Търновски етюди II – градският пришълец от село Дечковци
- Тука осъзнах, че не трябва да имам часовник. И че най-хубавата музика е тишината. Че може с малко градинка всички зеленчуци да си ги произвеждаме екологично и без химии и така нататък.
След нелеката ни среща с Кина в село Гащевци поемаме по стръмен асфалтов път към село Дечковци, разположено на хълмово възвишение с чудна гледка към зелените околности. Там ни очаква нашият нов герой – сякаш по поръчка пред вратата на дома си стои Димитър – 75-годишен човек с интелигентно и будно излъчване, който с готовност и ентусиазъм се отзовава на молбата ни да сподели и разкаже за живота си в поредното селце в района с едноцифрен брой жители.
Тъкмо се каним да пристъпим в градината, откликвайки на поканата на стопанина, когато до нас дотичва Ясна. Както при Кина в Гащевци, така и тук, в Дечковци, малкият човек отваря с лекота всички врати, често непреодолими за нас възрастните:
- Това е Ясна.
- Браво! Много се радвам като видя малчуган!
- Да, този път решихме да я вземем.
- Аз имам 5 момчета внуци. 5 момчета, обаче никой още…те са големи. Имам на 31, на 30, на 28. Най-малкият е на 17. Обаче не спазват нещо, което…как да кажа…Младите хора сега бързат да печелят пари. Много са заети. Искат да се развиват, което е много хубаво. Ама – сега да направят кариера, да се устроят... И така минават 30-35 и нагоре. Чак тогава почват да мислят за семейство. Аз се радвам такива мушмороци да бягат из вкъщи, да правят бели, да има глъчка, с обелени колена, омазани.
Отношението на Димитър към децата е първото най-сигурно доказателство за нас, че сме попаднали на добър и чист човек. Следва да видим отблизо и двора, който той и жена му поддържат с много грижи и труд на това пусто, но красиво и пленително място.
- Ето тук можете да видите как си гледам градинката. Ако ви представлява интерес.
- Твое ли е мястото, помниш ли селото като малък?
- Не, това място е било празно, а аз съм присаден тук. Не съм виждал селото като дете. Аз съм си от Търново и с извинение викам на жената – „Аз съм присаден салкъм на слива“. Мястото беше празно, докато не решихме, че в града е прекалено шумно и мръсно. А тук е друго. Ей сега, ако не беше вашата кола, никой нямаше да дойде през деня. Само птичките пеят. Въздухът е…виждате, няма замърсяване, няма нищо. Нищо тук не се изхвърля, всичко се прибира и се слага където му е мястото.
Докато ни разказва, Димитър ни развежда из големия просторен двор, раждащ разнообразни земеделски култури:
- Боб, краставички, доматки, малко пиперки, лук, моркови, целина, бабина душица. А така - тука имам и девесил, всички видове подправки ги имам. Направил съм си капково напояване - мъничко, само за домашна употреба.
- Хубава ли е водата тук?
- Изворна е. Няма хлор, няма нищо. Много е хубава.
Очевидно Димитър е впрегнал всичките си сили, енергия и набор от знания и умения, за да изгради този оазис далеч от града, където намира нужните мир и спокойствие. Инженерно-техническата му мисъл и образование са му помогнали да направи всичко със завидна точност, така че всяко кътче от градината му да получава точно толкова, колкото му е необходимо, за да процъфтява.
- Знаеш ли случайно колко души са живяли тук навремето?
- Да, да. Преди да започне това преселение на народите...тъй го наричам аз...от селото към града. Това са 60-те години най-вече, защото почват да правят в градовете заводи и хората казват така – тука много трудно ще си изкарваме прехраната. И въпреки всичко само тази махалa е била 120 човека. Само тази.
- Това Дечковци ли е или е част от Дечковци?
- Самата махала се казва Дечковци. Тук децата са били между 7 и 12 на семейство. И е било обработваемо. Горе там, оттатък, всичко е било ниви. Сега всичко е обрасло, защото няма кой да го гледа. Но тук всяко семейство е имало волове, с които орат земята, сеят жито. Просто не е имало хляб да се купува. Всеки, който има, трябва да си произведе житото, да си го смели, да има брашно. Да си меси хляба, всичко – на местна основа.
Макар и не родом от селото, нашият нов познайник явно силно се е интересувал от миналото и историята на Дечковци и околността. През цялото време той разказва с интерес и ерудиция, присъщи на добре запознатите с темата.
- Хората са били много трудолюбиви тогава и нивата ги е карала да се трудят...но след като излизат в осемчасов работен ден във фабриката и получават и доходи, с които да си задоволяват нуждите, става така, че половината от селото се изселва в Казанлък, другата половина - в Търново.
Продължаваме да говорим с Димитър за селото - разпитваме за традиции, предания, събори и обичаи, останали от миналото до днес. Оказва се, че родовата среща, за която Кина от Гащевци ни е разказала, важи и за Дечковци.
- Тук се събират един път в годината на родова среща. Сега беше на 16-ти. Бяха се събрали хора, които не са се виждали дълги години, които са пръснати из цялата страна, из чужбина. Идват и почват с музика, с туй-онуй. Тая година бяха малко - 60 човека. Миналата година бяха 120.
- А колко жители живеят в момента в Дечковци?
- В момента постоянно живее един човек. Това е нейният брат – на съпругата ми - мой шурей. Ей там, вие сте минали една неизмазана висока вила. И той има животинки. Гледа там крави. Аз съм тук от март до декември. А бил съм и зимата, когато правиха път тук, асфалтиран. Бяха ме пазарили да бъда охрана на техниката вечерно време. И тогава ми се наложи три зими да сме тук. Падна един сняг... Не мога да отида до работата, да се върна. Но изкарахме.
- Знаеш ли откъде идва името на мястото?
- Ами, да. От някой-си Дечко, който се е заселил тук. А пък долното - Гащевци - там е имало шивач, който е шиел гащи. Всичко е свързано с името на човек, който е живял там. Или с името на занаят. Много от имената тук са свързани с историята, която е била преди 100-200 години, че и повече.
Заговаряме и за нашумялото напоследък дело за преименуване на над 800 местности с турски имена в Старозагорско. Любопитно ми е какво има да сподели този начетен и кадърен човек относно решението на местните власти в града на липите, поетите и правите улици.
- Сега, не знам колко е правилно или не. Не съм нито противник, нито привърженик. Едните казват - да са български имена. Да, обаче “Леге” защо така е кръстено? А “Позитано”? Това са френски, италиански посланици, които са заслужили. По таз логика трябва всичко, което не е българско, да се прекръсти.
Отговорът на Димитър и тук е балансиран и обоснован. Противно на властващите по други места мракобесие и омраза, в лицето на нашия герой в село Дечковци говори разумът.
- Докато се подготвяхме за това пътуване научихме, че около Търново и Габрово има най-много села с по-малко от 10 жители. Защо според теб е така?
- Аз си го обяснявам по следния начин и съм разговарял с други хора. Значи, тая миграция от селата към градовете започва, защото поминъкът се измества. А има и градове близо – ето оттук Търново е на 30 километра. Създава се промишленост. Габрово става след 9 септември българският Манчестър. Създава се кожарска промишленост, металообработваща промишленост, тъкачество. И голяма част от работниците ги вземат от такива махали. Градовете се разрастват. Изчезват първо училищата. Тук училище така или иначе не е имало, защото е било малко. Моята съпруга е учила в Гащевци до 3-то отделение. След туй до 7-ми клас във Въглевци и след туй икономика в Търново.
Димитър продължава с анализа на причините за обезлюдяването на района, стигайки до теза, споделяна ни вече и от други невидими хора, съхраняващи до последно искрицата живот в българското село:
- За мен най-голямата грешка е одържавяването на всичко, което е било частно. ТКЗС-то...Тука е било ДЗС - държавно земеделско стопанство - защото е високо. Всичко е национализирано и на дървото, което е било, са му отсекли корените и то си търси нови…
Тази гледна точка не ни оставя нищо друго освен за пореден път да се замислим сериозно върху всички трайни последици, които действията на тогавашното българско ръководство в посока урбанизация предизвикват върху всеки един аспект от съвременния ни живот - от пейзажа на панелните градски квартали до обезлюдените села в иначе така красивата и пълна с потенциал Централна България. Остава неотговорен въпросът колко ли хора щяха да ни чакат в Дечковци, ако България не се беше сдобила със свой Манчестър.
И все пак, макар и сам, Димитър далеч не се е предал и не се е оставил на безделие и унилост. За времето, което е прекарал в Дечковци, той е успял да премине една от най-трайните и непреодолими граници в българското общество - тази между гражданина и селянина.
- Докато се оженя, аз не знаех от коя страна се държи мотиката, абсолютно нищо, разбираш ли? Ожених се тук и попаднах на нейния баща. Той обаче всичко умееше. И започна да ме учи. Въпросът е дали аз искам или не искам. Аз исках да се науча. Питай аз какво мога да правя сега. Всичко, каквото - жънал съм...със сърпа, с паламарката. Гега имам, паламарка, сърп. Косата - да кося, да жъна. Снопи да вържа. Да вършея. Всякаква селска работа, която се е работила тука, съм я научил.
За съжаление от всички 5-тима внуци на Димитър само един изявява желание да получи уменията и знанията, с които дядо му разполага. И това обаче е нещо. Защото докато има приемственост, корените няма да са напълно отсечени, дървото няма да е напълно умряло. Пък и кой знае? Може би такива градски бежанци от шумния към по-спокоен и хармоничен селски живот ще стават все повече занапред. Да му се не види!
Текст: Евгений Димитров Снимки: Мария Ангелова / http://mariyaangelova.portfoliobox.net /
Това е само едно от многото изчезващи села в България, които “Невидимите” изследва. Повече за проекта можете да научите тук. Разгледайте и други материали от поредицата тук. Последвайте ни във Фейсбук тук.
