Shelter

И искам да си тръгна

Дай ми от тихото изкуство

И гадния ви вкус за изкуство

И гадните

Върховни

Мисли

На които се оригвате

И нахлувате в пространството ми

Като мушици

Които искам да смачкам

(искам да ви смачкам)

Така може и

Най-ниското място

Откъдето да изчезна

И трите пъти се порязах, защото ми беше забранено.

И докато кръвта се стичаше по белия мрамор и пурпурната ивица образуваше куче, се чуех дали то знае.

Че животът е примка от тонове, които някой по-умен е кръстил шум. Но за кучето отвън, това е музика.

За кучето стъпките ти са музика.

Отваряш вратата - музика.

Колата минава - музика.

Защото, ако ги различи, и кучето ще запее. Видяли сме го.

Но вкъщи кучето е просто ивица кръв по мрамора

По желязото

В канала

Оттича

Оттича

Черепът ми не скърцаше. Не пазеше нищо грозно.

И не се давех в бутилки, пълни с цигари.

Тогава знаех как да разперя ръце, докато карам колело към угасващия залез. Знаех как да дишам без да питам сърцето си дали може. Знаех как да погледна високата трева, която се покланяше, за да мога да я стъпча с малките си крака. И как да гледам към небето, мислейки, че далечният сърп над хоризонта ме следва навсякъде.

Знаех как да кажа на баба, че супата ѝ е по-вкусна от вчера. А тя беше единствената, която не ме отпращаше, а ме примамваше с ароматни домати. И плачеше, когато си тръгвах в края на август. Когато пораснах. А вече не мога да ѝ кажа, че я обичам и че ѝ благодаря, че ме научиха с дядо как се пише "камък" и че Андреа е прекрасно италианско име. Принадлежеше ѝ напълно във всичките 4 касетки на рафта.

Обаче всичко се разтече

И понякога потъвам

Но поне знам, че като лежа по гръб