farewell reality, welcome imagination

СТРАННО

ЕЛЕГИЧЕН ОПТИМИЗЪМ Дявол да го вземе, цяла вечност съм запънат на ръба на пропастта. Ще се вкоренят краката ми в скалата. И ще заприличам на ония криви, жилави и грозни храсти, дето никнат даже там, където кози крак не смее да пристъпи. Но от тоя миг нататък неудобството ще се превърне в качество. В причудливи краски ще разцъфвам. Непознати плодове ще раждам. (Всеки плод с различен вкус и форма.) Някои ще предполагат, че са сладки, други ще твърдят, че са отровни. Ах, посредствени художници ще ме рисуват, фотографки ще ме снимат контр-жур.

Не бива да ме гледаш в миг когато Гримасите ми огледалото разчупват Когато нощем се въртя в леглото Към стената към прозореца А завивките въздишат. Не бива да ме виждаш как пристъпям ослепена Пипнешком покрай веригата от свои поражения (На нея също можеш да се задържиш) Нито да присъстваш Когато патетичните си стихове чета. Но нужна е понякога една-едничка твоя дума И зад гърба ми стъпките затихват Пъхнеш ли дланта си под страната ми И аз заспивам. 1965

Понякога по-много се обичахме, понякога по-малко, а понякога, когато ти заплакваше в ръцете ми, живота ми приличаше на щастие. Луната мълчаливо ни преследваше. Рисуваше телата ни по пясъка. Ний правехме какво ли не — понякога наистина приличахме на влюбени. Но пясъка изтече от косите ни и се завърна помежду ни въздуха. Естествено е във такива случаи усмивката ми малко да е стъклена. Естествено е във такива случаи усмивката ми малко да е стъклена. Естествено е да потърся хората. Да се разтворя в тяхното съчувствие. Да им изплача болката си с някакво забравено и скрито удоволствие… (Аз мога да разплача и дърветата, и птиците и бронзовите бюстове, но докага ще ни сближава болката и много ли е трудно да сме искрени?) И затова ще се усмихна някак си. Усмивката ми ще е малко стъклена. Уплашено ще питам — и безмилостно луната и дърветата, и себе си, наистина ли ние бяхме влюбени? Наистина ли ти си мойто щастие, или в нощта приличаше на щастие? Тогава ще напиша неочаквано най-истинското си стихотворение, най-хубавото… Като тебе хубаво. И толкова далечно — като теб.

За някого

Вътрешно знаех, че да те обикна означава да отключа разрухата, която, разбира се, ме погледна своднически и с въздишка ми даде наздраве.

Когато сме на една ръка разстояние броя атомите – контрапункт или дисонанс...

Искам да те вдишам, да те усетя ръката ти по лицето ми, моята ръка по твоето. Искам да те вкуся, бавно извивката на устните, края на клепачите .. скулата ти. Да те докосна е друго време, друг свят, кожата ми става сатен от предсказания за едно друго време в което моите атоми са и твои атоми и кинетиката между нас няма стени тялото ми е твое и ти си моето тяло когато те докосна се разтварям във себе си ** защото ти и аз сме едно

She’d never been seaside before, and there was an indescribable charm to having one’s hair tousled by the wind and every sound dampened by the rush of waves and the wind in her ears.