Dec 1, 2020
“* * * всеки следващ път пътят до летището се скъсява а куфарът олеква „маме, вече никъде не държиш нищо“ и двете виждаме как изпускам нещата как ми се изплъзват между пръстите но се успокояваме, че е временно казвам ѝ, че не знам вече какво толкова да нося не ѝ казвам, че имам нужда повече да оставям за да може когато дойдат и тези дни (а те винаги идват) да се обадя на няколко човека да ги попитам има ли ме още при тях защото точно в този момент при мен никаква ме няма да ми кажат тук си, спокойно, пазя те да чуя от някого, че някъде още съм аз”
— Лилия Йовнова (via blind-letters)
