Заклетата фенка на футболен клуб “Левски” Садово, Слива Кирякова бавно крачеше по алеята край местния стадион. Компания и правеше звездата на футболния отбор Мирчо Георгиев, по - известен като Черния Гонзо. Слива и Черния Гонзо се наслаждаваха на романтичната си разходка. Слива се оплакваше “Няма мачове! В последно време няма никакви мачове за залагане”. 

А Мирчо  мълчеше, защото не знаеше български и си мислеше на език, който само той си знаеше: “Ех, няма жени. Няма жени в последно време. Все някакви селски сливи. А звезда като мен се нуждае от квалитетни мадами.” И двамата се свряха в рушащата се каса, за продажба на билети, а оттам Слива силно започна да скандира името на Мирчо. 

В тази неделна вечер, ще Ви представим кратко интервю с един от нашите китайски копирайтъри. Неговото име е Му и той е на, около, горе долу, там някъде, преди 30-та си годишнина.

 БЛОГЪТ: Представи се.

МУ: Аз Му. Много щастлив работи за вас. 

БЛОГЪТ: Какво означава името ти? 

МУ: Му значи “нищо”, “празно”. Аз нищо. Нищо човек. С нисък ръст, малка пишка, черна коса. 

БЛОГЪТ: От колко време си в България? 

МУ: 20 години. Аз работих на Илиянци. Продава дънки и слипове. Много щастлив, че се махна от там. Тук много добре и топло. 

БЛОГЪТ: За какво обичаш да пишеш? 

МУ: За секс и роботи. 

БЛОГЪТ: Благодарим ти. 

След като влязохме в управление на новия блог, решихме да направим проверка на всичко случило се преди нас. Поискахме всякакви справки, отчети, екселски таблици, дискове за спирачки, яйца на очи, антифриз. Но получихме чували унищожена документация. Хигиенистката на офиса леля Славка не ни даде много време, за да ги преровим. Но се радваше да ни види и каза  “добре са се маанали онея индийци, че какво чудо правиха в тоалетната мани-мани.’ Успокоихме я, че новите копирайтъри са китайци от Илиянци, а тя се изплю и се качи в автобус 285. 

Нови промени през Новата година.  Собственикът на този блог продаде пакета от контролни акции на “Арматура” ЕООД. При новината индийските копирайтъри, скочиха през прозорците на офиса, разположен в блок 26 в кв. “Хаджи Димитър”, като оставиха след себе си част от дрехите си. Освободиха се нови работни места за нови индийски копирайтъри. Освен всичко друго, предстои и смяна на офиса. 

Съвсем скоро, ще Ви запознаем с едно интересно писмо, получено на нашия мейл. 

Хари Кришна и сестра му Роска. 

И тази година наградата за блог без читатели отива прииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииии нашия блог! Да ни е честит! Блогът тази година беше зле поддържан. Никакво внимание от индийските ни копирайтъри. Въпреки, че им плащахме в кашон къри на месец, те почти не помръдваха пръстите си. Но за следващата година имаме големи планове и амбиции. Така, че скъпи невидими читатели, очакват ни интересни дни. Честита Коледа! 

Поезията може би е най-субективното и интимно изкуство...Колко наивно и превзето звучи. Няма да се правя на анализатор. През последните години освен всичко друго, се “напъвах” да пиша поезия. Имах нужната провокация. Не претендирам, че написаното притежава стойност.  Но пък съдържа в себе си искреност, любов и парчета реалност(каквото и да означава това).  Ако дните Ви станат изключително скучни, може да си изгубите времето сред страниците на този пИдИеФ. 

Джибрил седеше върху покрива на четиринадесет етажния блок, в който живееше на квартира. Гледаше изгряващото слънце, което се чешеше върху пилоните на стадион “Георги Аспарухов”, отпиваше от кафето си и хапеше гладно баничка. Джибрил си мислеше: “Тоя фейсбук нищо не знае за моята година. Седнал да ми прави разбор на годината. Да не съм футболен отбор, та ще ми прави разбор. Мога и сам да си анализирам годината”. Джибрил впери поглед в пространството и започна да развива лентата. 

“И тази година ми разбиха сърцето неколко пъти. Спах пред вратата на единствената жена, за която бих се оженил, без дори да съм я целунал! Направих тройка в  6 от 49. Казах на шефа, че аз съм шефът.  Бих се с некви ултраси на “Тимок” (Брегово), във влака за Видин. Изпиках се през Чавдарския мост и за малко да падна. Абе, имах страшна година. Тоя фейсбук, колко още неща не знае.”

Джибрил се изплю срещу изгрева и сръбна от кафето 

Манол - 72 годишен охранител, работещ в Столична община, район Слатина, посрещна другарите си връстници - Пенчо и Славейко. Славейко се похвали с покупката си - малък проточен бойлер, а Пенчо с изречението “На тия години още ми става!”. За 5 минути направиха бърз разбор на промоциите из хипермаркетите, оставащите вноски по стари кредити и студеното време. След като Манол тъжно отбеляза “Тия жени ни разбиха живота”, последва минута мълчание в памет на жертвите пострадали от взаимоотношенията с нежния пол. Пенчо и Славейко си тръгнаха, а Манол упътваше гражданите към гишето за смяна на адресната регистрация. 

5 елементарни съвета за оцеляване в „градската джунгла“ ако си на възраст от 16 до 35 години.

Малкият  град съвсем не е толкова безопасно място за живеене. Понякога той може да бъде много по – опасен от големия и много по – жесток.  За да имаш „спокоен“ живот и да оцелееш в него, трябва да си наясно с няколко простички изисквания и като цяло ситуации. Сам избираш дали да ги спазваш или избягваш.

1. Алтернативна визия – Малкият град има строго определен дрескод. Всичко, което е различно от анцуг, прилепнали тениски, чантичка за документи, преминаваща през рамото, се смята за алтернативна визия и може да ти създаде проблеми. Дългите мъжки коси, кубинките, тениските с надпис „Металика“ или „Мегадет“, също те обричат на труден живот и неразбиращи погледи; 

2 .Нарушаване на правилата за движение – Ако имаш личен автомобил, задължително е да се движиш със скорост по – висока от допустимата. Не трябва да използваш мигач или да спираш на пешеходна пътека. Последното предизвиква гнева на движещите се зад теб и рискуваш да получиш удар, заради това, че си решил да се правиш на отворен и да спазваш правилата.  Също така задължително е да можеш да спираш върху тротоара, без да се съобразяваш с движещите се по него;

3. Гледай лошо – Ако си в колата, без значение марката – гледай лошо. Ако си в кафе или заведение – гледай лошо. Създай си имидж на човек с неясен и нелегален бизнес и …гледай лошо. Страхът е средство за контрол. Стреми се да говориш малко и да гледаш лошо;

4.  Алтернативна музика – Всеки музикален стил, различен от чалга, се възприема за алтернативна музика. Ако си фен на класическата музика, автоматично те обявяват за наркоман. Само си представи:  караш бавно своя „Опел“, със затъмнени стъкла, из улиците на града и отвътре си надул Рахманинов – Концерт за пиано и оркестър №2. Какво ще си кажат хора? Какво ще си помислят?

5.       Наблъскай се с фитнес добавки – Колкото по–здрав изглеждаш, толкова повече уважение ще получаваш. Спортът е изключително важен, но фитнесът в малкия град е религия. По-добре си дай парите(или тези на родителите ти) за добавки, отколкото за книги, театър, концерти. Както казва Елин Рахнев, обществото ни е една „фитнес интелигенция“. Всеки, който не отговаря на нейните изисквания е еретик.    

Страхът на живия и неизвестен художник е да остане неизвестен и след смъртта си. Забравен. Без картините му да са срещнали любопитните очи на посетителите в някоя галерия. Ако творец Ви каже, че „създава изкуство само за себе си“, най-вероятно Ви лъже. Какъв е смисълът от него, ако то не предава вдъхновението на своя съзидател?

В дъждовната вечер на седми септември, галерия „Нюанс“, откри новия си сезон с интригуваща изложба.  В ухаещото на лак за маслени бои помещение,  картините на известния за времето си  художник Атанас Тасев,  разпръскваха своята топла светлина. Трептящите цветове създаваха усещане за спокойствие и уют. Дори студенината на зимните чешки пейзажи изглеждаше мека и милостива. Ярките тонове на сюжетите от картините, доближаваха стила на художника до гениалните майстори на импресионизма. Изражението на портрета „Молитва”, е запечатало цялото съвършенство на таланта на големия художник. Изобразената дълбочина на молитвата ни кара да предполагаме, че съдържанието й е свързано с нещо значително. Молебствие за един по-добър свят? За непреходна и вечна красота? За прошка?

За съвременността Атанас Тасев е незнайно име. Но благодарение на организаторите на изложбата очарователното му творчество е измъкнато от склада на забравата. Подредените картини са част от семейната колекция на неговите наследници. Сред гостите на откриването бе племенницата на Тасев, която с радост показваше снимки на своя чичо.

Сред великолепните картини е поместена малка статия от американски вестник. В нея художникът дава кратко интервю, по повод създадения от него албум с рисунки на животни от Вашингтонската зоологическа градина. „Доставя ми удоволствие да рисувам животни”, казва Тасев. „Тяхното изобразяване е по-трудно, защото постоянно се движат. Няма как да им кажеш да не мърдат. Но всяко от тях, подобно човека, притежава отделен характер и уникални черти.”

Непознатото има своя чар. Понякога то е искрено и директно. А друг път-свито и недружелюбно. Но изложбата на Тасев е като разходка в живописен и далечен град. Сред улиците, на който можеш да почувстваш удоволствието от анонимността, да напуснеш себе си и да съзреш красотата във всяка дребна щриха или петънце. Ако възприемем експозицията като капсула на времето, но без крайна дата за отваряне, ще открием посланието, че любовта е път, пътят – любов.

с ръце, потънали в джобовете

на панелено безцветните му панталони.  

Понякога, във тъмното като цигара,

изгубил своя сън, блещука

оранжево беззвучен и безлюден, замъглен прозорец.

И всяка улица ми се предлага

като влюбена и тъжна проститутка,

и без свян в лицето ми набутва

великолепни, мимолетни спомени.

Обещавам им, че ще се върна

след някоя и друга вечер,

с повече желание и не така самотен.

Останал някъде зад ъгъла,

градът разпалено говори

с холограмите на  чувства, нежност и очакване.

Около инсектицидните му обещания,

заслепените мечти се носят сляпо

и без стон изгарят, когато ги докосват     .

Сред издъхващите светлини на лампите,

където утрото издрасква с нокти

телата зад прозореца,

изсъхват дните,

Там сенките ни все още се целуват

и смущават ноемврийските хора,

крачещи по тротоара.

Излизам на монохромния булевард.

Листата са единствените живи същества.

Сградите хаотично се въртят,

сякаш това е първият им танц.

Спирам пред квартирата ти.

Влизаш през входа.

Някой те следва и държи за ръка.

Не съм аз. Не ме виждаш.

Останах на „Солунска“ и се целувам със сянката ти,

с цялата ти обърканост и дуализъм.

Твоята сянка си тръгва.

Жълтите прозорци на сградата, в която

до преди секунди се бяхме опрели,

се превръщат във вулкани, изригващи лед.

Ноември е меланхоличният тромпет на Чет Бейкър,

или шалът около врата ти…

Ноември е разкопчаното портмоне на времето,

от което са изпаднали неусетните мигове

на нашите срещи.

Ноември си ти.

От три месеца обитавам необикновен и непознат, за мен, свят. Свят, чийто правила, структура и логика, са диаметрално противоположни на този, в който възрастните „господстват“. В детския свят да си наивен не е признак за слабост. Да даваш любов на всеки, без да изискваш нейната възвръщаемост, не се счита за лудост. Да виждаш красивото навсякъде, дори когато гледката е грозна, не е част от теорията на отчаяния оптимист. И все повече, започвам да разбирам думите, че „човек е щастлив, единствено когато е дете“. Може би, защото през този кратък период от неговото съществуваме успява да се радва на всичко, което е минало пред очите му.

Преди  часове дебютирах като сценарист в националния телевизионен ефир. Имах възможността да се присъединя към екипа на  детското предаване „Бърколино“. Все още еуфорията не ме е пуснала. Щастлив съм.

Всяко сбъднато желание има своята цена. Своите лишения и своите трудни моменти. Но когато самият ти познаваш поне малък, съвсем малък фрагмент от себе си, ще понесеш изпитанията, по пътя на материализирането. Стига толкова глупости.

Сценарият за този и следващия епизод, ми отнеха близо месец. Досега не бях писал за деца. Но се убедих, че това е най-трудното нещо в цялата слънчева система. Прочетените книги за сценаристика и отделни сценарии, изгледаните филми и сериали, не ми помагаха въобще. Чувствах се объркан и грам не знаех какво правя(все още може би не знам какво правя, но поне знам посоката, към която да вървя J ). И благодарение на останалата част от екипа,  „проходих“. Направих първите си крачки в света на децата. Прекрасно е! Надявам се да продължа да се разхождам и да се уча от тези малки същества.

А ето и епизода: http://bnt.bg/predavanyia/burkolino/ba-rkolino-22-noemvri-2015

 Другата неделя е следващият.

Благодаря!