#one gallery

С повече от 100 галерии от 25 държави и около 30 000 посетители всяка година, Viennacontemporary предлага уникален поглед върху ситуацията на съвременното изкуство в Централна и Източна Европа. От 26 до 29 септември най-големият панаир на изкуствата в Австрия кани своите посетители да открият многостранна галерийна сцена, представяща утвърдени художници заедно с предстоящи имена. Viennacontemporary тази година ще се проведе за първи път под ръководството на известната експертка на пазара на изкуства Йохана Хромик. От няколко години форумът е в Маркс Хале. Построена в края на 19 век от известния архитект Рудолф Фрей, Маркс Хале е първата сграда във Виена, която има конструкция от ковано желязо. Някога популярен местен пазар за добитък, наскоро обновената сграда в индустриален стил служи като зрелищно място за мащабни събития, концерти и панаири. Залата със своята впечатляваща стоманена конструкция с размери 175 метра дължина и обхваща площ от 20 000 квадратни метра, осигурява обширно изложбено пространство, включващо кабини, специални проекти, VIP Lounge, ресторант и барове. Леката му архитектура и индустриалният нюх създават уникална атмосфера за представяне на съвременното изкуство, превръщайки историческите зали в завладяващо и фокусирано изживяване на изкуството за своите посетители и изложители. Цялостна подкрепяща програма осигурява достъп до международната художествена сцена с акцент върху страните от Централна и Източна Европа и предоставя на своите посетители преглед на най-новите тенденции и развития в съвременното изкуство. Viennacontemporary е място за колекциониране, обмен и открития в изкуството.

През 2014 година бяхме във Виена на изложението. Тогава то беше под друго име - „ViennaFair” и на друго място, а от България участва пловдивската галерия „Сариев”. Разговаряхме с Кристине Щайнбрехер, тогава артистичен директор на „ViennaFair”: „Нашата цел в началото беше да развиваме Виена като място на срещи, на изкуства между Изтока и Запада. И от друга страна да стимулираме пазара на изкуство в Източна Европа. Разбира се, целта на този панаир е и комерсиална, много галерии да продадат възможно най-много обекти на изкуството”. Това сподели тогава Кристине Щайнбрехер, а принципите на форума остават същите и сега. А сред участващите тогава 99 галерии, 16 културни институции и 115 художници беше и българската галерия за съвременно изкуство „Сариев” от Пловдив на Веселина Сариева. За нея Кристине Щайнбрехер с усмивка каза: „Това е една чудесна галерия, аз я познавам вече от много време, много я обичам. Поздравявам хората, които толкова работят толкова ентусиазирано в тази област, толкова концентрирано с толкова много енергия”.

България беше фокусна страна през 2015 година на Viennacontemporary

И продължи като експерт в контекста на днешния ден за това какво се случва. „Смятам, че изкуството, пазарът на изкуство се развиват в областта на новите медии – видео, фотография. Това са области, които не са леки, не са леки за продажба, преди всичко, но в крайна сметка, те интересуват хората на изкуството и в тази насока са главните тенденции в момента”. Тогава я попитахме дали България един ден може да стане фокусна страна. Защо не, каза Кристине. И това се случи на следващата година. Даже се изпълнихме с лека гордост, че сме го предвидили. За нашето участие като фокусна страна разговаряхме във „въпреки.com” с Гауденц. Б. Руф, който подпомогна това участие и не само него /можете да прочетете тук/. През 2018 година пък отново галерия „Сариев” участва и представи художника Лъчезар Бояджиев /можете да прочетете тук/.

Райнхолд Зисер – инсталация за Parallel Vienna 2018

Както вече споменахме, българското участие тази година на Viennacontemporary е от двете столични галерии - „One monev gallery” и „Структура”. Галерия ONE представя двама съвременни артисти живеещи във Виена. Проектът на Райнхолд Зисер „LLLLLL” ще бъде придружен с абстрактни творби и видео на Ив Тошайн. През 2015 артистът Райнхолд Зисер заедно с негов колега артист откриват пространството □□□□□■ (също така изписано като LLLLLL) във Виена, Австрия. Името на галерията идва от светлинните кубове закачени на фасадата на сградата. По времето, когато ги намират рекламните букви вече ги няма, но следите на надписа „Frisör“ ясно се четат. Често артистични пространства във Виена, залагат на стратегията, да запазят името на предходния бизнес. В случая, Райнхолд Зисер отива една стъпка по-далече и „осиновява” абстрактният надпис - □□□□□■ – стъпка, която задава и фокуса на галерията към концептуалното изкуство.  

Ив Тошайн, “Morning Star”

През 2018, в контекста на изложението Parallel Vienna Райнхолд Зисер заимства светлинните кутии от фасадата на бившия фризьорски салон като централен елемент от художествения му проект: той предлага на всеки художник или куратор, да татуира върху себе си символите □□□□□■, в замяна на което получава самостоятелна изложба през 2019. В резултат, за шестте дни на изложението общо 23 човека са татуирани. Следващата стъпка на проекта е той да бъде реализиран на Viennacontemporary като мета-инсталация включваща светлинните кутии и част от документацията на първата фаза - татуирането на 23 куратори и артисти. Крайният резултат отива отвъд документалното, като прави абстрактните връзки между надписите, хората и изкуството видими. Като допълнение към груповата експозиция, Райнхолд Зисер също ще установи неговата позиция като артист и автор на целият проект. Самият Райнхолд ще си татуира логото на □□□□□■ 24 пъти – по един път за всеки татуирал се артист, плюс още веднъж за себе си като автор, съобщиха от галерията.

Ив Тошайн “Бродерия IV”, 2015

Българо - австрийската артистка Ив Тошайн ще представи творби обединени от знака на звездата, който е фундаментален за нейното творчество. От една страна, той символизира блясък, известност, култ, божественото и вселената. От друга страна, същата форма означава обратното: война, нараняване, унищожаване и смърт. Нинджа звездите, боздугана, както и  понятието „стреляща звезда“ (shooting star) олицетворяват това понятие“. Артистичният подход на Ив Тошайн е „сuttung-edge”, което буквално преведено означава „режест ръб“ или острие, а в преносен смисъл „авангардно“. Тя радикално комбинира съдържание, мотиви и техники отвъд границата на всякакъв жанр, стил и инструменти в изкуството. Острието ѝ, във формата на нинджа звезда, от една страна служи за нападение над съвременната популярна култура и образна пренаситеност, а от друга прорязва или пробива повърхности и изображения, създавайки увлекателна красота и поезия. Подобно на каскадьорски сцени от холивудски филми, художничката обстрелва бели копринени картинни повърхности с лъскави, хромирани или позлатени нинджа звезди, като през дупките на платното, през скрити контейнери с боя изтичат цветове, превръщайки се в абстрактна живопис. А прободните рани на картината от черни дупки се превръщат в източници на светлина.

Ив Тошайн е артистка, независима кураторка и активистка. Родена е през 1980 г. в София. Част от животът й преминава в Ирак и Либия, преди да постъпи в Националната художествена академия в София. По-късно се мести в академията за изящни изкуства „Брера” в Милано, Италия, а впоследствие завършва академията за изящни изкуства във Виена в майсторския клас на Франц Граф. В момента живее и работи в Австрия. Райнхолд Зисер е австрийски артист роден през 1980 във Виена. Започва художествената си практика с първите си изложби за живопис през 2000 г. Преди да учи изобразително изкуство в Университета за приложни изкуства във Виена, той изучава философия, театрално и филмово изкуство. В своите произведения той преплита и кураторски практики като изследва ролята на художествените институции като генератори на съвременно изкуство.

Луиза Марган

Галерия „Структура” се представя пък с Луиза Марган. Тя е родена през 1983 г. в Риека, Хърватия. През 2006 завършва Академията за изящни изкуства и дизайн в Любляна, Словения. През 2005-2006 следва в Университета за приложни изкуства във Виена. От 2006 до 2009 реализира самостоятелни изложби във Виена, Любляна, Веление и Марибор (Словения). Носителка е на наградата OHO за 2007, която се присъжда в Словения и е еквивалент на БАЗА за България. Работи живопис, рисунки, инсталации, инсталации за определено място, видео и видео анимация. Някои от работите й са създадени в сътрудничество с Миха Прескер. Живее и работи във Виена. Нейните творби са част от няколко художествени колекции; фондацията „Общо” в Залцбург, Музея за съвременно изкуство - 21 Хаус Виена, Музея за съвременно изкуство в Загреб, Музея на тютюна в Любляна и др. През 2019 г. тя е сътрудник в Akademie Schloss Solitude в Щутгарт, съобщават от „Структура”. Първата самостоятелна изложба на Луиза Марган в България е през 2009 година в галерия „Васка Емануилова“ в рамките на програмата „Място за срещи”, проект на Софийска градска художествена галерия, насочен към представяне на съвременно изкуство и млади автори. Това е и първата изява в София на художник от Международната мрежа за награди за млади художници YVAA, в която е включена българската Награда БАЗА. Художничката израства между Адриатическия бряг, където е домът на баща й и Подбалканската долина на България, откъдето е майка й.

В работите си Луиза Марган изгражда необичайни логически връзки между съвременния живот и живота на самите художествени произведения. Те не просто са инсталирани в изложбените пространства, а като че ли са настанени там, за да ги обитават. Противно на схващането, че произведението е „нечовешко” или „неживо”, тя трансформира обектите и заобикалящата ги среда в одушевени понятия. В нейните изложби се появяват растения и живи организми, дишащ покрив на къща, дишащо подземие или камина, която „не може да си намери място”. Всичко това обикновено има отношение и към социалната среда, местата на произход или пребиваване, които не винаги имат една и съща стойност или значение. Художничката участва в множество изложби, акции в публичното пространство. Нейните творби са част от няколко художествени колекции; фондацията „Общо” в Залцбург, Музея за съвременно изкуство - 21 Хаус Виена, Музея за съвременно изкуство в Загреб, Музея на тютюна в Любляна и други. От 2019 година  е сътрудник в Akademie Schloss Solitude в Щутгарт. Миналата година през юли тя участва със свой пърформанс  на Австрийският културен павилион FLUCA в София. Луиза Марган е художничка, която се занимава с властовите структури, които определят публичната сфера, политиката на работа и статута на изкуството в обществото. Тя разработва своите творби чрез многопластови изследвания, съсредоточени за връзките между политическите идеологии, личните истории и техните смени, които бележат всекидневните социални взаимодействия и език, добавят от „Структура”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на галериите

В основата на проекта стои феноменът време като обект или първопричина за визуален творчески продукт. В определен смисъл образите, които Милко Павлов синтезира, са спомени от бъдещето и предсказания за миналото. Автор със специфичен и разпознаваем почерк, Милко Павлов използва фротажната техника в своите картини. Познат доскоро на публиката с графичните си композиции, сега показва фротаж и върху платно. Това е нова линия в неговото творчество, която звучи също толкова категорично, както и графичните изображения в неговата работа. Изложбата отбелязва и 20 години работа с графит. Първата му изложба е в галерия XXL през 1989 година със заглавие „Границите на рая”. Самият проект все още продължава. Дали София ще бъде нова или границите на рая, авторът все още търси отговорите. Той разглежда проблемите на социалните илюзии и в този смисъл няма политика, пише Десислава Зафирова в анотация изложбата. А в изложбата е и текстът на проф. Свилен Стефанов, който публикуваме:

„Изкуството на Милко Павлов е някак запомнящо се, независимо от първоначално привидната си неразказвателност. С голяма яснота помня неговите пясъчни повърхности от началото на 90-те, както и голямоформатните му картини със сложни грапави повърхности в пространството на галерия XXL в средата на същото десетилетие. Причината за тази остър фокус на социално присъствие, е че и преди, и сега, този автор печели симпатии не само с отказа от фигуралността (или с търсенето на нейната граничност), но и с отрицанието на комбинаторната композиционна атрактивност, разбирана като визуално „забавление“ от форми и цветове, с които по онова време се характеризираше никога неразвилата се у нас абстракция. Така Милко Павлов генерира линия на развитие, подчертано важна за българското изкуство.

Обръщането към историческите извори на тази живопис (с цел нейното по-пълно разбиране) е възможно, но вероятно и излишно, тъй като те само частично могат да обяснят кодировката на графитните повърхности на Милко Павлов. Сенките на Антони Тапиес, Ив Клайн, Алберто Бури, Пиеро Манцони или Джулс Олицки вероятно ще ни посочат линията на континуитет с живопис, в която повърхността и нейния релеф конструират едновременно материалното присъствие и семантичните равнища на произведението. Ще ни насочат към картината, която присъства с реализма на своята веществена конкретност, но и с психологизма на същата тази конкретност, доколкото не е все едно дали пред нас е изправена плоскост от стъкло, бетон, метал или пластмаса.

Едва ли има съмнение, че поствариативността характеризира съвременното изкуство. В тази връзка е логично да допусна, че ключът към разбирането на големите сиви платна на Милко Павлов е в материала, в техниката. Но ако досега споменавах предимно за „повърхности“, то това не означава, че говорим за абстрактно изкуство (информел). Впечатлението е за сдържан и едновременно с това чувствен, подчертано интенционален автор. Образите, които поражда неговата техника могат да отведат зрителят към най-неочаквани визуални асоциации в границите на индивидуално лимитираната му културна памет. Подчертавам, че тук техниката и процесът са смисловопораждащи, доколкото авторът цели (по неговите думи) „самопродуциране” на работата. Графитният образ се самоизгражда, тъй като е изпълнен в техниката на фротажа, и това, което се получава като резултат преднамерено стои на границата на случайността. С други думи, това е концептуално ограничаване на рационалното постигане на творбата, която се появява пред очите на автора си в процеса на протриване на графита върху платното или хартията, поставени върху дадена текстурирана основа. Впрочем, вече споменатият „фротаж” идва от визуалните експерименти на сюрреализма, и по конкретно, от рисунките на Макс Ернст, което още повече ни води отвъд идеята за затворена в себе си безобектна живопис.

„Човешкото съдържание” на тези творби неизбежно е свързано със социалната чувствителност на художника, който в предишните си изложби публично обявява, че се интересува от проблеми като катастрофичното нарастване на населението на планетата, или пък от проблема за вярата чрез създаването на „неръкотворни” иконоподобни образи. Факт е обаче, че никой автор не може да стои непрекъснато до творбите си, за да обяснява притеснението си от евентуалната еволюция на изкуствения интелект „София”, докато работите му полупрозрачно процеждат всевъзможни значения. В такъв случай, какво точно стои пред нас?

Трудно можем да разчетем във фротажите тревогата, породена от съществуването на мегакомпютъра „София”, защото очевидно това е изкуство, самоограничило се от наративността на наследството на поп-арта и концептуализма. И това не е непременно лошо, защото дидактическата политическа коректност вече десетилетия обрича съвременното изкуство на ленива предвидимост, която дори не е особено продуктивна, доколкото влиянието на визуалните изкуства е принципно ограничено и функционира за специализирано ползване между хора, които, така или иначе, споделят хуманистични ценности. А в тази изложба Милко Павлов задава въпроси и търси творческата си автентичност през енигматичния филтър на изплуващите в съзнанието на зрителя образи. Никога не можем да сме напълно сигурни как ще реагира съзнанието ни пред въпросните графитни натривки, но при всички случаи е налице непредсказуемата метафоричност на конфликта между несетивното и конкретната материя.

Социалнопсихологическа фантастика е може би добро определение за работите на Милко Павлов, защото, формално погледнато, те не означават нищо. Те са материалистично конкретни, но пък техниката на изграждане е хлъзгаво интенционална и предразполага към личностни вчуствания (или дори конкретни съждения, знае ли човек). Образите от графит могат например да напомнят за Светата плащеница, като същевременно настояват за материалното като повърхност, но и за неговата тленност, за крехкостта на човешката памет, за относителността на пространството и времето. Тъкмо обратното на статистическата прагматичност на изкуствения интелект. И така, на въпроса – какво е това пред нас? – може да се дефинира нещо от типа, че това е самосъздаващ се графит, който е материя, която нееднозначно надхвърля себе си”, написа проф. Свилен Стефанов.

Милко Павлов е роден през 1956 г. в град Айтос, но живее и работи в Берлин. В периода до 1989 година работи живопис и графика, а в началото на 90-те започва да употребява хартиен материал и координира българо-швейцарския сектор на ARTEST. През 1998 година показва първа изложба с голямоформатни фротажи с графит върху хартия – „Границите на рая”. През 2005 г. започва фиксиране на фрагменти от едно „бъдеще незавършено” – процес, който става водещ в работите му и до днес. Той е закодиран в творбите от изложбите „Tomorrow Belongs to You Milko Pavlov Pictures 2004” – представена в Германия, „Bilocation 2029” в Сърбия, „Tomorrow Belongs To Me”, изложена в Галерия за съвременно изкуство в Хънтингтън Бийч, Калифорния и други. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

Другите двама участващи художници са Красимир Карабаджаков и Свилен Стефанов. „Искаме да не се загуби чувството за автентичния откривателски усет на художника. Защото започвам да не различавам кой е авторът. Но не бива да се приема на сериозно всичко, което правим”, казва Красимир Добрев. Към изложбата има и манифест, за който художникът казва, че е по-скоро закачка, въпреки че тримата държат на тези принципи. „Държа да кажа, че манифестът не е на сериозно, времето на манифестите отдавна е отминало. Ние не размахваме с колегите Свилен Стефанов и Красимир Карабаджаков изисквания какво трябва да се прави или не трябва да се прави. Накрая казваме, че всеки може да си прави това, което си иска. Но ние съобщаваме, че има тревожен момент”, казва Добрев.

Една от картините на Красимир Добрев в One Gallery

Тревожният момент според него е, че се поява масов подтик сред художниците, дори и младите, да са свързани с дигиталния образ. Красимир Добрев не отрича стойността на фотографията, както професионалната, така и любителската, но не приема ленивото й трансформиране в живописта. Уж под формата на някакво псевдоноваторство или иновативност. Според него е възможно по някакъв начин да бъде включван и фотообраз, но само ако има контекст и то не само изобразителен, но и смислов. При това не просто прерисуван или надрисуван. „Връзката с фотографията е, че напоследък се забелязва млади хора и не толкова млади, които тръгващи да правят изкуство го свързват с дигиталния фотоапарат. И прехвърляйки го в изображението, което може да бъде много интересно, виждаме една безпомощност, че не може да се изработи онова единствено и уникално, случващо се само при изобразяването от един субект - художник”, добавя Красимир Добрев.

В Манифеста пише: „…- Прерисуваната фотография не е нищо друго, освен една епигонска система за печелене на доверие. „Извоюваното” доверие е съчетано с епистемологична гордост, обуславяща обективната действителност, спазвайки сериозна дистанция на неутралитет. При съзнателно самоопределение, системата е обречена на пълна безпомощност пред субективната действителност на изкуството, особено пред борбено -критичния му вариант, който все още не е приключил етап от историята.

- Едрите мазки и контрастните петна не носят спасение от вкаменелостта на фотографския образ и много често се чудим кой е авторът. Хиперреализмът отдавна реши въпроса за авторството и днес сякаш няма нужда от нищо повече.

- Прерисуваната фотография днес се е превърнала в общодостъпна величина и базис на абсолютното сигурно: „Искаш да изразиш болка, вижда се болка. Необходимо ти е мащабно внушение, вижда се такова“.

- Живописната фотографираност в българското изобразителното изкуство вече е основа за ленива проходимост”, пише в пасаж от Манифеста, който е част от изложбата.

Красимир Добрев

Красимир Добрев отбелязва, че този текст е започнал да бъде писан през 2012 година. Той забелязва няколко тревожни момента не само в България, но и в световен мащаб. И това полека лека започва да се превръща в обективна истина и става като че ли качество. Има предвид, че фотографията много силно влияе на живописта. В едни години е била от голяма полза – взаимовръзката между живопис и фотография в началото на 20 век и нататък. „Нямам пред вид само прерисуването. Аз съм прерисувал, но съм го използвал в контекст. Не толкова буквалното прерисуване. То ако е в контекст, всичко е наред. Ако се върнем към годините на хиперреализма или фотореализма през 60-те годни, той си изигра много добре ролята. Този интересен момент си оказа влиянието и се разви. И се появиха много хубави неща и продължават да се създават. Но художниците съзнателно го правят и знаят защо. Сега обаче виждам, че гаранцията за успех непременно е свързана с като че ли безпомощно употребяване на фотографския дигитален образ от този, който го нащраква”, казва Красимир Добрев.

Това е интерпретацията на художника на стари снимки

В изложбата той показва свои предишни творби, в които демонстрира как интерпретира картички от 20-те години на баба му и дядо му. „Аз ги превърнах в лост от друг род - не само от първи род. Това беше желание да се разкрия. Но тогава беше интересно в онези години, сега бих тръгнал към нещо ново. Трябва да сме гъвкави към нещата”, казва художникът. Впрочем характерно за него е, че използва иронията, гротеската и винаги това има съвременен контекст дори, когато поглежда към миналото. „Започнах от сюрреализма, защото в България нямаше такъв. Още от ученически и студентски години съзнателно го правя, но не срещнах подкрепа от моите преподаватели, а одобрение от моите връстници, от които много съм се учил. Вземам от всеки и държа да е свързано с времето. Живеем в ерата на масовата култура и на фестивалната култура. Обичаме да се развличаме, което няма лошо, да лекуваме стреса с добре прекарано свободно време. Това добре, но не съм съгласен, че е терапия. Терапия е, когато ти зашлевят един шамар и се опомниш. Или за горещата и студената вода една след друга. И тогава инстинктът ти не е някакъв ленив инстинкт, а ти си готов за самосъхранение”, казва Красимир Добрев.

Той и Красимир Карабаджаков идват от нашумялата през 90-те години група „Диско’95“ /включваща още имена като Кольо Карамфилов, Румен Жеков и Димитър Митовски/. Името на Свилен Стефанов пък ни отвежда към друга еманация на скандалната известност от 90 -те – столичната група XXL, която не се нуждае от специално представяне, особено след миналогодишната й ретроспектива в Националната галерия. Подобна симбиоза е изключително любопитна, доколкото е известно, че през 90 - те отношението между тези групи можеше да се определи като подчертано хладно. Но вероятно можем да си обясним променените позиции и с появата на Красимир Добрев в изложбите на XXL след 2000-та година. Художникът си спомня за голямата изложба през 1998 на „Диско 95”. Инициатор, както за групата, така и за изложбата е бил Кольо Карамфилов. „Той въведе театралния принцип на работа, който беше много успешен. И автоиронията. Сценографията беше в по-малка степен, принципът беше критичен и самокритичен”, спомня си Красимир Добрев.

А ето как горната снимка е включена в контекст от Красимир Добрев

И още: „В онзи момент имаше голям въртоп от вулканична лава от навлизането на западните практики в нашето изкуство и бяхме малко против. Да взимаш наготово и да се изтъкваш, че това е съвременност, не ни харесваше. Затова включихме разказа, ръчната изработка, рисуването с ръка, което някои смятаха за ретроградно. И другото, за което ни критикуваха беше, че държахме връзка с художници, които са доста по-възрастни от нас. Но благодарение на тях стъпваха много неща в нашето изкуство. И тази наша връзка и приемственост подразни някои хора. Подразни ги и нашата мащабна мисъл. Правихме изложби в големи пространства, умеехме да общуваме с медиите”, казва Красимир Добрев.

Колкото за избора на темите си казва: „Всичко става с наслагване. Започвам от едно, после надграждам. Получава се чудноват свят и сглобката е на втори план, след като човек е натрупал от своето духовно развитие и започва да си подрежда нещата. Моята цел от ученически години е да задържам пред картините си зрители. И успявах понякога, много често даже. Винаги казвам, че истината е по-важна от красотата. Красотата съществува в истината, значи ще я има. Обаче има фалшива красота при лъжата, там нещата са по-други. Тъгувам, когато липсва изобретателност”, казва художникът.

Красимир Добрев /вторият отляво/ и Свилен Стефанов /пред микрофона/ при откриването на ретроспективната изложба на група XXL в Националната галерия

Обаче от 10-11 години е спрял да рисува. Но има идеи, които вероятно ще отприщят отново нещата. Просто не иска да прави неща насила ако не са узрели. „Една картина иска изчакване, съхнене, после узряване”, обяснява той. Казва, че преди време е рисувал една картина дори две години и то по осем часа на ден. Причината обаче да спре е разочарованието. „Разочарованието беше и защото да показваш или да не показваш, няма никакво значение”, казва Добрев. Иначе не спира да работи, но с други средства – преподава в Пловдив, занимава се с видеоарт и пърформанси, пише дисертация за художествения живот в Сливен преди години. Не е само изобразителният момент, в който може да се реализира творецът. „Важно е ако имаш да съобщаваш нещо важно за днес, винаги трябва да го направиш. Аз си избирам публика и това ме зарежда. Всяка реакция е важна и да не е директен контактът, веднага усещам зрителя”, споделя Добрев.

Картината на Красимир Добрев “Контра” беше показана в изложбата “Спорът за реалността”

Междувременно през 2015 година е направил една картина, която видяхме на изложбата „Спорът за реалността”. И това е било мобилизиращ момент за него. Убеден е, че трябва да споделяме. Независимо дали критиката харесва една или друга творба, един или друг художник. Но не приема разделението на лагери в изобразителното ни изкуство, което наблюдаваме. Въпреки, че и по-рано е било така. Спомня си, че преди време са били срещу XXL, а сега са заедно. Както вече споменахме, Красимир Добрев участва в неотдавнашната тяхна изложба в Националната галерия, а сега са заедно в тази изложба със Свилен Стефанов, един от създателите на групата. А за противопоставянето казва: „Подобен род поведение е една голяма тъпотия. Нека преоценяваме нещата. Кое е трайното ?”.

Пример за неговата гледна точка към изкуството и света е една показана негова творба в изложбата в One Gallery.  Тя е с изображение и текст като интерпретира и се заиграва с една английска дума:

„ITEM – ПО СЪЩИЯ НАЧИН

ITEM

- І.n съществително 1. точка, пункт /в списък/; параграф; номер /в програма/; 2. новина, съобщение, бележка /във вестник/;

- ІІ. аdv наречие също /при изброяване/; v глагол отделям по точки; включвам, като точка

(ENGLISH – BULGARIAN DICTIONARY – “GABEROFF” – 1998 – 1999

w.w.w.eurodict.com)

1. ТОЧКА 

- допирна точка ми е главата

- пресечна точка ми е банката за кръв и за спестявания

- опорна точка ми е опората

- точка на замръзване ми са стоковите отношения

- точка на кипене ми остава астрологията, като наука извън биологията, метафизиката и селското стопанство

- точка на топене са дните на веселие в една държава

- прицелна точка ми е отнемането на живота на религиозна основа

- огнева точка ми е разтопяване и унищожаване на бронзови скулптури и скулптори

- точка и запетая ми е свекърва и снаха

- по първа точка от дневния ред, никой няма право да говори

- виновен съм по всички точки, защото имам българско гражданство

- победител по точки си, когато самолетът се приземи успешно

- изходна точка си остава огневата точка

- гледната точка няма нищо общо с майката и детето

- кулминационна точка си остава фактът, че си съвсем гол на улицата, но ти не осъзнаваш това

- турям точка на моята самота

- точка по въпроса…” и т.н. в същия дух още 10 точки, датирани от 2011 година.

А колкото за Манифеста, ето и финалът му в цитат:

„…- Въпреки всичко гореказано, дали някой ще прерисува, или пък ще надрисува фотографски образи си е негова лична работа, и ние, бидейки преди всичко хуманисти, сме принципно преизпълнени с уважение към неговия труд, дори последният да ни се вижда напълно безсмислен. И подчертаваме, че изцяло сме на страната на новите технологии в изкуството, но това, разбира се, не ни пречи да правим каквото си искаме”, пишат тримата художници Красимир Добрев, Свилен Стефанов, Красимир Карабаджаков и добавят:        

„Очаквайте скоро от същите автори:

1. Пепелчуци и лайнушки. Защо да не използваме в изкуството прах, кал, пръст, слама, косми, нокти и др. (Хигиенен справочник)

2. Вулгарен псевдокосмисъм и квазивъзвишен битовизъм. Как да тълкуваме призивите за духовност в българското изкуство. (Наръчник от неотложни морални препоръки).”

Откъс от разговора с Красимир Добрев можете да чуете тук

А Красимир Добрев заявява, че все пак всеки отговаря сам за себе си. И завършва: „Щастието е едно глуповато състояние. Мъдростта идва в горещата и студената вода, и човек трябва да балансира и в едното, и другото. И да работи върху устойчивостта и защитните сили в себе си. Изкуството е една защита. Ти се защитаваш, то не е както казва някой – аз си го правя за себе си, за да се чувствам добре и се забавлявам. Какво се забавляваш? Знам, че самозадоволяването си е твой проблем. Какво ме интересува това нещо? Защо трябва да го споделям, че ти си се забавлявал? Дай да видя какво си открил, дай да науча нещо от теб, това е по-интересно за мен”, казва Красимир Добрев. ≈