Васил Василев

- Говорят си!”

Диалогът е ключът на разбирателството. Разговор на откритостта, доверието, честността и уважението. Не угоднически, а с истини. Важно е не само какво се казва, но и как. С думи, които градят взаимоотношенията, а не ги рушат.

Така няма да получите любов от него. Любов от съпруга може да се получи само с това, че се смиряваш пред него. Каквото и да прави мъжът, ти казваш: "Всички са глупаци, ти си супер. Ти си най-добрият. Не се разстройвай, не се мъчи" - Кой аз? - Та ти си ми добър, Мишо, ти изобщо си най... Стига де! И това е, Мишо иска или не иска, ще бъде герой. Той сам себе си ще принуждава. Разберете, това е мъжка психология. На мъжа колкото повече му говориш, че е герой, толкова повече го стимулираш да бъде такъв. Колкото повече започнеш да го осъждаш... в крайна сметка той е като дете. Ние не можем по друг начин, защото ако престанем да бъдем деца, няма да можем да умрем за семейството си, разбирате ли? Трябва да бъдем в това отношение малко наивни. Така го е устроил Бог.

В жената трябва да я има тази мъдрост, защото трябва да се съхранява не със сила, разбирате ли. Мъжът може да вземе със сила, а жената каква сила има? Тя трябва да съхрани. С децата как да се съхрани, ако мъжът го няма? Ето, тя трябва така да се извие, така да приложи тази мъдрост, че да запази всичко, разбирате ли? И Бог е заложил това в нея.

Да знам, че си там..

Да си говоря с теб..

Без да се тревожа..

Без да мисля предварително..

Да ме гледаш удивително..

Да се чудиш..

Как го мога..

Да те усмихна..

Да взема всяка тревога..

Да ти олекне..

Да ти омекне..

Вътре там в сърцето

разпърхано..

Хубаво е да се разнежиш..

Да ме поглезиш..

Да ме погушкаш..

Да ме пуснеш..

Във мислите..

Във твоето..

Вътре скритото..

Само за мене..

Откритото..

Хубаво е.. Радвам ти се..

Най искрено..

Обичам те.

Тотално, фатално..

Необмислено..

Еднакви характери. Еднакви чувства. Еднакви инати.

Докато тя един ден не се събуди и каза: "Стига"

Без драми, без патос. Просто написа: "Здрасти. Как си?"

Той го видя веднага. Сякаш това беше чакал. Сърцето му заби учестено. Прочете го десет пъти. Не вярваше на очите си.

Отговори.

Без обиди, без упреци, без изчакване.

Говориха цяла нощ. И следващата също. Сякаш никога не са се разминали.

Срещнаха се.

Без сценарии. Без филтри.

Бяха различни. Малко по-зрели. Малко по-тихи.

Разбрали, че егото не топли.

Понякога любовта не си отива.

Тя просто чака. Да порастнем. Да сме готови.

И после се връща.

В едно кратко съобщение:

в които сме пропуснали да се обичаме.

Да си измислим наше общо минало.

(И зная, че ще бъде автентично.)

Ела да ти разкажа приказка

за времето, което ни остава.

В което ще сме толкова много истински,

че от любов дори ще нагорчаваме.

Ела... да те целуна на разсъмване

и после дълго, дълго да ни няма.

Ела за мъничко да ти се сбъдна.

Поискай ме наистина.

Дълго време вярвах, че силата на един мъж е в това колко болка може да понесе, без да се пречупи.

Усмихвах се, когато отвътре се разпадах. Подавал съм ръка на хора, които са ме оставяли да падам.

Давал съм любов там, където е имало само удобство. Оставал съм, когато е трябвало да си тръгна.

И най-тъжното е, че постепенно започнах да губя себе си.

Имаше време, когато сърцето ми беше меко. Вярвах в доброто у хората. Прощавах лесно. Обичах искрено. Носех душата си без броня и не се страхувах да бъда уязвим.

Но някои хора приемат добротата за слабост, а чистото сърце за нещо, което могат да използват без последствия.

Така започнах да погребвам части от себе си.

Не защото исках. А защото се наложи.

Погребах очакванията си.

Погребах надеждата, че всеки ще остане, както е обещал. Погребах нуждата да бъда разбран от хора, които никога не са се опитвали да ме чуят.

Погребах дори някои от най-нежните си чувства, защото те бяха превърнати в оръжие срещу мен.

И да, боли.

Боли да се разделиш с части от себе си, които си обичал. Боли да станеш по-тих, по-предпазлив и по-недостъпен.

Но понякога цената на вътрешния мир е именно това да се откажеш от всичко, което непрекъснато те е наранявало, дори когато е било част от собственото ти сърце.

Днес вече не се боря да задържа всеки човек в живота си. Не преследвам чуждото одобрение. Не обяснявам болката си на тези, които са я причинили.

Избирам спокойствието.

Избирам вечерите, в които мога да заспя с чиста съвест.

Избирам тишината пред фалшивите разговори. Избирам самотата пред присъствието на хора, които ме карат да се чувствам сам.

И ако някой ден отново разкопая онези меки части от душата си, ще бъде само пред човек, който знае как да ги пази, а не как да ги наранява.

Защото разбрах нещо важно:

Не всяка загуба е поражение. Понякога губиш хора, мечти и илюзии, за да спасиш себе си.

А вътрешният мир не е награда. Той е избор.