – плакатист Иван Кашлаков написа след кончината на Пламен Вълчев:

„Да живееш!“ — това беше неговият постоянен завет към мен.

Вчера физическият свят напусна професор Пламен Вълчев. Бащата в изкуството, когото нямах, но който се появи, за да ми даде смелостта да се развихря в живописта. Той беше абсолютен виртуоз — майстор на четката, който с едно единствено движение успяваше да положи светлината на платното така, че тя буквално да звънти. Силно духовен човек и пътеводна светлина.

От изложбата

Когато се дипломирах, той направи нещо, което завинаги издълба следа в съзнанието ми. Виждайки майка ми, той се приближи, целуна ръцете ѝ и каза: „Благодаря ви, че сте го създали!“.

Той беше човекът, който безшумно и безвъзмездно отваряше врати. Без дори да ме попита, ме препоръча за първата ми поръчка към филателията — изданието за Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Защото вярваше в мен повече, отколкото аз самият в онзи момент.

От изложбата

Последно си писахме след отбелязването на гибелта на Апостола. Тогава той ми изпрати тази своя картина – „За чиста и свята Република“ (1991) — творба, която не бях виждал досега.

Изпрати я с думите:

„Ето и един друг — не така спонтанен и по-тежък!“

Написа ми още:

„Знай, че аз живях и заради няколко от вас — мои ученици, души като теб! Благодаря, че ми споделяш и ме радваш!“

Пламен Вълчев "За чиста и свята република..."

Днес аз споделям неговата светлина и неговата „тежест“ с вас. Този портрет на Апостола е последният му подарък и урок към мен. Урок по достойнство, майсторство и непреклонен дух, който носи Лъвското закрилничество.

Светъл път нагоре, Професоре. Светлината, която оставяше по платната, завинаги остава да звънти в нас.“

Пламен Вълчев завършва живопис при проф. Петър Михайлов (1977). Ръководител на катедра „Графични изкуства“. Заместник ректор на НХА (1999 – 2003). Универсален художник, който работи с еднакъв успех във всички видове изкуства и техните жанрове – живопис, стенопис, керамика, графика, илюстрация, графичен дизайн, шрифт, филателия, нумизматика, скулптора…

Пламен Вълчев "Автопортрет"

Прекрасен преподавател, извел поколения художници, знакови фигури в съвременното българско изкуство.

Може още много да се пише за личността на проф. Пламен Вълчев като надарен художник, като изумителен учител, както го усетихме и разбрахме при откриването на изложбата му в INTRO. Това не беше събитие в памет на забележителен човек post mortem, а любов, радост, възхита от това, че този човек, изключително талантлив артист, завинаги остава част от живота на всички тези хора и не само. Да, тленни сме, ние човеците, но носим за себе си и другите духовна енергия, която е безсмъртна. По законите на физиката енергията не изчезва, преминава в друг вид. Но е енергия или казано, макар и високопарно: „Смърт няма“. Учениците на Пламен Вълчев продължават, а след тях идват и други, вече техни по-млади, на които „държат“ ръката пред белия лист…

Пламен Вълчев, снимка: СБХ In Memoiam

Изложбата „Пламен Вълчев – 75 години. Една дълго чакана среща“ в галерия INTRO не се нуждае от изкуствоведчески анализи, защото тя е нещо много повече – за смислеността на един живот, което е висша категория за оценка. Останалото са подробности… ≈

Зелма Алмалех

Всеки ден блогът среща читателите с творци, участници и гости на фестивала. В него можете да откриете интервюта с режисьори, актьори и театрални изследователи, отзиви за представления от българската и международната програма, както и текстове, които проследяват идеите, темите и срещите, оформящи тазгодишното издание.

Специално място ще имат и отзивите от международни гости, които допълват погледа към фестивалната програма през перспективата на различни театрални контексти.

В създаването на съдържанието участват студенти от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Театрознание и театрален мениджмънт“ – Мария Ибришимова, Лъчезар Георгиев и Благовест Асенов, както и театроведите Анита Ангелова и Жаклин Добрева. Главен редактор на блога е театралният критик д-р Ангелина Георгиева, преподавател в Академията.

Цветана Манева и проф. Николай Йорданов на откриването на МТФ "Варненско лято"

С прекрасния, забележителен спектакъл „Малката Англия“ на Народен театър „Иван Вазов“ под режисурата на Диана Добрева на 1 юни се откри Фестивалът. Припомняме, че  традиционния ни разговор с  проф. Николай Йорданов, театровед и преподавател, директор на фондация VIA FEST, в навечерието на 34 –тия МТФ „“Варненско лято“  по този повод той каза: „Както и в другите спектакли на Диана Добрева, в тази нейна постановка има много въображение, ярка образност и енергия, която заразява зрителната зала. Решихме ,че това е добър старт за фестивалната програма, а изборът ни се ръководеше единствено от високото художествено качество, което притежава спектакълът във всички свои професионални аспекти. „Малката Англия“ ще бъде последвана още на следващата вечер с друг спектакъл на Диана Добрева – „Влюбеният дирижабъл“ /награда Аскеер, 2026 за най- добро представление, постановка на Пловдивския драматичен театър Н.О. Масалитинов“ – б.р./, и така публиката ще види две нейни постановки с различни поетики.“

От ляво на дясно Марина Райчинова, Диана Добрева и Александър Секулов на репетиция на “Малката Англия”

В блога на фестивала младата театроведка Жаклин Добрева ни среща с режисьорката Диана Добрева и драматурга Александър Секулов, които разказват за процеса и идеите зад забележителната постановка „Малката Англия“ по едноименния роман на гръцката писателка Йоана Каристиани.

„Малката Англия“ е първата сценична адаптация на романа на Йоана Каристиани. Какво ви накара да разпознаете в този текст материал за сцена, а не просто силна литературна история?

Диана Добрева: Когато се драматизира роман, това винаги е дълъг и доста сложен процес, който отнема поне година подготовка. Драматизацията в спектаклите ни с Александър Секулов не е просто преразказ на романа, а извеждане на същината на историята и търсене на ключ, на сценичен ракурс към темата. Извлича се есенцията, след което тя се разширява през нашия поглед; дописват се сцени, които не изменят оригинала, а само го обогатяват чрез ситуации и персонажи, които още по-силно акцентират върху основния замисъл на романа.

"Малката Англия" - магична сценография на Марина Райчинова

Извън предварителната подготовка такъв тип драматизация се развива, претърпява много промени и се оформя като краен резултат в процеса на репетициите. Не можеш предварително да бъдеш сигурен, че ще успееш да преведеш всичко на сценичен език. В този смисъл в повечето случаи това е риск, който поемаш заради вдъхновението, вълнението и важността на темата, които са те запленили в един литературен материал.

В „Малката Англия“ това, което ме плени, е потресаващият жест на неотменимата любов. Да съществуваш в нея дори когато си се отказал от живота, но още не си прекрачил в смъртта – една история от началото на Втората световна война, която има мощта и катарзиса на древногръцка трагедия.

"Малката Англия"

Александър Секулов: От десетте години съвместна работа с Диана Добрева мога да кажа, че изборът на белетристичен материал, от който да се създаде сценичен свят, абсолютно винаги е свързан с крайно неясни понятия като „порив“, „страст“, „изкушение“. Понятия, все свързани с метафизиката. Тези избори първо са дело на сърцето, а после на логиката. И колкото повече са на сърцето, толкова по-трудни са за реализация. Защото последното, което нашите спектакли правят, е да се движат по разказа на книгата.

Що се отнася до „Малката Англия“, през цялото време, докато избирахме текста и по време на целия процес, моето лично усещане бе за непреодолима и светла тъга по светлината на Егея. Тъга, която ме стиска за гърлото всеки път, когато се изправя на брега на това море. Толкова безутешна тъга от красотата открихме и в любовната история в „Малката Англия“. И дори след приключване на работния процес, тя все още ме държи за гърлото.

Историята поставя в центъра една майка, две сестри, двама мъже и една тайна – но зад интимната драма стои цял свят на правила, мълчания и наследени повели. Какво ви беше най-важно да извадите от тази семейна история – любовната трагедия или механизмите на общността, които правят любовта невъзможна?

Александър Секулов: През цялото време на работа по спектакъла ме държеше чувството за изкупление. Сякаш съм се изправил пред огледало, в което трябва да видя собствения си малък, предаден, неживян по канона на святата любов живот. Сякаш през съдбата на това крехко момиче се учех наново какво е прошка, какво е смирение, как се служи на такава любов.

"Малката Англия" - Александра Свиленова и Кремена Славчева

И все повече започвам да мисля, че всеки спектакъл идва в живота ми, за да науча нещо важно. И винаги идва в момент, когато ти е жизнено необходимо да се спасиш самият ти. И сега, ако трябва с едно изречение да Ви отговоря, то е, че спектакълът „Малката Англия“ за мен лично беше път към това да проумея с всички сетива, че любовта е единственото спасение, единственото безсмъртие. И ако това го имаш в живота си, всичко друго – общество, войни, кризи и катаклизми – се преодолява по-лесно.

Музиката, танцът и празничността в началото на спектакъла постепенно се сблъскват със загубата, войната и смъртта. Как изграждахте този преход от жизненост към трагично прозрение?

"Малката Англия" - Александра Свиленова и Константин Еленков

Диана Добрева: Мисля, че голямото постижение на спектакъла е, че дори в моментите на почти митологична трагика, той не изоставя желанието и удивителния стремеж на човека да празнува живота. Дори в нозете на смъртта човекът танцува. В спектакъла смехът, танцът и песента следват обречеността на едно човешко сърце и с това само засилват неотменимата трагика на тази история.

В спектакъла женските образи имат особено силно присъствие. Как гледате на женската общност в „Малката Англия“ и каква роля има тя в историята? 

Диана Добрева: Тази история се развива на остров. Островът е отделено, откъснато място, заобиколено отвсякъде с вода. Не можеш просто да тръгнеш нанякъде, да избягаш – малко или много си в някакъв капан, светът за теб е доста по-затворен. Там времето е друго. Или както казва Предраг Матвеевич в своя „Средиземноморски молитвеник“, като че ли островитяните имат повече време за чакане от останалите – чакането е, може би, белег на тяхното време.

Диана Добрева

Жените в „Малката Англия“ са тези, които чакат, и ние през тях проследяваме цялата история, цялото минаващо време – с всичките му катаклизми, любови, войни, желания и страсти; с цялата самота, тъга и в същото време борбеност, радост и лудост.

Във вашите спектакли често се усеща стремежът да бъде създаден цялостен сценичен свят – с мащабна визуалност, силна музикална среда, ритуалност и мощно актьорско присъствие. Какво ви привлича към този тип театър и как днес разбирате задачата на режисьора?

Диана Добрева: За мен създаването на един спектакъл означава да сътвориш цял един свят – нов, истински, дишащ, жив, тотален свят. Това означава да впрегнеш всички елементи, които сцената позволява, като държиш човека в центъра. Такъв тип спектакъл изисква пълно потъване. Не можеш спокойно и рационално да отметнеш репетиция. Изисква се извънреден режим на горене по време на целия репетиционен период. Не можеш да бъдеш аранжор, който умело е спретнал и съединил сценки, или есеист, който ще направи анализ на текста – най-вероятно хубав анализ — а после на сцената всичко да е мъртво.

„Влюбеният дирижабъл“

Аз не мога да разделям театъра на типове. Когато говорим за театър, аз разбирам единствено и само изкуство – високо катарзисно изкуство. Това за мен е същинският театър.

P. S. на „въпреки.com”: „Малката Англия“ (оригинално заглавие „Mikra Anglia“) е първият роман на гръцката писателка Йоанна Каристиани, отличен с Националната награда за литература на Гърция (1998). Книгата е преведена на български език (от проф. Емануел Мутафов) 2002 година, за издателство „Библиотека 48”.  „Малката Англия“ е екранизирана през 2013 година, когато филмът на Пантелис Вулгарис, с безспорни кинематографични качества, е и гръцкото предложение за наградите „Оскар“.

Режисьор и автор на сценичната версия Диана Добрева, драматизация Александър Секулов, сценограф и костюмограф Марина Райчинова, композитор Петя Диманова, видео дизайн Петко Танчев, хореограф Олга Панго.

Участват Александра Свиленова, Константин Еленков, Кремена Славчева, Ана Пападопулу, Анета Иванова, Боряна Маноилова, Васил Драганов, Веселин Мезеклиев, Димитър Николов, Жана Рашева, Иван Николов, Ирина Митева, Любомир Петкашев, Стефан Къшев. ≈

„въпреки.com”

„Живописта на Милко Божков не изобразява времето – тя го обитава. Платната в тази експозиция не са просто хроника на денонощния кръговрат. Те са артистичен акт за улавяне на пулса на светлината, тишината на здрача, тежестта на тъмнината, нощната мъгла...

Денят в неговите картини е съзерцателен, изпълнен с мека светлина, каменни дувари, самотни дървета и безкрайни хоризонти. Нощта е плътна, сетивна материя, в която синьото и черното крият тайни, а проблясъците на светлина действат като метафизични знаци“. Отбелязват във въведението към изложбата от галерията.

Изложбата „Дни и нощи“  изразява  много поетично с изразните средства на живописта „живеенето“ в пейзажа на художника, неговия личен ритуал как посреща светлината и изпраща залеза, как снежната зима скрива грозното, как светкавиците в тъмното нощно небе го омагьосват. За него е важно мястото, в което преживява и съпреживява всичко това като лично състояние в миговете на неповторимо усещане на обич. За Милко Божков това сакрално място, където живее вече 27 години, е  родното място на майка му село Стефан Стамболово, Великотърновско.  Това е и в голяма степен основна тема в творчеството му от дълго време.

Милко Божков

Припомняме малък абзац от задълбочения изследователски текст „Милко Божков и неговата Аркадия“ на изкуствоведа Румен Серафимов, основен в изданието. „В изкуството си Милко Божков проявява рядката способност да примирява и хармонизира различни, дори противоположни пластични принципи – реалистичното и абстрактното, илюзорното и имагинерното, наративното и знаково-символичното, живописното и линеарно-декоративното. Това е страст да противопоставя, да нарушава стиловата монотонност, да разширява възможностите за изразяване на по-дълбок и универсален смисъл, да включва необикновеното и енигматичното в своите сцени, да постига сложен ритъм и богата пластическа структура. Това е завидна проява на артистична свобода и, разбира се, на огромна художническа дарба, защото убедителното визуално комбиниране на споменатите черти е трудно постижимо и твърде малко художници се справят успешно. Милко Божков обаче успява по своя неподражаем начин.“

Скулпторът проф. Емил Попов пред творби на Милко Божков

И сегашната му изложба с най-новите му живописни творби върви в неговата си неподражаема посока и стил на сияен в изкуството си артист. За себе си споделя, че не иска да се втурва в много сериозни, големи теми за живота, за смъртта, за човечеството, защото, според него, е най-добре човекът, художникът да рисува това, което е преживял и съпреживял. „Това, което рисува да не е просто пейзаж, минавайки покрай него, а да има някаква история зад него. Тази история не е необходимо да се разказва на зрителя, но тя по някакъв начин вътре работи в това, което правиш, поне така се надявам, за да не бъде една картинка отнякъде…“.

Не за първи път и тази изложба ни връща към въпроса за това, че не рисува хора или, ако ги има са като „привнесни“, както например бе в принтовете - уникати от изложбата му „Ретрорепро II“ отново в галерия „Арте“ в края на 2023 година. Тогава ни отговори: „Не, че съм човекомразец, даже бих казал, че съм човеколюбец, но с хората приключих малко след Академията. Правих няколко портрета на приятели – на Стоян (Цанев), на Стоимен (Стоилов), на Ванко Урумов и тези, в които съм се опитал да изобразя човека – трябва да бъдат някакви близки хора, с които имаме отношения, общи мисли, приятелство…Иначе, в работите, които правя, мисля, че ако някъде има човешка фигурка, тя е по-скоро усещането за мащаб.“

Милко Божков и неговите съструдентки от знаменития клас на проф. Добри Добрев в Художествената академия Мими Добрева /л/ и Стефка Аройо /д/

Но човекът е тук, той гледа платната, чувстват се вибрации и душевност, опитва да „влезе“ в тях през погледа на художника, но и малко отстранено като зрител. Според Милко Божков, човекът трябва да се усеща във всяко едно произведение на изкуството – „да усетиш човека – този, който го прави, независимо дали е художник, дали е музикант, дали е кинаджия, дали е писател. Ако липсва това,  и работата, когато е готова, няма да трогне зрителя, няма да го „закачи“ и ще отмине. Всъщност, човекът е този, който стои зад работите, които е направил. Това е за мен важното.“

Винаги ни е удивлявала светлината в картините на художника – как е възможно тя да се сътворява, независимо дали грее слънцето и природата трепти под лъчите му или в нощта тъмата пуска в черно-синьото си нещо тайнствено да озарява…В този контекст той разказва пред Белослава Димитрова в интервю за Арт Ефир на Програма „Христо Ботев“ на БНР:

„Имам един приятел тук, който дълги години живя в Холандия, след това преподаваше в един голям университет в Китай  - Петър Лазаров. Той си купи къща наблизо, на 400-500 метра от нас и се виждаме често. Когато сме у тях и окъсняваме, аз виждам тези улици. През деня те са доста романтични, защото са почти в руина. Руината – има цяло течение в английската архитектура, в които се правят изкуствени руини. Докато в нощта изкуствената светлина на уличните лампи или на Луната дават, сякаш, друг смисъл, има някаква загадка в това. Тайна. Аз смятам, че тайната не трябва да се разкрива. Ако се разкрие тайната, изчезва магията. Като работех, особено, нощните пейзажи,  държах в тях да има усещането, че всеки момент може да се случи нещо. Какво е то? И аз не знам. Има тревожност, но тя е не тази тревожност, която има, например, във филмите на Алфред Хичкок…

Но тази неизвестност от нещо - то може и да е нещо много хубаво, но може и да не е хубаво. Човек не знае какво животът ще му предложи в следващия момент, да не говорим за по-далечно бъдеще. Затова мисля, че трябва да приемаш момента. Моята роля като художник е, когато видиш един пейзаж и си кажеш, че това е много странно, си го запечатваш. Това е буквално един миг. Този миг го удължаваш, разтегляш го във времето и то продължава, докато съществува картината, може би продължава и в зрителя, който гледа…Мигът е много важен, ако го няма този миг… Ако спреш да дишаш, следващият миг е вече безсмислен.“

В сегашната си изложба в галерия „Арте“ Милко Божков отново се връща и към една любима тема в картините му – зимата, тукашната. Имаме усещането като зрители, които от години следят и обичат творчеството, че с тях ни споделя и нещо ново или не сме го доловили преди.. .Преди време по повод изложбата си „Ретрорепро I“ отново в галерия „Арте“ в началото на 2024 ни каза тогава: „Продължавам да обичам зимата. Тя е някаква детска любов още…Големите зими с пързалките и след това се задълбочи, когато в гимназията и в Академията открих един от любимите ми художници, а и досега – Питер Брьогел. Имах прелестни зими. И винаги казвам, че зимата, особено в България, е велико нещо, защото когато падне сняг и затрупва всички идиотщини. Скрива мръсотията, затрупва нашето ужасно отношение към природата и когато натрупа снегът е „Мила родино, ти си земен рай!“ Като се разтопи и земният рай потъва в калта, където се намираме в момента! Зимата ми е любим сезон. Да, студеничко, но за мен е по-приятно, защото, не само е по-приятно, а по-практично, когато е зимното време ми е най-продуктивно. Няма какво да те разсейва. Пролет, лято – излезеш гледаш птичките пеят и все си намираш някаква работа или оправдание, докато зимата – палиш печката и се занимаваш с това, което правиш и обичаш…“

Някак почувствахме сега в зимните му пейзажи и друго негово пристрастие  от литературата - разказите на Йордан Радичков за снежните села от Северозапада с поетичните образи в прозата му.

Само припомняме, че Милко Божков изрисува поезията на Борис Христов и светлините на пейзажа в изложбата „Салонът на природата“ в СГХГ в края на  2021 и своеобразното ѝ интимно продължение в галерия „Арте“  „Разходка с Бимбо“ в началото на 2022.

Галеристката на "Арте" Гергана Борисова и Милко Божков

Както написахме, много и детайлно сме се опитвали във времето да разказваме с публикации във „въпреки.com” за необятния свят на Милко Божков. Може да прочетете тук.

 Този стих на Борис Христов, с когото ги свързва дългогодишно приятелство е, сякаш, за него.

Напразно тревожиш безкрая, човече –

нима съзвездията по крилете на Калинката

не ти разкриват, че върху твойта длан

е кацнала Вселената – и вече си пристигнал…

Борис Христов

Изложбата „Дни и нощи“ – живопис на Милко Божков в галерия „Арте“ е до 13 юни 2026. Не я пропускайте, ще ви дари с щастие от изкуството. Той умее по невероятен свой творчески път да накара камъка да трепти и ни говори, зимата да се чувства като уют, летните му пейзажи да трептят под слънцето, нощите да са обгърнати с тайнственост, да разбираме Тарковски като вечната тъга на човека, щриха върху бялото като стремеж към съвършенството, цвета като пиршество на духа и още и още… А и в пространството на галерията може да имате шанса да срещнете други талантливи художници, за които творчеството му е част от любовта и предаността им към изкуството. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Събитието ще се проведе на 5, 6 и 7 юни (петък, събота и неделя) във Велико Търново, в Художествена галерия „Борис Денев“ и на сцена „Арт лято“ (в близост до паметника „Асеневци“). Организаторите от фондация „Поетика“ (Анна Лазарова, Ренета Бакалова, Северина Плачкова и Александър Христов) ще ни срещат, както с утвърдени автори, с водещи имена в най-новата ни литература, така и с вече разпознаваеми сред дебютиралите през последните години.

Анна Лазарова

В рамките на тазгодишното издание ще бъдат представени поетите Албена Тодорова, Белослава Димитрова, Васил Балев, Велимир Макавеев, Виолета Златарева, Доротея Василева, Емилия Найденова, Илияна Генова, Ина Иванова, Калина Лазарова, Калина Стоянова, Катерина Василева, Кристин Димитрова, Кристина Апостолова, Мария Куманова, Нинко Кирилов, Пейчо Кънев, Полина Господинова, Стефан Радев, Том Филипс. Модератори ще бъдат Александър Христов, Анна Лазарова, Ина Иванова, Ренета Бакалова, Северина Плачкова, Силвия Чолева и Христо Мухтанов. Повече от половината от участниците ще гостуват в старата столица за първи път.

За нас има нещо знаменателно, че фестивалът за съвременна българска поезия „Отблизо“ се провежда във Велико Търново, родния град на прекрасния поет и един малцината автори, които умееха задълбочено с любов да пишат за поезия Марин Бодаков (1971-2021).

Кристин Димитрова и Силвия Чолева при представяне на поетичната книга на Филип Ларкин (1922 – 1985), издателство за поезия ДА, 2024

Освен представянията в програмата са включени и изложби, които посетителите ще могат да разгледат в ХГ „Борис Денев“,  музикални изпълнения на групата „Послепис“ и Василен Василев. Ина Иванова и Анна Лазарова са замислили интересни и полезни творчески работилници. Силвия Чолева ще води особено важната днес дискусия за редактирането („Как се редактира стихотворение?“, 7 юни  16.30 часа, ХГ „Борис Денев“). Проф. Милена Кирова („Накъде върви българската поезия в ХХI век?“, 6 юни 16.30 часа, ХГ „Борис Денев“)  и проф. Пламен Дойнов („Новата политическа поезия: минало и бъдеще“, 6 юни, ХГ „Борис Денев“)  ще изнесат специално подготвени за фестивала публични лекции за съвременната българска поезия.

Студентите и членове на литературно-дискусионния клуб „Емилиян Станев“ към Катедра „Българска литература“ при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ Даниел Генчев, Даница Христова, Димитър Кирилов, Елиа Тилева и Мариета Иванова ще прочетат стихотворения от техни любими автори, за да чуем и какво те предпочитат и препрочитат, какво новите поколения пишещи ценят.

Проф. Пламен Дойнов

Третото издание на фестивала се осъществява с финансовата и лична подкрепа на дарители, приятели, съмишленици и партньори. Партньори на събитието са ХГ „Борис Денев“, фондация „Арт лято“, както изброените по-горе издателства.

Програмата (по дати и по часове) ще намерите на страниците на фондация „Поетика“ и „Близък прочит“ в социалните мрежи тук.

Както е известно на нашите читатели във „въпреки.com” отделяме специално внимание на поезията – българска и преводна и ще продължим да го правим. И вие, четете поезия, тя дава личен, интимен, емоционален, изстрадан поглед към света и човека. В нашето време, тук и сега, хуманността, сякаш е на изчезване и доброто поетично слово е и вид спасение за душите ни…

Успех на фестивала. ≈

„въпреки.com”

Марио Николов беше много щастлив, че тази, според нас, преди всичко дълбоко осмислена експозиция е представена във великолепното галерийно пространство на „Стубел“ с подкрепата, разбирането и отношението към концепцията му от Росица Доганджиева като галерист. Словото му при откриването на 27 май поведе многобройната публика във времето от преди векове, но в съвременен контекст за живота ни тук и сега.

Марио Николов - "Когато Корабът на глупците, срещне Кораба на мечтите", 2025

Авторът любезно ни го предостави за публикация във „въпреки.com”, за което му благодарим.

Добър вечер! Не мога да повярвам, че тази изложба вече е факт: беше дълго пътуване!

Здравейте, радвам се че пътищата ни се пресякоха точно днес и днес точно тук - в прекрасното и гостоприемно пространство на галерия „Стубел“ за откриването на изложбата ми „Пътуване към Нарагония...“

Исках да покажа тази експозиция първо в София, но това се случи във Виена... точно през май миналата година. Все пак, тогава представянето ѝ беше по-скоро “генерална репетиция“. Няма да се спирам на причините защо не се случи, важното е, че тя вече действителност. И тук веднага трябва да благодаря на госпожа Росица Доганджиева - собственик на галерия „Стубел“, за доверието ѝ, за спокойствието, с което работих, за „галерийната“ смелост.

От изложбата

Днес вече със сигурност мога да кажа, че това е най-трудната и отговорна изложба, която съм правил (първата ми самостоятелна изява беше преди 21 години). Не само заради необхватната тема - докато я подготвях, имах чувството, че съм влязъл в огромна къща и отварям врата след врата, а там още и още…

Знаете ли кои книги би трябвало да бъдат най-четени днес? Според мен това са „Корабът на глупците“ (Das Narrenschiff; оригинално заглавие: Daß Narrenschyff ad Narragoniam) от германския поет, юрист, „доктор по двете права“ (църковно и гражданско) Себастиан Брант (Sebastian Brant; 1458-1521), чиято поема е издадена през 1494 г. в Базел, и другият сатиричен шедьовър от епохата на Късното Средновековие – „Възхвала на глупостта“ (Lob der Torheit или Lob der Narrheit, 1511, също в Basel), от нидерландския мислител, философ, хуманист, теолог и филолог Еразъм Ротердамски (Desiderius Erasmus von Rotterdam oder nur Erasmus; 1466/1467/1469-1536).

Марио Николов

Техните произведения с основание са смятани за едни от най-добрите творби в световната литература въобще, а макар и написани преди повече от 500 години!, продължават да бъдат болезнено актуални и, мисля си, жизненоважни за днешната постмодерна и консуматорска „цивилизация“, която съм убеден, че уверено и с бодри крачки се завръща в тъмните времена на Средновековието и феодализма.

Някой ще каже: къде е България, къде е Северна Европа, къде са Късното Средновековие и Ренесанса? Отговорът е лесен: в Европа. Огледайте се и отворете Историята – ще ви стане интересно.

От изложбата, вдясно "Корабът на глупцште" по Йерунимос Бош, в центъра и ляво "Седемте смъртни гряха" по Питер Брьогел и Питер Ван дер Хейден

Именно Себастиан Брант и Еразъм Ротердамски са в основата на тази „концептуална“ изложба, а към тях, освен свои оригинални теми, прибавих и личния си прочит на избрани „страници“ от творчеството на титани в изобразителното изкуство като Албрехт Дюрер (Albrecht Dürer; 1471-1528), който първи илюстрира „Корабът на глупците“; Йеронимус Бош (Hieronymus Bosch; ок. 1450 - 1516) и на Питер Брьогел Стария (Pieter Bruegel der Ältere; c. 1526/1530-1569), чиято 500-годишнина светът би трябвало да започне да отбелязва от сега, та чак до 2030 г. Защо не го прави – не знам.

Марио Николов - "Морѝа (Глупостта) В градините на Адонис", 2026

Експозицията пресъздава един въображаем, но и… реален разказ, който описва сюрреалистичното пътешествие на един млад художник към Страната на вечните удоволствия. Разбрал, че някъде из моретата на Европа, един загадъчен Кораб на глупците ще отпътува към тази страна, която пък някой си Себастиян Брант нарекъл Нарагония, или Глупания. Художникът, напуснал родината си и поел към неизвестността, мечтите и илюзиите си. Сякаш, за да припомни ироничните, но напълно сериозни думи на Брант: „...глупостта е волна и безгрижна. / Цял свят сякаш тук се е събрал!”

Той преминал през различни места: от югоизточна Европа през Виена, Прага, Венеция, Ница и стигнал чак до Единбург, където обаче разбрал, че там никой не е и чувал за Кораба на глупците, но пък научил, че в някъде в бъдещето от английското пристанище Саутхемптън щял да отпътува към Страната на неограничените възможности друг кораб – титаничният Кораб на мечтите. Дали е тръгнал към графство Хемпшир не е известно, но за последен път странникът е видян из страноприемниците на Брюксел, където по-късно следите му се губят из блатата на Фландрия… Впрочем, знаете ли че, името „Брюксел“ идва от старохоландската дума Bruocsella, която е събирателна от блато (bruoc) и дом (sella) или Домът в блатото! Етимологии разни…

Марио Николов - "Разходка из Нарагония", 2025

Докато търсел митичния Кораб на глупците артистът пътешественик имал невероятната възможност, освен да се наслаждава на природни красоти, на величествена архитектура, на безспорни постижения на човешката цивилизация, но и да общува, да се забавлява и да безгрижничи с евентуалния екипаж и пасажери на Кораба на глупците („от кей на кей,/ от бряг на бряг/ плющи глупашкият ни флаг...“). Дали обаче клетият художник и неговите спътници ще успеят да стигнат до Нарагония, където „глупостта е волна и безгрижна./ Цял свят сякаш тук се е събрал!“, отговор ще даде... самата експозиция. А може би не...

„Нашата цивилизация е крехко създание и най-малко се нуждае от агресията, насилието и омразата, сред които - за жалост - сме принудени да живеем. Преди повече от пет века бележити учени и хуманисти като Брант и Еразъм предлагат най-елегантния, ненатрапчив и забавен начин, за да разобличат невежеството, човешките слабости и да критикуват остроумно пороците на своята епоха. Чрез сатиричните си творби, с ярко чувство за хумор, добронамереност и вяра те успяват да достигнат до невъобразимо голям за края на XV и началото на XVI в. брой хора в Централна и Западна Европа; книгите им са преиздавани десетки пъти на различни езици; илюстрирани са от велики майстори и несъмнено постигат изключителен просветителски ефект.“ Написах в специалното издание, съпътстващо изложбата - в. The Narragonia Times, който е на ваше разположение. Почти безплатен е - струва само половин глупоцент по официалния курс в Нарагония.

Факсимиле от "Утопия" на Томас Мор (1481-1528), издание от 1518, гравюра Амброзиус Холбайн (1494-1519), офсет (ръчно оцветяване)

Идеята на изложбата не е да бъде поучителна, морализаторска или пък назидателна - напротив, творбите, включени в експозицията, са напомняне за великите европейски мислители и художници, които макар и в мрачните години на Късното Средновековие, са имали смелостта, достойнството, мъдростта, но и забележителния усет как да обяснят на хората в Стара Европа, чe спасението е в „...поощрение на мъдростта, здравомислието и благонравието, а също в изкореняване на глупостта, заслепението, заблудите и глупашките предразсъдъци...”

Марио Николов - Quo vadis, Homo sapiens?, 2020

„Пътуване към Нарагония. Когато Корабът на глупците срещне Кораба на мечтите“ е своеобразно продължение на изложбата ми „Улици. Quo vadis, Homo sapiens?”, която представих през 2022 г. в София, България.

Благодаря ви, за отделеното време и за радостта отново да Ви видя!

Марио Николов

Самиздатът The Narragonia Times на Марио Николов е чудесен като изпълнение и като публикации с различни автори и подробности за самия него. А главата на изданието е точно като на световния му първообраз The New York Times…Да не забравяме, че извън различните си професионални превъплъщения Марио е и вестникар със сериозна биография. На първата страница, долу вдясно има каре с малък окръглен портрет на великия Алберт Айнщайн (1879-1955) с неговата крилата фраза: „Безкрайни са само Вселената и човешката глупост.За първото не съм сигурен.“ Коментарът е излишен…

Долу център портрет на Марио от Христо Славков, 2000, долу ляво Марио Николов - "Брюксел или дом в блатото", 2026, вдясно "Нарагония бийч", 2026

Ще припомним изложбата му, октомври 2022 „Улици. Quo vadis, Homo sapiens?” в галерия-книжарница Софияпресс  на Марио Николов, която той отбелязва в текста си.Във въведението си към нея тогава той написа: „Улиците винаги са били мястото, където се пресичат линиите на живота. Те са и символ - огледален образ на обществото. През последните две години станахме свидетели на феномен: улиците по света опустяха... Парадоксално, но мнозина сякаш не осъзнаха, че нещо се е случило и случва. Ала улицата беше жестоко наранена: нейните дух и тяло бяха инквизирани, а белезите несъмнено ще останат незаличими.

Питаха властно: „Накъде си тръгнал?“, а мислещият човек, недоумяващ, се чудеше: „Къде отиваш, разумни човеко?“ И вече идва време, когато трябва да бъдат изследвани всички аспекти на този драматичен парадокс...

Марио Николов - "Спътниците на Морѝа (Глупостта), 2026

Идеята на „Улици. Quo vadis, Homo sapiens?“ – своеобразна изложба репортаж – е да преразкаже, анализира и коментира тази немислима доскоро трансформация на пространството и свързаната с нея обществена ситуация. В експозицията представям размислите си на художник, гледната си точка на репортер (фактите са свещени) и разсъжденията си на писател.“ Уточняваме, че контекстът е онова не толкова отдавна, което ни се случи с пандемията от Covid-19, а дали го преодоляхме? Остана нещо, което само, като че ли повиши принадената ни стойност на съгласие и подчинение. Има изключения, но те се вписват в графата „малцинство“…

На откриването на изложбата си „Пътуване към Нарагония. Когато Корабът на глупците срещне Кораба на мечтите“ в галерия „Стубел“  Марио Николов специално благодари на издателство „Лист“ за великолепното им издание на „Корабът на глупците“, Себастиан Брант, превод от старонемски на изключителния Любомир Илиев, гравюри на Албрехт Дюрер за съгласието им да използва текстове в превод на забележителния преводач.

От изложбата

Марио Николов е роден през 1964 в София. Завършил е училището по художествена обработка на камъка в с. Кунино, Врачанско, което е единственото на Балканския полуостров и едно от четирите държавни училища с подобен профил в Европа. В периода 1992 – 1993 учи графичен дизайн и реклама в Журналистическия колеж към СУ „Св. Климент Охридски”. Работи в областта на живописта и графичния дизайн. През 1997 излиза стихосбирката му „МузиМузеиМухи” (изд. „Хермес”), а през 2002 – „Джаз слушат мечтите ми” (изд. „Фама”). От 1992 до 2008 работи в различни вестници. От 2011 до 2018 издава сайта за изкуство и култура artnovini.com. Марио Николов е автор и редактор на повече от 3000 текста в областта на изкуството и културата. Представя своето творчество в самостоятелни и общи изложби в страната и чужбина. От септември 2013 живее и работи във Виена, Австрия. Работил е в някои от най-големите музеи в австрийската столица, а днес е част от екипа на музея „Белведере“.

От изложбата, в центъра Марио Николов "Виена. Залез", 2024

Изложбата му в галерия „Стубел“ продължава до 13 юни. Заслужава си да вникнете в проекта на Марио Николов и, може би, ще имате шанса за себе си да разберете дали като състояние на духа сте от пасажерите на Кораба на глупците или от Кораба на мечтите, но все пак „Титаник“…А какъв е третият вариант и има ли го? Зависи от личния ви избор… . Modus Vivendi. ≈

„въпреки.com”

Такива мисли ме спохождат, докато слушам песенните композиции в новия албум на джаз пианиста и композитор Васил Спасов, този път в творческа колаборация с младия джаз вокалист и поет Петър Терзиев. Албумът “Picture A Samba” насочва вниманието именно към емоционалните криволици на онзи фюжън, който – поне от втората половина на ХХ век, следвайки иновативните идеи на музиканти като, да кажем, Антонио Карлос Жобим и Стан Гец – вписва самбата във вечно търсещата природа на джаза.

Верен на деликатната си артистична нагласа и находчивото си музикантско мислене, Васил Спасов разполага композиционните си решения, всъщност, в посока на една своеобразна игра между популярни представи за бразилската самба и класическия суинг, вслушвайки се същевременно в естетическите пристрастия на вокалиста. Така музиката тук се озовава по-скоро в света на романтиката и съзерцанието, отколкото в лоното на някаква лудешка фиеста. Показателни в този смисъл са Sad Samba, Sozopol Song, Separation, включително и песента, чийто автор е самият Петър Терзиев – A Song A Soul. Показателна тук, впрочем, е и „Изгубената пролет“ – песен, потърсила опората на една някак шлагерно ориентирана мелодика, изненадващо вдъхновена от стихотворение на поета Атанас Далчев, написано преди почти сто години.

В подготовка на албума

И все пак празничният, комуникативен дух на латино музиката не е пренебрегнат. Улавяме го да пребивава съвсем осезателно в Picture A Samba и Spring Samba. А колкото до опората върху стилистиката с отношение към ерата на суинга, показателна тук е, например, композицията Friday Tune – не на последно място и заради убедително заявения потенциал в изкуството на вокалната импровизация.

Пак в тази насока бих откроила и единствения кавър на популярен джаз стандарт, включен в албума – Spring Can Really Hang You Up The Most (1955, музика Tommy Wolf, стихове Fran Landesman). Известна със своя меланхоличен поглед към пролетта, песента инспирира кавър интерпретациите на Ела Фицджералд (1961), Стан Гец (1963), Кармен Макрей (1964), Сара Вон (1991) и много други... С оригиналните си решения чудесният аранжимент на В. Спасов и тук допълва усещането за така същественото в джаза „тук и сега“, както и вероятно потърсения баланс по отношение на динамичния ход в общия емоционален профил.  

Петър Терзиев

Нека кажа, че преобладаващо англоезичният профил на песенните текстове, дело на вокалиста Петър Терзиев, е приятно нарушен от песни на български и испански език. Подобна мултиезикова нагласа отдавам не толкова на някакво лингвистично пристрастие, колкото на космополитната културна нагласа, така характерна за днешните, а и за вчерашните джаз музиканти. Наблюдаваме я впрочем и в музицирането на добре познатите инструменталисти от джаз триото на Васил Спасов (пиано), Михаил Иванов (контрабас) и Атанас Попов (ударни); триото, което несъмнено има специален органичен принос за успеха на това особено пътешествие в света на латино музиката.

Васил Спасов на Празниците на изкуствата "Аполония", 2023

Вярвам, че предстоящата премиера на албума ще донесе – наред с усещането за изкуство, по думите на Светослав Николов, Програмен директор на JAZZ FM радио и водещ “...в непрекъснато движение и гъвкав материал, от който се раждат непредизвестени, приказно красиви форми“ – неизбежното очарование на живото музициране, а и вероятно нови нюанси в интерпретацията на вече студийно записаните композиции. ≈

Текст: Клер Леви

Снимки: архив на продукцията и Тихомира Крумова, фондация „Аполония“

P.S. на „въпреки.com”: Припомняме колко бяхме щастливи и вдъхновени с проф. Клер Леви, когато Васил Спасов – представи своя авторски проект “Ballad d’Amore”, отличен със силен артистичен почерк, виртуозност и изключително взаимодействие между музикантите на Празниците на изкуствата „Аполония“, 2023.

Васил Спасов, Петър Славов и Атанас Попов в Археологическия музей в Созопол, 2023

Петренко е от най-бляскавите диригенти в света днес. Само, ако проследим знаменитата история на Берлинска филхармония и главните ѝ диригенти ще застанем прави с почит, възхита и респект. Мига, в който бе обявена в края на миналата година програмата на Софийска филхармония за пролетния сезон на 2026 и видяхме, че маестро Кирил Петренко ще дирижира Националния ни оркестър веднага си купихме билети (не само за този концерт, разбира се!).

Програмата на концерта му е забележителна, без солисти само той с музика, която за съжаление не често имаме шанса да слушаме в нашите концертни зали. Тя обединява Вариации „Енигма“ от Едуард Елгар (1857-1934)  е произведение, наситено с интелектуални кодове и дълбока емоционалност - и монументалната симфонична поема „Тъй рече Заратустра“ от Рихард Щраус (1864-1949), музикален философски жест, превърнал се в символ на модерността и космическия размах на късния романтизъм. Емблеми на музикалния гений, които дават и посоки за развитието на съвременната музика. Блестящ избор на Маестрото, извън традиционното, поне по нашите ширини.

Кирил Петренко и Найден Тодоров

На сайта на Софийска филхармония много аналитично са написали за произведенията, които ще чуем на концерта на Софийска филхармония под палката на знаменития Маестро.

Вариации „Енигма“ върху собствена тема са създадени между октомври 1898 и февруари 1899 и след премиерата през юни същата година под диригентството на прочутия Ханс Рихтер в залата „Сейнт Джеймс“ в Лондон получават такава голяма популярност, че се превръщат в своеобразна емблема на музиката на Елгар. Зад обозначените инициали и имена на отделните вариации се крият личности от най-близкото му обкръжение, обрисувани с лек хумор и топли чувства. Изящната романтична Вариация I е посветена на съпругата му, Керълайн Елис Елгар, Вариация II – на пианиста Хю Дейвид Стюарт-Пауъл, с когото авторът свири камерна музика, във Вариация III е означено името на писателя Ричард Бакстър Тауншенд, родственик на Уилям Мийт Бейкър, изобразен във Вариация IV. Ричард Пенроуз Арнолд (Вариация V) е син на английския поет Матю Арнолд,  Вариация VI рисува Изабел Фитън, ученичка по виола на Елгар.

Едуард Елгар

Артур Тройт Грифит (Вариация VII), архитект и пианист, е един от най-близките приятели на композитора и когато двамата попадат по време на разходка в гръмотевична буря, намират подслон в дома на Уинифред Норбъри (Вариация VIII), секретарка на Филхармоничното общество в Уорчестър. Под името на библейския цар Нимрод (Вариация IX) символично е въведен друг близък приятел на композитора, Аугуст Йоханес Джагър, редактор в лондонското издателство Novello & Co. Вариация Х е мила пародия на леко заекващата Дора Пени, а Вариация XI е не толкова портрет на Джордж Робъртсън Синклер, органист в катедралата Херефорд, а по думите на Елгар, на неговия огромен булдог Дан. Виолончелистът Базил Джордж Невинсън (Вариация ) е бил също партньор на Елгар в камерното музициране, загадъчно неозначената с инициали Вариация XIII вероятно е била посветена на приятелка, отпътувала по това време надалеч и затова тук композиторът е включил цитат от известната увертюра на Менделсон „Морска тишина и щастливо плаване“. А финалната Вариация XIV носи името на самия Едуард Елгар, както го е наричала съпругата му – Еду.

В края на 19 век много представители на германската и не само интелигенция се интересуват от философията на Фридрих Ницше (1944-1900). Рихард Щраус също не остава встрани от това увлечение. Както много свои съвременници, и той е привлечен от идеята за „свръхчовека“, издигнал се над тълпата и стоящ „от другата страна на доброто и злото“.

Фридрих Ницше

Такъв човек, по мнението на Ницше, е странстващият философ, взел името на древноперсийския пророк Заратустра, който става герой на книгата „Тъй рече Заратустра“. В тази книга Ницше излага една от централните идеи на своята философия – представата за човека като за „канава над бездната“, опъната между „животните и свръхчовека“. Отхвърляйки идеята на прогреса, която владее  европейските умове по време на епохата на Просвещението, Ницше ѝ противопоставя друга идея – за цикличността и вечното завръщане: всичко се завръща отново – дори и най-неприятното и най-тежкото. „Свръхчовекът“ осъзнава тази цикличност на битието и я приема спокойно и с готовност – и в това отношение той се отличава от обикновения човек до такава степен, в каквато обикновеният човек се отличава от маймуната. („Ако боговете съществуваха, как бих могъл да се сдържа да не бъда бог? Следователно, няма богове“ – пише философът). Героят на Ницше отхвърля и любовта, и религията, и науката, за да се отдалечи в един надзвезден свят. Такъв е смисълът на произведението, което Рихард Щраус взема за основа на симфоничната си поема, създадена през 1896.

Създаването на подобно произведение е наистина новаторско решение. Макар Ницше да придава на своите размишления формата на роман, все пак „Тъй рече Заратустра“ е преди всичко  философски трактат, а не художествено произведение. Поемата на Щраус става първият случай в историята на музиката, в който за основа на музикално прозведение е взет философски труд. Впрочем, през 1883 Ницше изказва забележителната мисъл за своето произведение: „Към каква категория спада този „Заратустра“? Мисля, че май към симфонията.“ По този начин дори самият автор на литературния първоизточник забелязва в своето творение известна връзка с музикалните категории. Наистина, за въплъщаването на образите в този трактат Щраус избира  жанра на симфоничната поема, а не симфонията, но формата ѝ съчетава в нея едновременно едночастност и цикличност.

Рихард Щраус

Симфоничната поема „Тъй рече Заратустра“ се състои от девет фрагмента. Всеки от тях има заглавие на съответна глава от трактата на Ницше, но те се изпълняват без прекъсване, като при това цялото произведение има сонатна форма. Поемата се открива с величествената тема на изгряващото слънце – мощните акорди в органа, тембърът на медните духови и участието на тимпани придават особена грандиозност на творбата. В основата ѝ лежи устремената нагоре интонация, състояща се от консониращи, но на практика „безстрастни“ интервали – октави и квинти, нали природата не може да бъде чужда на човешките страсти. Те се въплъщават в последвалите теми, където присъстват и драматичен полет, и чувствени интонации, и стилизация на молитвено пеене (всичко онова, което предстои на героя да преодолее в своя духовен път!).  Музикалният материал на експозицията израства от неголямо количество кратки мотиви-формули (в това можем да видим продължение на традициите на Вагнер, който в своите произведения се опира на система от лайтмотиви).

Музикалната тъкан на поемата е сложна и многопластова, в нея по най-причудлив начин се преплитатат контрапунктични гласове. Особено сложен изглежда един от епизодите на разработката, който е с форма на фуга, но с чертите на скерцозност. Тук, в преплитането на мотивите на човека и природата, се използват всичките 12 тона от хроматичния звукоред (в това можем да предвидим развитието на додекафонията). Кулминацията идва на един от разделите на репризата – неистовият „танц“, който символизира освобождаването от всичко земно.

Симфоничната поема „Тъй рече Заратустра“ е изпълнена за първи път на 27  ноември 1896 във Франкфурт на Майн, диригент е самият Рихард Щраус. Творбата  не бива да се смята за музикален преразказ на книгата на Ницше – тя е по-скоро свободна фантазия върху темата на философския трактат, която притежава самостоятелна ценност като забележително музикално произведение.

В този контекст, неслучайно знаменитият кинорежисьор Стенли Кубрик (1928-1999) в емблематичния си филм „2001: Космическа одисея“ или „Одисея в космоса“ (1968) по романа на не по-малко забележителен Артър Кларк (1917-2008) в ударното му начало използва като музика „Тъй рече Заратустра“. Но това е друга история…

 Сър Саймън Ратъл и Кирил Петренко

Да се върнем малко във времето. Дългоочакваното име на наследника на сър Саймън Ратъл като главен диригент на знаменитата Берлинска филхармония  бе съобщено на 22 юни 2015 година  по време на пресконференция на оркестъра. И това бе Кирил Петренко, който щеше да замени изумителния Ратъл на този пост от 2018 г.

„Поздравления за Кирил Петренко! Берлинските филхармоници имат удоволствието да обявят новия си шеф диригент" - бе написано тогава на официалния уебсайт на оркестъра. Световните агенции отбелязаха новината в червено! Отзивите от страна на ръководството и самите оркестранти бяха много добри, а очакванията са изцяло позитивни: „Ние гледаме напред към нашето музикално бъдеще с голяма увереност" - каза контрабасистът Петер Ригелбауер, член на управителния борд на оркестъра. Той допълни тогава, че решението е било прието в полза на музиката и че „маестро Петренко винаги е концентриран преди всичко над партитурата, а не над себе си". Ето и думите преди повече от десет години на самия сър Саймън Ратъл: „Аз съм се възхищавал на Кирил Петренко от години и съм щастлив, че той ще бъде мой наследник в този прекрасен оркестър. Поздравявам филхармонията за това далновидно решение".

Кирил Петренко дирижира Берлинска филхармония

Стана ясно, че Петренко е бил избран с голямо мнозинство по време на събранието на членовете на Берлинската филхармония - като новият главен диригент на оркестъра и артистичен директор на фондацията Berliner Philharmoniker. „Думите не могат да изразят чувствата ми - от еуфория и голяма радост до благоговение и невъзможност да повярвам..." - бе първата емоционална реакция на самият Петренко. А ето какво още каза той в този момент преди години: „Наясно съм с отговорността и високите очаквания към мен и ще направя всичко по силите си, за да бъда достоен диригент на този изключителен оркестър. Преди всичко обаче, се надявам на много щастливи моменти в нашето съвместно музициране, което ще възнагради упоритата ни работа и ще изпълни живота ни като артисти със смисъл."

Кирил Петренко е твърде различен като излъчване от Саймън Ратъл. Няма неговата мигновена харизма, ако не си го гледал друг път, усещаш едва ли не някакво неудобство у него при излизането пред публика. Не е специалист по рекламните изяви, не е правил нищо, за да увеличи популярността си, освен да дирижира оркестъра, с който е ангажиран, и понякога да гастролира с други оркестри. Тогава, когато не е зает със своя. Защото за него говорят, че е диригентът, който най-много репетира; и колкото и да изглежда странно на някои, филхармониците на Берлин го избират, знаейки и това. Както и че симфоничният му опит е по-малък от оперния. А някои издания не пропуснаха да отбележат, че това ще бъде първият диригент евреин, шеф на прочутия оркестър. Отбелязаха тогава световните медии. Но той, роденият в Омск в СССР 1972 и напуснал го с родителите си на 18 години, за да продължи образованието си в Австрия е силна личност не само като бляскав музикант, но човек с позиция в контекста на света, в който живеем.

Кирил Петренко

Главният диригент на Берлинската филхармония Кирил Петренко осъди действията на Русия срещу Украйна веднага след вероломното нападение на 22 февруари 2022 срещу независимата и свободна държава. Тогава заяви, че „предателската атака на Путин срещу Украйна, която нарушава международното право, е нож в гърба на целия мирен свят. Това е и атака срещу изкуствата, които, както знаем, се обединяват отвъд границите. Напълно съчувствам на всички мои украински колеги и мога само да се надявам, че всички артисти застават заедно на страната на свободата, на суверенитета и срещу агресията“. Дни след това на 28 февруари музикантите от Берлинската филхармония с диригента Густаво Дудамел и солистите Надин Сиера и Ока фон дер Дамерау посветиха изпълненията си в столицата на Германия на паметта на жертвите, които нанесе руската инвазия в Украйна само за няколко дни. По този начин музикалната институция отправи своя призив за мир. Произведението, което изпълниха бе Симфония № 2 „Възкресение“ от Густав Малер. Но това е друга история, историята, която продължава да ни нанася болка, горест, дори усещане за безпомощност като хора на 21-ви век и до днес.

Бяхме по-подробни за гостуването на Кирил Петренко, което очакваме с нетърпение, защото това е изключителен успех за мениджърския екип на Маестро Найденов и прави, наистина, Софийска филхармония един от водещите оркестри в Европа и не само!

До скоро в зала „България“ със Софийска филхармония под диригентството на Кирил Петренко! Сбъдната мечта! ≈

„въпреки.com”

Популярният и обичан проект за рисуващи деца, Лятна академия за деца и ученици, излиза от рамките на август и се разполага, върху цялата лятна ваканция. Практически се превръща в друг проект за стимулиране на детската креативност. Арт академия „Артеанци“ е новият проект на познатия екип от млади художници, сподели в началото на май Мария Ландова.

Плакатът на Арт академия „Артеанци“ , автор Денислав Стоянов

Новите локации  са: Културен дом „Средец“  и Червената къща.  В пространствата на КД „Средец“, ще се разположат 7 ателиета за изящни и приложни изкуства. Децата ще  имат пленер - "Рисуваме София", ще посещават музеи и галерии, каквато е традицията от години. Ателиетата в КД „Средец“ са: Рисуване; Живопис; Книга и Комикс;  Кукли за куклен театър; Крафт и рециклиране; Грънчарство; Стоп моушън анимация.

В Червената къща, също ще има ателиета по: Ебру, Ръчна хартия, Авторска Книга, Скрити образи. А в събота ще има ателиета по Калиграфия и Стоп моушън  анимация, които са подходящи и за по-големи деца.

Лятната академия "Артеанци" официално ще се открие на 1 юни от 16 до 18 часа, в атриума на Културен дом „Средец“. Децата ще се включат на хепънинга "НАЙ -ГОЛЯМАТА ЦВЕТНА ГРАДИНА". Всяко дете ще може да нарисува своята лехичка  с  пъстри цветя, пеперуди, калинки и други градински обитатели." Сподели за „въпреки.com” Мария Ландова. В 18 часа ще се открие и първата в София общинска галерия за детско творчество "Артеанци" с изложба на деветгодишната Матилда Финци. Припомняме, че тя вече има самостоятелни изложби, а нейният проект „След“ с куратор Лиза Боева бе сред финалистите в конкурса за българското участие на 61- вото Венецианско биенале  за изкуство, 2026.

Преди година по повод  Детската лятна академия Мария Ландова разказа за нас: „Радвам се много от факта, че имаме вече от няколко години студенти, които са били в първите издания на Лятната академия, минали са през средните художествени училища в София и са дошли при нас да се учат. Те споделят, че всъщност, веднага стават учители в Лятната академия. Те си спомнят с умиление за тези първи години, когато са открили в себе си трепета, желанието да развият таланта си, за което не са подозирали, което са открили в Лятната академия. И най-вече са открили огромната радост да твориш, да създаваш.

Това е най-отличителната черта, най-доброто, което може да даде Лятната академия -  да извади децата от компютрите, от електронните устройства и да ги върне към тяхната природна способност сами да откриват света, сами да създават картини и обекти и чрез това да открият колко е хубаво да си творец, да създаваш сам света. За това намирам още енергия и да я правя все повече. Виждам енергията, с която се включват студентите. Тя се слива с енергията на децата. Любопитството на децата нараства, защото те обожават да работят с млади хора. А студентите също се учат от децата. А те заедно със студентите създават общо поле на творчество. Взаимно се обучават, взаимно се стимулират.

Много често, освен индивидуални творби, се създават и екипни работи, което смятам за много важен плюс на нашата Лятна академия. Защото общо взето творците, особено художниците за затворени в ателието, те са самотни бегачи. Докато да работиш в екип е много важно умение, да споделяш.“

За тазгодишния проект „Артеанци“ пред Силвия Чолева в предаването „Арт ефир“ на Програма „Христо Ботев“ на БНР сподели, че през април, когато станало ясно, че няма да има Лятна академия в НХА и се обадили много родители, които били и тъжни, и гневни, че децата им няма да имат тези великолепни дни на занимания с изкуство. Но и като че ли се обединили това да не се случва…Обадил ѝ се един баща, че е успял да уговори с представители на Червената къща да приемат децата за по три дни в седмицата. После я потърсил директорът КД „Средец“ музикантът Минко Ламбов, че ще отворят ателиетата и залите си през лятото за децата. И двете локации са в центъра на София, близо до музеи, галерии и паркове, където децата ще могат да участват в пленери, да изучават изкуството.

Атмосферата на Червената къща – в ателието на знаменития скулптор Андрей Николов ще създаде специален смисъл за творческата работа на децата, като се запознаят и със забележителното му творчество. И в двете локации, съобразно условията групите в отделните модули ще бъдат в камерен формат. Но това ще открие възможност пред младите ментори да работят индивидуално с всяко дете и така то ще се  потопи по-осезаемо в изкуството.

В годините на Детската лятна академия са преминали стотици деца – любопитни, палави, различни със своите преживявания и детски реакции. Мария Ландова в името на прекрасната идея привлича и талантливи български художници да се включат в това приключение – да събудиш в децата отношение, любов към изкуството, да се почувстват творци и да продължат напред. Има и още нещо важно, за което сме писали неведнъж и отново ще го припомним. В забележителната си книга „Граматика на фантазията“ любимият на поколения деца по целия свят детски писател Джани Родари пише защо те трябва да се образоват в изкуство. „Не от всяко дете може ще стане, писател, художник, музикант, артист…но обучавани в изкуство, децата ще се израснат като свободни хора.“ Коментарът е излишен, особено като знаем колко тази тема е пренебрегната в българското общообразователно училище…Тема, която винаги е била на нашето внимание.

От дълги години се познаваме с Мария Ландова и знаем колко е отдадена и последователна в личната си кауза да въвежда децата в изкуството. Още преди повече от 25 години тя бе автор и създател на външната продукция в БНТ „Нарисувай ми овца“ (по „Малкият принц“ на Екзюпери), после стана директор след конкурс на НГИИ „Илия Петров“. Независимо от трудностите, неразбирането и разочарованията в различни периоди, тя не се отказа и продължава, Въпреки. Само ще уточним, че извън това тя е автор на документални филми, главно свързани с изкуството, талантлива художничка и обичан наш автор. /Повече може да прочетете при нас тук./.

Очаквайте в наши публикации подробности и важни моменти как ще развие в летните месеци проекта Арт академия „Артеанци“, новото приключение не само за децата.

Детайли за програмата, записването, кои ще са ръководителите на ателиетата може да следите във фейсбук страницата на „Артеанци“.

Радост и успех на всички участници – малки и големи! Прекрасно лято с изкуството! ≈

„въпреки.com”

Докато в празничната вечер на 24 май проливен майски дъжд обливаше улиците на София, в зала „България“ се развихри друга, много по-могъща стихия – истински порой от талант, вдъхновение и неподправени емоции.

проф. Момчил Георгиев и д-р Георги Текев

С грандиозната оперна гала с участието на петима от най-изявените световноизвестни ученици и стипендианти от Майсторската школа на Райна Кабаиванска в Нов български университет  се сложи началото на 57 –ия Международен фестивал „Софийски музикални седмици“. Събитието имаше и изключителен емоционален заряд, отбелязвайки 65 години от бляскавия дебют на великата прима на същата сцена.

В началото на концерта изпълнителният директор на Нов български университет и създател на Школата Кабаиванска д-р Георги Текев приветства публиката, препълнила Зала „България“:

Джузепе Инфантино, Александрина Михайлова и Найден Тодоров

„На този ден честваме словото, но с още по-голяма сила – музиката. Един общ език, който ни вдъхновява. През последните 25 години Школата на Райна Кабаиванска се утвърди като място за развитие на млади оперни певци. Това се дължи на една голяма личност, която със своето вдъхновение увлича всички нас в своето дело – Райна Кабаиванска.“

На репетиция Арсен Согомонян Витория Йео и Найден Тодоров

Той напомни значението на дарителския фонд на Райна Кабаиванска към Нов български университет, благодарение на който над 100 млади изпълнители са специализирали и са започнали международната си кариера след обучение в България и Италия. Специални благодарности бяха отправени към генералния спонсор Фантастико Груп, както и към партньорите Софийска филхармония, Софийска опера и балет и Столична община.

Бая Саганелидзе и Найден Тодоров

Последвалият концерт се превърна в истински триумф. Под палката на маестро Найден Тодоров и с участието на Софийската филхармония (с концертмайстор Калина Христова), петимата звездни солисти – Александрина Михайлова (сопран), Витория Йео (сопран), Бая Саганелидзе (мецосопран), Арсен Согомонян (тенор) и Джузепе Инфантино (тенор) – представиха прецизно селектирана програма с шедьоври от Верди, Чилеа, Леонкавало, Маскани и Пучини. По-подробно за тях можете да прочетете във „въпреки.com” тук.

След концерта: Джузепе Инфантино, Александрина Михайлова, Витория Йео, Арсен Согомонян, Бая Саганелидзе и д-р Георги Текев

В личен план подчертаваме, че в годините, откакто тези великолепни певци участват в представянията на Школата на Райна Кабаиванска в оперни спектакли или концертни изпълнения следим изявите им. И всеки път виждаме как израстват като големи артисти. Дори сега с вълнение споделяме, че тазгодишният Галаконцерт надмина и най- прекрасните ни очаквания. Преживяване от висока класа с любима музика!

Райна Кабаиванска на Галаконцерт в Софийската опера

Младите, но вече утвърдени на международните подиуми артисти, демонстрираха безупречна вокална техника и силен драматизъм при изпълнението на емблематични арии и дуети. Кулминацията на вечерта и истински емоционален взрив сред публиката предизвика финалът на концерта (традиционно). Познатият шедьовър от операта „Турандот“ на Пучини – арията „Nessun dorma“ – беше изпълнен в уникално съзвучие съвместно от двамата тенори, Арсен Согомонян и Джузепе Инфантино. Представянето наелектризира залата и изправи присъстващите на крака за продължителни, неспиращи овации. Любовта, така красиво разказана от музиката на Пучини, изпълни залата с вибрациите, които само това чувство сътворява… Отново ни прозвуча като възхвала към музиката, любовта, към изключителната Райна Кабаиванска.

След прослушване в Камерна зала "България": д-р Георги Текев, Райна Кабаиванска, Найсен Тодоров и прф. Боряна Ламбрева, 2022

На влизане за Галаконцерта случайно се видяхме пред входа на сградата на Софийска филхармония пианистката и преподавател в НМА „Панчо Владигеров“  проф. Боряна Ламбрева, която работи с Райна Кабаиванска и младите певци по време на майсторските класове. Грейналият ѝ поглед казваше толкова много, когато се здрависахме. А на другия ден след изключителния концерт на участниците, които тя познава от първия миг, когато са започнали своето обучение при Маестрата, написа в профила си във фейсбук: „Не бих могла да го кажа по-добре от Маестро Найден Тодоров. Само мога да добавя, че съм изключително благодарна за това, че през всичките тези години имам честта да се уча на професионализъм, щедрост и отдаденост от една от най-големите личности в оперния свят - великата Райна Кабаиванска.

А концерта от миналата вечер ще запомня завинаги. Благодаря за вълнуващото преживяване на всеки един от тези изключителни певци, които пяха с толкова любов, емоция и страст, като че от това зависеше животът им! А за Маестро Тодоров думите не стигат... За този празник, за този полет  - благодаря!!“

Маестро Найден Тодоров

Концертът е част от традиционния форум „Пролетни дни на изкуствата на НБУ“. Събитието имаше и допълнителна символична стойност, тъй като се проведе в годината, в която Нов български университет бележи своята 35-а годишнина. Преди дни д-р Георги Текев отбелязва, че държат на изкуствата в Университета не само в специализираните департаменти. Изкуствата са вплетени в програмите на учебното заведение, независимо какво студентите изучават. Това е смисъл, интердисциплинарност, които поставят високи критерии към тях и заедно с това обогатява отношението им към света като свободни хора…

След Галаконцерта в Софийската опера, 2025: Найден Тодоров, д-р Георги Текев, Райна Кабаиванска, зад нея проф. Пламен Дойнов

Със своя юбилеен дух и изключително високо ниво, Оперната гала за пореден път доказа успеха и силата на мисията на Райна Кабаиванска и НБУ – да превръщат таланта в световно споделено вдъхновение и да поставят София в центъра на глобалното оперно изкуство. ≈

„въпреки.com”

И продължава: „Тази зала (1С) с лицата изключително много занимава Кирил. Той самият казва, че лицето съдържа всичко, това е най-важната част от човека и в него можем да прочетем всичко. Това не са конкретни хора, това са събирателни образи, някои от тях ся архетипни образи. Изразяват състояния, преживявания. Той работи с различни материали – молив, туш, креда, маслен пастел, суха четка, когато той топи четката в черния гваш, без капка вода. Кирил като казва, че рисува едни и същи сюжети с различни техники, те имат съответните атрибути – твърдост, интензивност и се виждат, всъщност, много картини, абсолютно автономни картини. Самият му начин на работа е метафора. Това прави и в илюстрациите, той е един четящ човек. Личи си неговата невероятна култура. Кирил ходи с едно тефтерче и скицира различни образи, после голямата вече разработената рисунка е различна, но тя съдържа основната идея още от скицата – щриха, полутоновете. Този процес, който можеш да наблюдаваш, когато работите са една до друга е много вълнуващо.“

Със Свобода Цекова се спираме пред всяка творба и тя ми обръща внимание на детайлите като сътворяване на художника. Невероятно е усещането как отделните материали, с които работи художника през таланта и въображението си на творец от висока класа в едно лице събират, сякаш целия свят. Зад очите, израза на образите се разказва история, която като зрител доизграждаш емоционално и мисловно. Минават дни и усещаш как тези необикновени портрети владеят съзнанието ти, не те напускат.

„Ние живеехме с неговите работи повече от една година, носеше ги вкъщи, гледахме ги заедно. При самата подредба на изложбата, той ни се довери… На първо място е честен, защото се осмелява да рисува по този начин.“ Разказва Свобода Цекова.

В пространството на залите през цялото време, докато е експонирана изложбата звучи музика на норвежкия тромпетист и композитор Нилс Петер Молвер, специално създадена за нея. „Когато редихме в залата, ние вече имахме музиката и, може би, самият начин по който са подредени творбите има много  общо с музиката. Търсехме този баланс между тишина, паузите между работите. Има една дуалност, която при работите на Кирил, е много силно осезаема, която много ни занимаваше при подредбата. Те са много различни – в зала 1В можем да видим малко по-малкоформатни творби, които са разделени на различни цикли графики. Докато в 1С са потретите, определено работехме с двойните образи с реалните сюжети, в които с всяка своя творба въвежда по специален авторски път Кирил“. С вълнение споделя Свобода, сякаш отново преживява творческите моменти от подготовката. В този смисъл в целостта си изложбата сама по себе си е произведение на изкуството. Неповторимо като цялост на възприемане…

Самото подреждане е като едно музикално произведение. Начинът, по който са подредени работите в трите зали. Това е забележително, което са изградили като концепция кураторите и екипа, с който са работили.  „Успяхме да отворим прозорците да влезе и естествена светлина и да се обвърже със специалните бленди, подготвени от Стефан Гаджовски, който направи осветлението за двете зали, за да може всички текстури, всички тънки нишки да могат да бъдат видени по най-добър начин.“ Пребоядисаните стени не са само фон, а и своеобразно продължение на отделната рисунка. Има живот, някак си и отвъд нея експозицията.

Реденето на изложбата е като партитура, има драматургия Има разказ, има въздух, тоналност, която едновременно чуваш и виждаш Подредбата те води, като творбите са на малко по-ниска височината от общоприетата 150 см и така, наистина, като зрител си „очи в очи“ с нея, с отделните ѝ детайли, така съвършено, филигранно изрисувани от Кирил Златков…Под или до рисунките не са поставени табелки със заглавията, нито миг не можеш да се разсееш. Единствено съпреживяваш…

В нашия разговор-пътешествие между творбите на художника с Боди (както я наричаме приятелите) се вмъква Антон, когото не бях забелязала, скрит зад една колона до прозорците, работеше на донесения от вкъщи компютър. „Диапазонът, в който работи Кирил, творби с 2Н, твърд молив, който прави рисунка, която почти не се вижда, излиза от пелена и други рисунки с много, много тъмен материал. Този диапазон – най-светлото и най-тъмното говори за различни емоционални състояния, за различни внушения. Друго за диапазона, в който той работи са едни малки рисунки, при които влизаме в пространството им и се стараем да ги видим. Ние трябва да се доближим много, за да видим финия щрих, разработката и едни големи творби, които толкова изпълват формата, че мислиш, че те излизат от него.“

Кирил Златков

Кирил Златков в дните след откриването на изложбата от залата ѝ пред Александра Гюзелева казва за предаването култура.бг на БНТ: „Това не са портрети, това са лица, някой ги определи като портрети на ангели, което е много точно и поетично, но аз съм се постарал да изчистя всякаква поезия и разказ, доколкото е възможно, макар че някои имат сюжети, има някаква история. Но все по-често новите ми неща нямат нищо по себе си. Само неща, които носят като пластика, като следи останали по тях от живота, които се запечатват по нашите фигури, по нашите лица и, които носят, според мен, най-силното въздействие, което може да се предаде пластически с избрания материал.

Гледат нагоре, тези думи Отгоре или Отвъд са понятия, с които назоваваме това, което е над нас. Посоката е настройка – по-често да поглеждаме нагоре.“

За музиката по време на изложбата разказва красива история. Той е голям  меломан с пристрастия към джаза. „Това е една щастлива случка - автентична музика да е звуковата картина само за изложбата, предоставена от композитора. Той е норвежки тромпетист и композитор, който има много ярък и характерен стил, когото харесвам от десетилетия. Успяхме да се сдобием с музика специално за изложбата с помощта на Явор Ганчев от Дюкан меломан, който осъществи комуникацията. Аз не очаквах, но нямах план В и съм много щастлив, че се получи.“

Уникално е преживяването в изложбата на Кирил Златков, всъщност, първата му самостоятелна в София… В разговора ни със Свобода Цекова тя специално изтъкна изключителната подкрепа и съдействие на Любен Генов, председател на СБХ изложбата да се реализира по този необичаен, сложен начин, въпреки нечия съпротива. Но това е друга история. Единствено може да съжаляваме, че подобна зашеметяваща експозиция е за кратко време (11  - 28 май). И независимо от това кураторите успяха да организират в тези дни да няма почивен ден и да се радват на прекрасна публика.

В този контекст и не само се връщам към един наш разговор за „въпреки.com” с Кирил Златков преди 9 години, 2017, по повод наградата му „Златна четка” за най-добро художествено оформление на книга на тогавашното издание на литературния фестивал „Пловдив чете“. Тогава каза, че за него това е голямо признание, защото е учил в Пловдив, а наградата му е била връчена заедно с тази на прекрасната поетесата Екатерина Йосифова (1941-2022), която получи „Орфеев венец” за високи постижения в съвременната поезия. А Кирил Златков съвсем не е безразличен към поезията и като читател, и като художник. Всъщност от неговите думи разбираме, че той не иска да налага себе си върху книгата в името на собствения си „Аз”, а да проектира самия автор. „Това е по-скоро методът на импресионизма, отколкото на експресионизма, ако може така да се каже”, уточни с усмивка художникът.

От изложбата "Повече от плакат" на Кирил Златков и Теодор Ушев в СБХ по време на 8-то Триенале на сценичния плакат, 2016. Снимка: Стефан Джамбазов (1951-2021)

Той има и специално отношение към плаката. Носител е на Голямата награда в конкурса за плакат „Шопен 200“ , 2010;  удостоен е с Наградата за български автор на Триеналето на сценичния плакат, 2010, бил е член на журито на този форум… По този повод тогава ни каза, че  за него плакатът е нещо по-експресивно. „Там е лично отношение и личният поглед е най-важен. Но пък художникът трябва да се съобрази с много други неща. Да стигне до такава есенция на смисъла, такъв синтез да има идеята на плаката, че да бъде правилно разчетена за част от секундата от всеки минувач.“

Кирил Златков има особено отношение към нашата азбука – и като записваща звуците, и като графично изображение. „Тези дейности, свързани с физическото докосване до буквите, според мен, също преживяват някакъв ренесанс. Те са в същата рамка – това, което човек чувства като празнина, трябва да бъде запълнено от нещо красиво, от повече естетика в живота. Нашата азбука противно на мнението, че е много стара, далеч не може да се похвали с други от хилядолетия. Тя, както и езикът е една жива материя – продължава да се обогатява и да се развива.Нашата азбука, както е заложено, е да бъде съвършена.“

В минутите на този наш разговор отпреди 9 години ни каза и още нещо, което с днешна дата си давам сметка, че независимо, че сме го отбелязали със Стефан Джамбазов (1951-2021) не сме се вгледали достатъчно задълбочено, може би, в това за какво, всъщност, става дума… Сподели ни,  че се е отдал повече на рисуване. Всяко лято използва да рисува, защото е по-свободен. Дали го каза в контекста на разполагаемо физическо време или за личния му избор на свободен дух за това, което е най-важно за него като безкрайно талантлив и до болезненост чувствителен артист. Не знам, а и едва ли е важна моята интерпретация. Важна е тази изключителна изложба сега.

Всяка творба в нея е дълбоко проникновение, че спира дъха. Дори в портрета на коня. Тук той не е просто красиво създание на животинския свят, а усещане за загубената свобода. Представящ си волния му бяг и загубата човекът да го превърне във впрегатно създание, подчинено на волята му. Очите на красивия природен екземпляр са по-красиви и по-тъжни от нашите, човешките…И как е изобразил това страдание Кирил Златков за едно живо същество! Тук може само да замълчим и да погледнем в себе си, ако носим емпатията да разбираме другия…

Изложбата на Кирил Златков, извън изящните му творби ни дава и друго много важно познание – за ролята, професионализма и отдадеността на кураторите и целия екип, който са приобщили. За Свобода Цекова и Антон Стайков сме писали неведнъж за тях и проектите им във „въпреки.com“. Може да прочетете тук и тук. Но не можем да не напомним за изключителния им проект „Отвъд картините. За изкуството и живота на Борис и Славка Деневи“, удостоен с  Наградата на София за ярки постижения в областта на културата в област „Визуално-пластични изкуства“, 2021, както  „Българският буквар. 200 години в първи клас“, 2015, куратори са на изложбите на България в Панаира на детската книга в Болоня през 2024 и 2025 и свързаната с него изложба  „Подир думите“ в галерия Credo Bonum и още и още.  Не им е лесно, защото са максималисти във всичко, което правят и заради това и изискват много преди всичко към себе си, а и към другите. Но да спрем дотук.

От ляво на дясно: Любен Генов, Кирил Златков, Свобода Цекова, Зорница Христова, Филип Попов и Антон Стайков

А ето и другите участници в екипа, които не сме отбелязали досега. Зорница Христова, собственик на издателство „Точица“, преводач, писателка и поетеса – текстове, консултант проект: Филип Попов, художник– дизайн на постер (в момента негова ярка изложба е експонирана в пловдивската галерия U Park); Стефан Гаджовски – пространствено планиране; Никол Карапеева – реставратор; Милен Слатински – липови рамки (изключителна работа); Яна Лозева – фотографии творби; Ивайло Димов – окачвач – знакови имена заедно с другите, за които разказахме.

Няма да разказваме подробности за творческата биография на Кирил Златков, освен че завършил специалност „Графика“ на НХА през 1996 г. Изявява се в различни области на визуалните изкуства – графика, рисунка, живопис, плакат, стенопис, графичен дизайн, илюстрация, калиграфия и шрифт. Има няколко самостоятелни изложби в Варна (Градска художествена галерия „Борис Георгиев“ 1993, Галерия 8 – 1996, 2001 и 2013) и много участия в различни общи изложби в България и по света.Другото може читателите да открият сами, достатъчно е да са любознателни. Само ще цитираме Симоне Тонучи, издателство Orechio Achеrbo, Италия: „Кирил Златков е голям художник, който дава форма на това, което словото не може да изрази.“

Италианското издателство Orechio Achеrbo (Орекио Ачербо) издаде „Когато искам да мълча“ от Кирил Златков и Зорница Христова през 2024. Книгата има светкавичен успех и само 2 седмици след първото издание се публикува в нов тираж. Интересът към нея не стихва до днес, междувременно тя се превръща в първият бестселър на легендарното италианско издателство. А тази корица бе емблема на българския щанд с куратори Свобода Цекова и Антон Стайков в Болоня Панаира на детската книга 2024.

В контекста на изложбата в СБХ на Кирил Златков си припомних стих на Булат Окуджава (1924-1998) „Красиви и мъдри като боговете и тъжни като жители на Земята…“ Може би, Ангелите, не в християнската традиция на художника са ме отвели натам Лични асоциации…

Имате още малко време до 28 май да разгледате изложбата. За нас остава надеждата да държим в ръцете си каталог с творбите на Кирил Златков. И знам,че ако това се случи, Свобода Цекова и Антон Стайков ще го направят така, че ще бъде като издание – произведение на изкуството, достойно за изложбата…≈

Текст: Зелма Алмалех

По-късно в публикацията ще се върнем за кратко към текста на Тони Николов.

Аз я чувствам, като полифоничен, кинематографичен и екзистенциален роман. Това не е само книга за казармата и държавата, и държавата, като казарма.

Да, сюжетният гръбнак е военщината, войнският дълг, който проникваше социалистическото статукво. Военният живот и трудовашкото всекидневие, наистина, са показани в книгата „без маска и без грим“. Униформата и нашивките са особен атрибут в една цивилизация. Те имат най-малкото двойствено въздействие върху околните. Например, за жените те са нещо, което овластява и привлича дори на ниво либидните ни желания. За един мъж това също е овластяване, което може със същата сила на нагонните ни претенции да потенцира силата. Зад „шапкарството“ стоят многолетни сила и слабост, които кореспондират с нашето Несъзнавано.

И в художествената, и в научната литература има множество примери за амбивалентното възприемане на униформата, в частност – военната.

Но книгата не е само за това.

Тази книга носи в себе си особен хуманизъм. И продължението на тази мисъл е, че адът това са другите (Сартр). В цивилния живот това е философско отношение, но тук в родната казарма то добива съвсем конкретни измерения  на антихуманни прояви.

 По някое време нещо те стисва за гърлото и ти се иска  да извикаш, като добрия войник Швейк на Хашек „Внимавайте, тук има хора.“

Да, на фона на драстичното всекидневие, нещата май не са само смешни, иронични, самоиронични, а и гротескни.

Властта опива, като най-силен опиат и деформира до такава степан, че можем да си представим и жените на по-ръководните и висши по чин, как обличат тайно от мъжете си техните униформи пред огледалото. Тази травестия пак е проява на тази либидозна йерархия да обичаш диктатора  и по-висшия над теб по чин, както ни разкрива психоанализата. Ние не знаем какво се крие изцяло в нашето Несъзнавано. Фройд казва, че и в доброто, и в лошото човек може повече отколкото си мисли.

В книгата героите са колкото конкретни, индивидуализирани, толкова и обобщаващи категории във военната машина. Навремето писателят, общественик и политик Тодор Влайков създаде „Преживяното“. Тук можем да говорим, като в психодрамата за преживелищното. И да видим за какво говори бащата на психодрамата – Яков Леви Морено:

Яков Леви Морено

„Терапевтичната страна на психодрамата не може да се откъсне от естетическата ѝ страна, нито в крайна сметка от етичния ѝ характер. Това, което е направила естетическата драма за богове като Дионисий, Брама и Йехова и за герои като Хамлет, Макбет или Едип, психодрамата може да направи за всекиго. В терапевтичния театър един анонимен, обикновен човек се превръща в нещо, което се доближава до творение на изкуството – не само за другите, но и за себе си. Едно крехко, незначително съществуване се издига до достойнство и респект. Неговите лични проблеми се проектират в широк план на действие, пред специална публика… Светът, в който всички ние живеем, е несъвършен, несправедлив и аморален, но в терапевтичния театър един малък човек може да се издигне над всекидневието. Тук неговото Аз се превръща в естетичен прототип – той става представител на човечеството. На психодраматичната сцена той се намира в състояние на вдъхновение – самият той е драматургът…“

Привеждам този по-дълъг цитат, защото в казармата и трудовите войски човекът е обикновен, анонимен, унифициран, като болтче и винтче от голямата машина. Но така също той си е и личност, със своите желания и страхове.

Гаро Кешишян, снимка от серията му за Строителни войск

Хората, в множеството си, като редници, са толкова унифицирани във войнишките си дрехи и подстригване на косата, че дори при заклеването им на плаца близките им не ги познават и объркват с други.

А защо взаимодействие на литература, психоанализа и психодрама? Защото и литературата, и психоанализата, и психодрамата говорят на един и същи език – езика на чувствата. А това е книга за чувствата.

Това е основното в психоанализата и психодрамата. Научният език е плосък и скучен, ако човешките отношения не се изведат през една Култура, през естетиката и етиката, през екзистенциалните търсения на човека. А целта е достигане до истината за човека, до намиране на оня модус, който ще доведе до избягване на дисфункцията на човешката личност и човешката ситуация.

Така един творец може да избяга от своята дисфунция и дискомфорт, като ги превърне в литература, като приложима към един класически литературен текст (това, което Морено нарича „шаблони“ и „културни консерви).

Гаро Кешишян, снимка от серията му за Строителни войски

Морено говори, че у човека има „глад за действие“. Това задвижва и развиващото се в психодрамата. Ще направя една алюзия с родната казарма. Може би този глад за действие се проявява хипертрофирано и гротескно често във войнишкия живот – началството нарежда да се извършват безсмислени физически дейности, само и само да се върши работа – тази купчина камъни да се пренесе там и после обратно. Скудоумието тук не е рядко срещано. През Несъзнаваното психоанализата провижда дълбинно в литературния текст, през преживелищното представяне на текста психодрамата дава възможност за повече креативност и спонтанност. Но, има ли място за креативност и спонтанност в родната казармена атмосфера през социалистическите години?

Алберт Бенбасат на премиерата на книгата си "Трудовак"

Книгата на Алберт Бенбасат „Трудовак“ ще предизвика много спомени и асоциации на нашата душевна сцена. А асоциациите са признак на емоционалното мислене и интелигентност. То ни дава дълбоко и многостранно познание за нас и света. Преживелищното в кръга на психодраматичната сесия завършва със споделяне на асоциации и това е подкрепа за протагониста, чиито сцени или винетки (една сцена) се е поставило на сцената. Това, като и тази книга е толкова необходимата обратна връзка.

Преживелищното, това което става на нашата душевна сцена е сублимиращият и катарзисен начин да се излезе от задушаващото ни. Фелини казва, че автобиографията е перлата на мидата. Човек каквото и да разказва, разказва себе си.

Чрез начина, по който описваме събития, хора или факти, ние неизбежно разкриваме собствените си ценности, страхове, желания . Тук са нашето Несъзнавано, Аз и СвръхАз.

А, както знаем Съзнаваното е само върхът на айсберга.

Текст: Росица Чернокожева

„В този роман, носещ емблематичното заглавие „Трудовак“ (на корицата виждаме фрагмент от фотография на Гаро Кешишян), със сигурност могат да се открият автобиографични нишки от предишните книги на Алберт Бенбасат – „Изгубени вещи“ (2020) и „Когато големите станат малки“ (2023). Включително заради ироничното „остранение“ (по Виктор Шкловски) от соцминалото и изкусното навързване на летливи спомени в канавата на прозата.“ Пише в цитирания по-горе текст Тони Николов.

Проф. Калин Янакиев и Тони Николов на премиерата на книгата на Алберт Бенбасат "Трудовак"

В този контекст припомняме забележителната изложба в СГХГ „Повече от една снимка. История на българската фотография през ХХ век“ (9 декември 2025 – 9 март 2026). За втората част от изложбата 1944-1970 година Георги Лозанов, един от кураторите, коментира, че все пак е имало съпротива от автори, която нарича социален критицизъм: „Двама автори в най-голяма степен я носят като свой собствен почерк – Гаро Кешишян и Бог да го прости Йордан Йорданов-Юри. Серията на Гаро за Строителни войски, показваше една несвободна сфера, когато едни хора живеят под команда, образ на обществото и до тях снимки на певци от Варненската опера, които пеят. Това е крясък без звук, вик за свобода, който не може да се чуе.“

Алберт Бенбасат при връчване на наградите на Портал Култура за проза и хуманитаристика, 1 ноември 2024

И отново ще цитираме Тони Николов: “За мен няма съмнение: романът „Трудовак“ е първата истинска книга за казармата в НРБ. И в този смисъл е роман събитие.“ ≈

„въпреки.com”

За всичко това и не само по-късно в текста. Изкуствоведката Христина Бобокова, организатор и куратор на фестивала  “Процес - Пространство” от 2022 година представи изложбата на Рада Якова на откриването ѝ в ДОМ. Тя ни предостави текста си за публикация във въпреки.com, за което ѝ благодарим.

Рада Якова и Христина Бобокова на откриването на изложбата

САМО ЛЮБОВ

Една дума ни освобождава от цялата тежест и болка на живота: тази дума е Любов. Любовта е чувство, без което не можем, казват много философи. За Любовта са се написали много романи, стихове, пиеси, музика, нарисували са се картини, стенописи, започвали са войни….  Тя е огън. Но дали ще стопли огнището ви или ще изгори къщата ви, никога не може да се разбере в началото, когато я срещнете. И все пак … били сте влюбени нали? Обичали сте и сте били обичани. Тогава знаете, че любовта променя живота ни и нас самите. Прави ни по-добри, но и по-раними, прави ни по-силни, но и по-слаби. Защото тя е наркотик, искаме още и още. Тя е това, без което не можем… Въпросът е дали само Любов е достатъчно?

Когато Рада ми каза темата на изложбата си, не се учудих изобщо. Защото я познавам мисля, достатъчно за да съм вникнала в нейната романтичната, но и практичната натура. На жена и творец, която изследва и наблюдава внимателно процесите в съвременното обществото, неговите липси и проблеми, слабости и зависимости, закономерности и случайности. Тя може тя да вникне и разкаже чрез работата си това, което винаги побеждава всичко. Рада е творец, който експериментира с различни медии и художествени средства. С нежни щрихи върху платно или чрез магията на светлината тя скицира това, което е в душите и сърцата ни. Нейната изложба в ДОМ е цветен мираж, премрежени спомени от слънчева жълта сутрин и влажна синя нощ, горящ розов огън и лениво бяло излежаване. Тя илюстрира нежната страна на любовта, тази която всички ние искаме да помним и съхраним - страстта, докосването, думите, обещанията, топлината, очакванията, надеждата.

И задава с лекота въпроса - Може ли само любов? Това, което е ясно, е че Любовта никога не ни е достатъчна. Тя е това, без което не можем!

Текст: Христина Бобокова

Във въведението към изложбата си „Само любов“ Рада Якова представя, всъщност, и себе си със стихове.

Когато шумът се отдръпне

и образите изгубят своята убедителност,

остава онова, което не зависи от тях.

Не най-силното.

А най-неизбежното.

Любовта.

Любовта не спасява.

Тя отказва.

Отказва безразличието.

Отказва разпадането.

Отказва да превърне съществуването в навик.

Тази изложба не търси смисъл.

Тя остава.

Сред образи, които се разпадат,

и моменти, които отказват да изчезнат.

Заповядайте.

Да видите какво остава,

когато всичко друго си отиде.

Рада Якова

Нейната изложба е изящна, деликатна, но споделя толкова съкровени моменти, които всеки носи не само в сърцето си, но и в същността си като човешко същество, сътворено да обича и да бъде обичано. Изобразителният, личен разказ за любовта като усещане, като споделено признание с възторг и тъга, едновременно, не е обичаен като чувственост по нашите Балконски ширини… Достатъчно е само да се вгледаме в литературата. Там любовта е изпепеляваща, невъзможна, дори брутална, след която остава болка и дори смърт. Дълга тема… А в днешния глобален свят, изпълнен с тревоги и страх за утрешния ден, сякаш, става по-сложно да кажеш, че обичаш и си обичан. И, все пак, Рада Якова по красив и различен от общоприетото, споделя с творбите си какво за нея е любовта. Прави го смело, артистично и с красивия намек с леглото, облято със светлината на бялото. И неговата неподправена чистота за интимната среща на двама души, които и да са те.

В контекста на изложбата припомняме в последните години и за други изяви на Рада Якова в България като талантлив артист. През 2021 в галерия „Аросита“  самостоятелната ѝ “Vitamin D” беше отново като едно лично признание, не без ирония. Тя, която от години живее в Хага с тази експозиция празнува по свой начин всяко свое завръщане в България. Тук е мястото, в което сбъдва непрестанните си копнежи за дълго лято, слънце и градска жега, докато рисува в ателието си във вечно дъждовната Хага, където лятото е само един уикенд, както често се шегува. Първото нещо, с което художничката се запасява, когато се премества да живее в Нидерландия, е сериозна доза Витамин D, уж заместващ гальовността на слънцето, колкото и да е горещо.

Неслучайно за представянето на тази тема тя бе избрала тогава пространството на галерия “Аросита”, което максимално добре пресъздаваше усещането ѝ за слънчево убежище. Жълтите нюанси в картините ѝ са своеобразен жълт щит и граница, отвъд която за Рада Якова са дъждовните улици на Хага или студеният вятър на любимата ѝ Виена, където е завършила “Графичен дизайн и реклама” в Академията за изящни изкуства.

Припомняме и изложбата ѝ в Националната галерия, Квадрат 500 „Розов облак“ (24 октомври 2023 – 22 януари 2024), представена от Фондация "Emprove". Тогава Рада Якова показа 12 обли обекта от стоманена мрежа в нежни нюанси на розовото, които съчетават усещане за солидност и мека въздушност, кореспондиращи с женската същност. В тази концепция фондацията припознава силата — видима и невидима — която дава вятър в платната, обединява и закриля. Инсталацията олицетворява също подкрепата в обществото и умението да заставаме едни зад други в бурите на живота. По повод тази своя експозиция тя сподели: „Над нас винаги бди по един Розов облак, който крие неподозирана способност. Той е онази скрита мощ, която обединява жените, носейки чувство за подкрепа и защита.“

Автор на корицата Рада Якова

В последните няколко години Рада Якова е част от екипа на фестивала „Процес-пространство“  с организатор и куратор Христина Бобокова от 2022 година. Художничката е негов арт директора. Предстои неговото 37-о издание в Балчик от 6 до 14 юни. /За него може да прочетете във „въпреки.com” тук./.

Рада Якова /л/ и Дамян Яков

Но да се върнем към изложбата „Само любов“ в пространството на ДОМ в един много личен план. Тя е, поне за нас, по много изящен авторски женски поглед чрез фантазията на художничката своеобразна реплика на „мъжкото“ парче на група „Тангра“ „Любовта, без която не можем“. Създадена е през 70-те години с великолепния текст поета Александър Петров и музика на забележителния Борис Карадимчев. Любимата песен на поколения българи има различни изпълнители.Последната ѝ версия опреди няколко години, като  аранжиментът е на Дани Ганчев (клавишни), Борислав Мýдолов (Боби Косатката, вокалист), Иво Чалъков (китари). В записа участват също Стефан Попов (барабани), Валери Григоров (бас китара).

Защо споменаваме тази прекрасна песен на „Тангра“? Защото изложбата „Само любов“ и  творбите на Рада Якова извън образността си, сякаш носят и музикално послание в любовния разказ, споделен от художничката. Но тази скрита партитура зад платната ѝ и цялостното излъчване на експозицията е и лично към зрителя. Той вътрешно в себе си ще си избере музиката заедно с това и признанието за любовта, бе която не може. И няма никакво значение възрастта му, важно е преживяното. Стига да сме го имали като човешки същества, създадени с любов и родени да я имат…

Изложбата „Само любов“ на Рада Якова в концептуалното пространство ДОМ продължава до 4 юни. Преживейте я с емоционалното признание през себе си за любовта, без която не можете. ≈

„въпреки.com”

В тези дни д-р Георги Текев, изпълнителен директор на НБУ, създател и продуцент на Майсторския клас на Райна Кабаиванска сподели пред медиите, че ще я посрещнат на 22 май. За така очаквания Галаконцерт той подчерта, че вече участниците във великолепното събитие трудно могат да се наричат ученици, макар и от нейната школа, защото те вече са  със световна кариера  като артисти по световните оперни сцени. Музикалният празник в зала „България“ ще бъде среща на три поколения.

Георги Текелиев на прослушване, 2022

„Първото поколение е от началните години на Майсторските класове 2006-2007 г. Ще видим прекрасното сопрано Виктория Йео  от Република Южна Корея, Арсен Согомонян, невероятен тенор от Армения, който започна кариерата си оттук като баритон и след години работа с Райна мина в друг регистър и сега е предпочитан тенор на най-големите сцени като Метрополитън, Ковънт Гардън. По-младото поколение – двойката в професионалния смисъл, Александрина Михайлова и Джузепе Инфантино ще бъдат тук и най-младата певица от нейната школа Бая Саганалидзе, която е невероятен мецосопран. Ще имаме пет изпълнители от много високо ниво.“ Познаваме ги от участията им в спектакли в Софийската опера, от Галаконцерта миналата 2025 на нейна сцена по повод 25-ата годишнина на Майсторския клас на Маестра Кабаиванска под диригентството на Найден Тодоров.

Витория Йео, Райна Кабаиванска и Найден Тодоров на Галаконцерта в Софийската опера, 2025

В някаква степен, без да е оперен певец Маестро Найден Тодоров е сред учениците на Райна Кабаиванска, защото още почти студент 2001 година започват с него и така вече 26 години той традиционно е на диригентския пулт на Галаконцерта.

С вълнуващи думи, директорът на Софийската филхармония и диригент на Майсторския клас от първото му издание до днес миналата година Найден Тодоров, изрази своята дълбока благодарност: “Райна Кабаиванска не е просто една от най-великите личности в българската история, но тя е една жива легенда. Тя се грижи и за следващото поколение след нея.” Той подчерта тогава, че благодарение на нейните усилия и подкрепата на Нов български университет, “операта има бъдеще.”

Райна Кабаиванска

Тази година отбелязваме и друг впечатляващ юбилей – 65 години на оперната световна сцена на изключителната Райна Кабаиванска. Някой би казал, че тя „слезе“ от нея преди години и се сбогува с публиката с една от коронните си роли като „Тоска“ в едноименната опера на Пучини. Но това не е точно – тя е на сцената с изявите на своите над 120 ученици, минали през Майсторския ѝ клас в Нов български университет и продължили обучението и усъвършенстването си като артисти при нея.

Младата Райна Кабаиванска в гримьорната на Ла Скала

На 26-и септември 1961 г., няколко месеца след дебюта си в Миланската Ла Скала, младото сопрано Райна Кабаиванска излиза за първи път и на сцената на зала „България“ в концерт със Симфоничния оркестър на БНР с диригент Васил Стефанов.  Изпълнява арии от оперите „Адриана Лекуврьор“ от Чилеа, „Мадам Бътерфлай“ от Пучини и „Таис“ от Масне. В оперната гала на 24-ти май ще чуем петима изключителни солисти.

Витория Йео и Джузепе Инфантино "Адриана Лекуврьор" на Чилеа в Софийската опера

Сред тях е световно известното сопрано Витория Йео. Именно тя ще изпълни арията на Адриана Лекуврьор /гледахме в тази роля в Софийската опера –б.р/, която нейната преподавателка е изпяла 65 години по-рано на същата сцена. Един знак за силата на изкуството като носител на вечност. В репертоара на Витория Йео присъстват и други коронни роли на Кабаиванска – Дездемона в „Отело“ и  Леонора в „Трубадур“ от Верди, Мадалена  в „Андре Шение“ от Джордано и особено Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“ от Пучини, която тя изпълнява в Римската опера, Театро Реал в Мадрид, Операта в Каляри, Операта в Токио и в много други оперни театри в Италия и по света. Тази година и от Операта в Сидни поканиха Йео за „Мадам Бътерфлай“. Австралийската критика определи превъплъщението й като „емоционално пътешествие, проникващо право в сърцето“.

Райна Кабаиванска и Александрина Михайлова по време на Майсторски клас в зала България"

Още едно сопрано ще се представи в зала „България“ на 24-ти май. Младата Александрина Михайлова, в която публиката у нас и по света се влюбва все повече. Тя е шест пъти стипендиант на дарителски фонд „Райна Кабаиванска“ в НБУ с генерален спонсор Фантастико груп. Победител е в много певчески конкурси и е носител на важни награди, сред които „Най-добър млад музикант“ на Алегро Виваче в БНР и „Награда за изключителни постижения в областта на културата“ на Министерството на културата на България. За своите крехки 27 години може да се похвали с изяви в почти всички български оперни театри, както и в Ла Скала в Милано, Парижката опера, оперите във Флоренция и Монте Карло. В настоящия сезон тя се завърна на сцената на Ла Скала за световната премиера на модерната опера „Анна А.“ от Коласанти. Последната ѝ забележителна изява в България беше през април в Двореца на културата и спорта във Варна в „Пласидо Доминго Опера Гала“ с диригент Найден Тодоров. Забележително културно събитие, организирано от Държавна Опера Варна, където в момента Александрина репетира в премиерния за театъра „Бал с маски“ от Верди.

Александрина Михайлова и Пласидо Доминго във Варна, април 2026

Припомняме, че Александрина, мецосопраното Мария Радоева, басът Божидар Божкилов и тримата ученици от Школата на Райна Кабаиванска заедно с тенора Михаил Михайлов бяха солисти в Моцарт Реквием под диригентството на австрийския диригент Ернст Хьотцл 12 март т.г на концерта на Софийска филхармония.

Мецосопраното от Грузия Бая Саганалидзе вече трета година се усъвършенства в майсторските класове на Райна Кабаиванска в НБУ и в консерваторията в Модена.

Бая Саганалидзе на Галаконцерта в Софийската опера, 2025

Носител е на стипендия на името на голямото българско мецосопрано Христина Ангелакова. В настоящия оперен сезон Бая е финалист в три важни оперни конкурса - „Ottavio Ziino“ (Палермо), „Magda Olivero“ (Милано) и „Le Voci Verdiane“ (Бусето). Участва в концерти в Италия и България. Дебютира в Teatro Павароти-Френи в Модена в оп. „I Quattro Rusteghi“ от Волф – Ферари. След оперната гала в зала „България“ заминава за Сардиния, за да се състезава в първото издание на новия оперен конкурс “Bernardo De Muro”, в чието жури са директорите и кастинг мениджърите на Ковънт Гардън, Метрополитън опера, Виенската опера и други важни театри. Чухме я миналата година на Галаконцерта в Софийска опера с арията на Принцеса Еболи от „Дон Карлос“ на Верди и заедно с тенора Ънчан Лий от Южна Корея в дуета на Сантуца и Туриду от „Селка чест“ на Пиетро Маскани.

Арсен Согомонян

Двама забележителни тенори са кавалерското присъствие в елитния квинтет. За арменския тенор Арсен Согомонян последните два оперни сезона са повече от силни с престижните сцени на Виенската опера, Римската опера, Театро Сан Карло в Неапол, Баварската Щатсопера, Операта на Монте Карло, Кенеди център в Ню Йорк и т.н., но най-вече с дебютите в Ковънт Гардън като Калаф в „Турандот“ от Пучини и в Метрополитън опера като Герман в „Дама Пика“ от Чайковски. След премиерата американската критика избухна в любимото си клише „Роди се звезда!“ Факт, който в Европа е известен поне от пет години. Това са годините, в които Арсен кръстосва континента с Отело, тази крайъгълна в кариерата на всеки тенор трудна роля. С основание можем да кажем, че в оперната гала в зала „България“ се представя най-търсеният Отело в Европа.

Джузепе Инфантино е определян за най-обещаващия млад италиански тенор. Доказателство за тази оценка е и участието му в грандиозния галаконцерт на Арена ди Верона в чест на 90-та годишнина от рождението на Лучано Павароти, рамо до рамо на сцената с Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Франческо Мели и Андреа Бочели. В настоящият оперен сезон Джузепе се представя още като Родолфо в „Бохеми“ от Пучини и Алфредо в „Травиата“ от Верди в плътна поредица спектакли в Германия, Швейцария и Япония.

Георги Текев и Райна Кабаиванска в началото на Майсторския ѝ клас, 2025

Човекът до Райна Кабаиванска в този повече от четвърт век на Майсторския клас е д-р Георги Текев, който винаги е и в работните ѝ часове с младите певци каза от празничната сцена на Софийска опера миналата година: “Аз съм щастлив, че този Майсторски клас успя да се превърне в Школа. Тази международна школа постави НБУ и София на картата на световната оперна сцена. Всичко това дължим на един голям артист, който имаме щастието да е с нас от това време на ентусиазъм в развитието на НБУ  и аз искам да благодаря от цялото си сърце на Райна за това, че ми се довери да направим всичко това заедно. Благодаря ѝ за вдъхновението!“

Райна Кабаиванска на Галаконцерт в Софийската опера

Всяка година публиката посреща “на крака“ с аплодисменти влизането на оперната дива Райна Кабаиванска в залата в началото на Галаконцерта, а в кулминация на вечерта се превръща излизането ѝ на сцената сред младите оперни певци и обявяването на новите стипендии за обучение с Маестрата. Така ще бъде и сега 24 май в зала „България“!

А ето и предварителната програма обявена на интернет страницата на Софийска фирхармония: Панайот Пипков – „Върви, народе възродени“, т. Стоян Михайловски; Джузепе Верди – „Signor né principe“ – Дует на Джилда и Херцога из първо действие на операта „Риголето“; Джузепе Верди – Ария на Джилда (Caro nome) из първо действие на оп. „Риголето“; Джузепе Верди – Ария на Херцога от операта „Риголето“; Джузепе Верди – „Già nella notte densa“ – Дует на Отело и Дездемона из първо действие от операта „Отело“; Джузепе Верди – „Dio! Mi Potevi Scagliar“ – Ария на Отело из трето действие от операта „Отело“; Джузепе Верди – Ария на Макбет из операта „Макбет“; Джузепе Верди – Ария на Виолета (È strano…Ah! fors’è lui…Sempre libera) из първо действие на операта „Травиата“; Джузепе Верди – „De’ miei bollenti spiriti…“ – Ария на Алфредо из второ действие на операта „Травиата“; Франческо Чилеа – “Ecco, respiro appena” – Ария на Адриана из първо действие из операта „Адриана Лекуврьор“; Франческо Чилеа – Ария на Принцеса Де Буйон (Acerba voluttà) от операта „Адриана Лекуврьор“; Франческо Чилеа – „E sia! Non risponde“ – Дует на Адриана и Принцеса Де Буйон из второ действие на операта „Адриана Лекуврьор“; Руджиеро Леонкавало – Ариозо на Канио (Vesti la giubba) от първо действие на операта „Палячи“; Пиетро Маскани – Ария на Туриду (Mamma, quel vinо) от операта „Селска чест“; Пиетро Маскани – „Tu qui, Santuzza?“ – Дует на Сантуца и Туриду из операта „Селска чест“ и Джакомо Пучини – Ария на Калаф („Nessun dorma!“) из операта „Турандот“.

Афишът на Ла Скала за "Дон Карлос" на Верди, 1964: Крал Филип II- Николай Гяуров, Дон Карлос - Бруно Преведи, Маркиз Поза - Николае Херля, Кралица Елизабет - Райна Кабаиванска, Принцеса Еболи - Фиоренца Косотто. Блясък!

По традиция, Галаконцертът ще завърши със съвместно изпълнение на всички оперни певци и Маестра Райна Кабаиванска, с оркестъра на Софийска филхармония под диригентството на Найден Тодоров – на знаменитата ария на Калаф “Nessun dorma“ от операта “Турандот“ на Пучини, с красивата солова изява на двамата тенори Арсен Согомонян и Джузепе Инфантино. Отново ще ни прозвучи като възхвала към музиката, любовта, към изключителната Райна Кабаиванска.

В началото: проф. Богдан Богданов (1940-2016), учредител на НБУ, Райна Кабаиванска и д-р Георги Текев

В този контекст по повод и Пролетни дни на изкуствата в НБУ, от които част и Галаконцертът д-р Георги Текев отбелязва, че държат на изкуствата в Университета не само специализираните департаменти. Изкуствата са вплетени в програмите на учебното заведение, независимо какви специалности студентите изучават. Това е смисъл, интердисциплинарност, които поставят високи критерии към тях и заедно с това обогатява отношението им към света като свободни хора…Дълга тема.

В годините не само във „Въпреки“, а и в други медии, в които сме работили, както винаги отбелязваме, Райна Кабаиванска, която е била на нашето внимание като световно призната звезда на оперното изкуство, забележителен педагог, но преди всичко като щедра и раздаваща се личност, трудно сравнима с артисти от нейната величина. /Може да прочетете тук./   А ние, както много хора по света, които обичат изкуството имаме шанса тя да е сред нас… Да е здрава, обичана, да продължава своя невероятен път в музиката и сърцата на хората!

Найден Тодоров, д-р Георги Текев, Райна Кабаиванска, зад нея проф. Пламен Дойнов на Галаконцерта, 2025

Тя е ярък пример какво значи да принадлежиш на голямото изкуство като посвещение. Това е дар! Аплодисменти и поклон, маестра Кабаиванска! ≈

„въпреки.com”

Крачка встрани и линията се превръща в контур. В двуизмерната реалност тялото ви е плоско очертание, рисунка в безкрая,  за която понятия като „горе“ и „долу“ са физически невъзможни. Най-сетне пристигате в нашата позната реалност, където сме заключени между три пространствени измерения и неумолимата стрела на времето. Именно тук се ражда големият въпрос: как би разцъфнала плътта ни отвъд тези предели? Дали в еволюцията на време-пространството финалната метаморфоза на материята не е именно онова, което наричаме Бог? В търсене на отговори пред тази метафизична енигма ни изправя изложбата „Божествено създание“ на Мартиан Табаков, експонирана в галерия HARTA на ул. „Врабча“.

Пътят към „хипотетичната крайна форма“ се заражда в малките чугунени фигури, които посрещат посетителите на галерията в дълга редица на високи постаменти. Тези обекти материализират отделните етапи на физическа трансформация, предхождащи божественото превъплъщение. Със своята сурова, патинирана текстура, те носят духа на ритуални предмети от една далечна, архаична епоха. Фигурите изглеждат застинали в таен култ - жест на обожание, който препраща към вечния човешки стремеж за докосване до трансцендентното. Като малки „антени“, насочени към безкрайността, те разказват „историята на битието“: една едновременно солидна и вечна материя, която обаче остава подвластна на постоянна промяна. В напрежението между тежкия метал и ефирния им устрем се крие именно онзи преход от земното към една по-висша, абстрактна конфигурация.

В творчеството на Мартиан Табаков рисунката е основополагащият генезис, от който произтичат пластичните форми. Тя е концептуален скелет и на текущата експозиция, в която всеки обект е пряко базиран на графичен първообраз. Духовният отпечатък на този процес е запечатан в мащабната творба „Сянка“- рисунка с туш, която е дълбоко характерна за автора. Макар и създадена специално за изложбата “Божествено създание”, тя препраща към добре познатите серии на художника, изследващи баланса между авторския контрол и интуицията. Използвайки широкия замах на голяма четка върху добре опънат лист хартия, Табаков поставя началото на формата, но доверява нейния финален завършек на природните закони. След като положи интуитивното очертание, авторът изправя хартията и позволява на гравитацията да направлява потока на туша. Този акт сякаш визуален израз на смирението пред материята, където личната воля се оттегля, за да направи път на универсалните закономерности на природата.

Кулминацията на този процес е мащабната инсталация от тел, чиято сегментирана структура препраща към фалистични форми - древен символ на жизнената потентност и непрекъснатото самозачеване на божественото. В пространството на галерията рисунъкът оживява в три измерения като линията на телта очертава универсалното тяло на „Божественото създание“.

Този скулптурен обект обединява началото и края, превръщайки се в пресечна точка за всички наши паралелни избори, времеви линии и потенциални версии на битието. Тук материята става абстрактна, а полът - андрогинен, тъй като божественото се дефинира като съвкупност от всички възможни индивидуалности. На заден план, зад телената скулптура, са подредени множество овални гипсови отливки, напомнящи яйца, очи и живи клетки. Всяка от тях е носител на потенциал за нов живот и самостоятелно проявление - малка единица от грандиозното „Божествено тяло“. Клъстерът от форми материализира идеята, че макар да сме мнозина, ние съставляваме частите на единно създание както капката в океана.

Цялостната композиция е смислово споена от плоскости от шперплат, които преминават през пода и стените на пространството, за да обединят отделните обекти в монолитен организъм. В стремежа си към своята „крайна форма“, съществото губи човешките си характеристики и прелива във флуидна абстракция. Мартиан Табаков не търси религиозно божество, а тяло, съществуващо отвъд диктата на линейното време и егото. Творбата отрича схващането, че сме изолирани в границите на собствената си кожа, и ни представя като притоци на обща река - единна жизнена субстанция. Това състояние е „отделно“ само доколкото бележи финалния стадий на трансформацията. Подобно на пеперудата, която е качествено различна от гъсеницата, но е заложена в нея от самото начало, Божественото създание е разгръщане на потенциала, скрит в самата ни природа.

В контекста на експозицията божественото създание се интерпретира като състояние на Абсолют и пълнота, а не като конкретна религиозна персонификация. Авторът не търси фигура от познатите ни духовни пантеони, а изследва следващото еволюционно стъпало на материята. Докато ние, хората, съществуваме в ограниченията на линейното време, между раждането и смъртта, оставаме фрагментирана версия на една по-голяма цялост. Чрез изкуството и духа обаче правим опит да се завърнем към нейния истински мащаб. Философският парадокс тук се крие в нашия нестихващ стремеж да създадем нещо отвъд природата си, докато често забравяме, че самите ние сме преносители на съзиданието и негови първични автори.

Мартиан Табаков, зад него Алла Георгиева и басистът Георги Дончев

В този смисъл изложбата се превръща в своеобразно предупреждение срещу интелектуалната гордост на стремежа, поставяйки въпроса дали фанатичното преследване на трансцендентното не е, всъщност, параван, който ни скрива от същинската духовна еволюция. Авторът ни провокира да преосмислим отказа от човешките си параметри и вместо да търсим божественото в абстракцията на „висшата форма“, да се доверим на органичната истина на собственото си съществуване. Може би, най-висшият етап на развитие не се крие в дехуманизацията или в бягството от плътта, а в пълното, осъзнато присъствие в микрокосмоса на нашата човечност, където творение и творец се сливат в естествения ритъм на битието. В това дълбочинно осъзнаване, „Божественото създание“ не е далечна, хипотетична дестинация, а самото смирение да откриеш безкрайността, затворена в малката, но съвършена рамка на човешката форма.

Изложбата „Божествено създание“ на скулптора Мартиан Табаков в галерия HARTA продължава до 7 юни. Опитайте да се огледате в нея…

Текст: Мария-Елена Дерменджиева

P.S. на „въпреки.com”: Мартиан Табаков е от най-талантливите ни артисти и се развива в годините като мултидисциплинарен автор в посоките на съвременното изкуство. Но преди всичко е скулптор, един от специалните ученици на преподавателя си в НХА проф. Емил Попов. Следим работата на Мартиан още от студентските му години и с днешна дата можем да подчертаем, че развитието и израстването му като авторитетна фигура в съвременното ни изкуство, не само визуалното, е забележително.

Мартиан Табаков

Неуморен, не спира да ни смайва с въображението си, с идеите си, работоспособността си. Той заедно със съпругата си Мила Янева-Табакова, прекрасна илюстраторка, основаха  независимото споделено пространство „Белка“ за визуално изкуство, музика и театър. Дълга история, за която в известна степен може да прочетете при нас тук. В нея присъстват и други безкрайно талантливи хора – по-големият му брат Юлиян Табаков, баща му музикантът, композитор и диригент Емил Табаков…

А тази година Мартиан е номиниран за четвърти път за наградата БАЗА. Да му пожелаем успех! ≈

„въпреки.com”

Отличието се връчва в пространството на  Художествена галерия „Проф. Васил Захариев“ в Самоков, където в една от залите е експонирана изложба на наградения. Отново се потопихме в артистичния свят на Доли, както я наричат приятелите. По време на церемонията председателят на СБХ Любен Генов представи мотивите за избора на тазгодишния носител на наградата. „Долорес Дилова е художничка, която притежава отличителен стил и колорит, разпознаваема искрена творческа автентичност, намерила отдавна признание, както чрез обичта на интелектуални почитатели, така и чрез много международни и родни престижни отличия. Не спира да се развива като творец, да обогатява емоциите си и да надгражда уменията си, като не изневерява на наследеното светоусещане и уроците на своя баща – яркия импресионист Дило Дилов, свързал творческия си и житейски път с Плевен.“

През миналата 2025 година Долорес Дилова реализира четири изложби – в Пловдив, Бургас, Плевен и София. Любен Генов акцентира върху изложбите ѝ в София „Отвъд и вътре в спомена“ в галерия „Българи“ с куратор проф. Аксиния Джурова и „Дило Дилов – Долорес Дилова. Баща. Дъщеря. Художници“ в галерия Artmark с куратор доц. Сузана Николова /за тях може да прочетете при нас тук и тук/.

Долорес Дилова при откриването на изложбата ѝ в галерия "Българи" „Отвъд и вътре в спомена“, април 2025

Тази година Наградата бе определена от жури в състав: председател: проф. Аксиния Джурова и членове: Борислав Китанов, изкуствовед, Веселин Хаджиангелов, директор на Историческия музей в Самоков, Захари Каменов, носител на наградата „Захарий Зограф“, Иво Масларски, галерист, проф. Станислав Памукчиев, носител на наградата „Захарий Зограф“ и Любен Генов, председател на СБХ. Предложените художници за награда бяха: Долорес Дилова, Слав Недев, Донка Павлова и Данаил Атанасов.

По традиция след церемонията по награждаването се поднасят цветя пред паметника на Захарий Зограф, творба на забележителния скулптор Михаил Симеонов (1929-2021). На снимката Любен Генов

Припомняме, че Националната награда „Захарий Зограф“ е награда за живопис, учредена от Съюза на българските художници през 1972 година. и се дава всяка година до 1987 включително. След 15-годишно прекъсване, през 2001 Община Самоков я възстановява. Първият лауреат на престижната награда след дългогодишната пауза е Георги Божилов-Слона. Благодарение на статута на наградата днес Художествена галерия „Проф. Васил Захариев“ в град Самоков притежава внушителна по брой и стойност колекция произведения на най-добрите съвременни български живописци.  Сред носителите на наградата са Светлин Русев, Найден Петков, Калина Тасева, Стоян Сотиров, Александър Поплилов, Ванко Урумов, Дечко Узунов, Иван Димов, Тома Върбанов, Стоян Венев, Димитър Киров, Атанас Яранов, Атанас Пацев, Георги Божилов, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Петър Дочев, Стоян Цанев, Йордан Кацамунски, Магда Абазова, Емил Стойчев, Румен Скорчев, Любомир Савинов, Анета Дръгушану, Чавдар Петров, Захари Каменов, Веселин Начев, Динко Стоев, Вихрони Попнеделев, заедно с него Андрей Даниел (посмъртно), Десислава Минчева, Надежда Кутева, Енчо Пиронков, Греди Асса, Ивайло Мирчев и други – все знакови имена в българското изобразително изкуство.

При връчването на Наградата Любен Генов сподели пред многобройната публика, че Долорес Дилова е била негов преподавател в Първата частна художествена академия „Жул Паскин“. Нарече я свой учител. А сега са заедно в ръководството на СБХ и тя отговаря за изложбената политика на Съюза, една съвсем не лека задача.

2020 година при връчването на Наградата на проф. Вихрони Попнеделев и на проф. Андрей Даниел (посмъртно) художникът Любен Генов, председател на СБХ  обяви, че в Съюза  обсъждат да направят в бъдеще изложба на всички наградени автори, с оставените от тях картини във фонда на галерията в Самоков. И тази идея се реализира 2023 година в пространството на галерия „Райко Алексиев“. Помним какви усилия положи тогава Долорес Дилова. Експозицията не само представяше отделните художници, но и времето с всичките му метаморфози за тези години и как да ги осмислим. Ще цитираме част от това, което написа за нея проф. Аксиния Джурова не само ката изкуствовед, а и като свидетел и участник в процесите в българското изобразително изкуство в този период.

„През 1972 с решение на Съюза на българските художници и община Самоков се учреди една от най-престижните национални награди за живопис на името на големия възрожденски художник Захарий Зограф. До 1987 включително тя се даваше всяка година. След 15-годишно прекъсване, по инициатива и с решение на Общинския съвет – Самоков през 2000 наградата бе възобновена. С нея са удостоени едни от най-значимите живи (за времето си) български художници, без чието творчество трудно бихме могли днес да възстановим панорамата на нашето изкуство от втората половина на ХХ и първите десетилетия на XXI век.

Оглеждайки събраната колекция на община Самоков по повод половинвековното съществуване на наградата за живопис „Захари Зограф“, удостоените творци и техните творби, си даваме сметка, че нейната стойност не е толкова в престижа на имената, т.е. в подбора, а в това, което тя носи като дух, като общ пластичен текст – този, който те извисява над повседневното, над злободневните тегоби и ти дава възможност да преодолееш драматичността на времето, да не загубиш усета за красота и светлина, стремежа да жадуваш за одухотворяването на битието.

В края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, и първите десетилетия на XXI век, нашето изкуство се оказа на вълната на късния модернизъм – от една страна на освобождаване от конкретната сюжетност и разполагането ѝ „извън времето“, загърбване на фигуративността, усвояване на деформацията и абстракцията, а от друга към „потъване“ в мита и православното изкуство, донякъде превърнали се в хит. Тези процеси, схематично изброени до тук, се покриват от основната част картини в колекцията на град Самоков, а неизживените у нас до 1990 г. процеси на постмодерността, като концептуалността, пърформанса и инсталациите, вече преминали на Запад, привлякоха не малка част от българските художници, които в Самоковската колекция са засегнати периферно.

В общи линии подборът на избраните носители на наградата през изминалите 50 години, с малки изключения (Петър Дочев, Милко Божков, Стоян Цанев) дава възможност да се проследи афинитета на българските художници към фигуративната и социално ангажирана живопис, като потвърждение на написаното преди 100 години от Гео Милев: „… естетиката на антиреализма е нещо непопулярно, дори неизвестно у нас“. Тези думи, изречени от един от най-модерните български интелектуалци, надявам се да не се изтълкуват погрешно. В случая ги цитирам само като напомняне, че теренът за свободата на художника е въображението му. То го издига над повседневието, в случая над трансхуманизма, който настъпва повсеместно и бързо у нас и отваря поле, освободено от дух. Изглежда, че в града на Българското възраждане – Самоков, той още не е изгубен и колекцията, която е събрана за половин век, го доказва най-недвусмислено, колекция, без която е немислимо да се подреди пъзела на българското изкуство от втората половина на ХХ и първите десетилетия на XXI век.“

Долорес Дилова на откриването на изложбата „Дило Дилов – Долорес Дилова. Баща. Дъщеря. Художници“ в галерия Artmark, септември 2025

Защо припомняме подробности около Наградата „Захарий Зограф“? Защото поредният носител носи в себе си като артист всичко и всички преди него… А Долорес Дилова, израсла в дома на талантливия си баща Дило Дилов е имала около себе си картини, вместо играчки. Вероятно и с други деца е било така, но дарбата не е дадена всекиму…. На 7 години тя става носител на една от наградите от световен конкурса за детски рисунки в Италия с председател на журито Хенри Мур. Завършва Художествена академия в София със специалност „Живопис” в първия випуск на изключителния художник и преподавател проф. Иван Кирков.

По този повод през май 2024 при откриването на съвместната с баща ѝ изложба в галерийното пространство на Арт център, Плевен бе представена обща експозиция на художничката и баща ѝ Долорес Дилова сподели: „Първата основна крачка в живота ми в тази посока дължа на моя баща, Дило Дилов. Приспивана съм с Анри Матис, Пиер Бонар и Андре Дерен. Досега пазя картината, която седеше над леглото ми като малка – пейзаж на Дерен. Оттам идва и погледът към прозореца. Отраснала съм в ателието на баща ми и за мен винаги в живописта водещ е цветът. Навремето гледах колегите ми как виртуозно играеха с формите. За мен формата е била проблем, който трябваше да преодолея. Още от малка съм търсила колоритната хармония. Към това се добавиха и уроците на Иван Кирков, които са оставили несъмнено голям отпечатък върху развитието ми. Един завет запомних от него за цял живот и той е свързан с водещата роля на натурата. Няма по-ценно от това да вземеш емоцията, живеца, енергията от мястото, което рисуваш.“

Четиригодишната Василена от Търговище с наградата си от най-малката възрастова група, връчена ѝ от проф. Аксиния Джурова

В рамките на събитието по връчването на Наградата „Захарий Зограф“ бяха обявени и резултатите от Националния конкурс за детска рисунка, посветен на 130 години курорт Боровец. Млади таланти от различни градове в страната получиха отличия в няколко възрастови групи (4 - 6, 7 – 10 и 11 – 15 години). Сред наградените са участници от Плевен, Попово, Търговище, Севлиево, Дупница и Костенец, които бяха отличени за своите творчески постижения и оригинален поглед към темата.

Долорес Дилова има невероятно усещане за природата и проф. Аксиния Джурова определи изложбата и творбите на наградената художничка като емоционални, въздействащи и запомнящи се. „Доли има невероятно усещане към природата, може да усети и една прашинка. Тя се е врасла в природата. В нейните картини се вплита реалност с нереалност по отношение на природата. Тя е художник, който много се притеснява и е много крехка като художник. Но не позволява на никого да докосне нейната вътрешна свобода. Нейните изумителни пейзажи носят една сценична светлина, която придава особена аура на картините ѝ. За някои може да изглежда много конкретна, но всъщност една нейна вселена, посветеност на природата.“ В творбите ѝ човекът присъства в отсъствието си, усеща се, сякаш силуета му до разтворените или свити чадъри около пътеката към морето, през светещите прозорци на къщите, в далечината на простора към планината…

Долорес Дилова е носител е на първа награда в конкурса „Млад живописец” – 1987 г., и наградата на конкурса „Човекът и морето” – 1988 г. Получава отличието „Изложба на годината” за 1998 г. Нейни творби има в Националната художествена галерия, както и в други галерии в страната, а също и в частни галерии и колекции във Франция, Англия, Италия, Германия, Япония, Израел. Сега към тях се прибавя и Наградата „Захарий Зограф“.

Венета Галева, зам. кмет на община Самоков връчи Наградата "Захарий Зограф" на Долорес Дилова

Поздравления, Доли! Честито! ≈

„въпреки.com”