Когато четеш тези редове, аз вече ще бъда далече от теб – не само в буквалния, но и в преносния смисъл на думата. Дойде време да сложа най – сетне край и аз на тази история. Не ми беше лесно да стигна до това решение. Но с времето трябваше да приема абсурдната на пръв поглед, но очевидна истина. Ти си единственият човек, с когото не бих могъл да живея. А те познавам по – добре, отколкото познавам себе си. Мислех, че това е достатъчно, за да бъдеш с някого. Поне за мен беше. Бях сигурна, че съм открилa онова, което търся. Знаех, че единствено човек като мен би могъл да понесе един толкова тежък характер с толкова тъмни инстинкти, да разбере всичко, което види у мен, без да се уплаши, без да критикува, без да ме променя. Но имах и усещането, че евентуална моя сродна душа, освен голяма любов, би могла да ми донесе и нещо друго. Унищожение. Смърт. И познах – както винаги всъщност. Ако някога съм получилa нещо от теб, то не беше любов, в отговор на моята. Не беше дори и приятелство. Ти се огледа в мен като в огледало и видя себе си. И не се хареса. Уплаши се. Търсеше нещо, което да подчиниш на волята си. Нужно ти бе да властваш над другия. Предчувствах, че си до мен за кратко, че няма да мога да те задържа. Не си мой, не си принадлежим и нямам достатъчно сила да те спра. Тъжно е да осъзнаеш, че си само временна спирка за някого, просто една от многото посоки в кръстопътя на живота му и след кратко колебание, той ще обърне гръб на тази пътека и ще поеме по друг път.
Пътищата ни се разминаха още преди да се срещнем. Както винаги досега, аз се появих в грешното време на погрешното място, привлякох те за малко, а после, също толкова внезапно, вече те нямаше. Завинаги. Забравих за гордостта си, за да те моля да се върнеш, страдах, както не бях страдала през целия си живот, освен когато загубих баща си, горях в адските огньове и не можах да те преживея, въпреки усилията си. Дотогава само си бях мислила че съм обичала, страданието беше само поза, маска, която ми прилягаше повече от всички други емоции. Но след теб вече нищо не беше същото. Мина през мен като ураган и ме упостоши. Пуснах те надълбоко, там, където никой друг не е бил допускан. Раздавах се без мярка. Можех да ти дам и още толкова, без съжаление. Ако получих нещо, то бе опит, макар и трагичен. Познавам любовта и болката. Омразата така и не познах. Погребах любовта и й издигнах паметник, но въпреки отровата, с която ме изпълни, не допуснах да банализирам толкова изключително чувство като го превърна в омраза. А твоите гневни реакции на думите ми говорят само за едно. Вина. Помниш ли последната ни, среща? Как стояхме в хотела. Двамата дълго си говорихме тихо, че животът ни разделя и но ние не трябва да приемем това . – Разделихме се тъжничко, но смислено. Всеки даде своето обвщание, че няма да се откажем колкото и трудно да е. Ти си човека, когото бях свикнала да търся навсякъде около мен, да се оглеждам непрекъснато, надявайки се, търсейки, желаейки случайната среща като знак от Съдбата, че трябва да се съберем и да бъдем едно цяло. За онази празнота, която чувствах винаги сякаш бе запълнена и като че ли постигнах така нужния ми покой. Струваше ми се, че ти се появи, за да ми дадеш увереността, която нямах, че щом ти си до мен, щом те усещам толкова близък, че вече имам всичко, от което се нуждая и мога да постигна още много. Ти се превърна в център на моята вселена, в слънце, което ме топлеше. Не можех да си представя, че всичко би могло да бъде просто една (красива наистина) измислица, един сън, от който съвсем скоро ще се събудя, за да открия, че през цялото време съм била сам, а любовта ми не е достатъчна за двама. Ти загуби интерес така внезапно, изчезна, изгуби се в мъглата. Мислех, че е временно, не можех да повярвам, че съм един от многото хора в твоя живот. Бях уверена, че след кратка раздяла, някой ден ще почувстваш липсата ми и ще ме потърсиш, надявах се, разчитах, че общуването с мен не е било просто средство да убиеш малко време, етап, който вече е отминал, останал е някъде назад и няма да се върне, защото ти повече не изпитваш нужда от него. Но ти не се върна. Опитвам се да си представя реакцията ти, когато четеш писмото ми. Виждам гневно сключените вежди. Принудена съм за кой ли път да пиша, за да съм сигурна, че ще чуеш всичко, без да бъда прекъсвана. Може и да не прочетеш писмото ми. Но написаното все ще остане някъде. Аз съм като призрак, нали? Появявам се, когато най – малко очакваш, за да ти напомням за грехове, които си мислиш, че си забравил, но те са записани в книгата на дните ти и чакат удобен момент, за да те измъчват, когато си най – уязвима. Сигурно за теб вината е изцяло моя. А никой от нас няма вина. Търсех отговори на някои въпроси и ти ми помогна да стигна до тях. Сега поне знам от какво нямам нужда. И това е нещо. Знам, че никога няма да те забравя, така, както никога няма да те обичам по същия начин отново. Пожелавам същото и на теб. Четейки писмото ми, твоят гняв ще премине и ти ще бъдеш завладян от моето спокойствие. Няма да видиш обвиненията и оплакванията, които очакваш, защото не това исках да изразя и не това чувствам. Сега, след толкова време, аз дори съм благодарна, че не ме прие. Някой ден и ти ще намеиш човека, който би те направил истински щастлива. С тези думи се сбогувам с теб завинаги....
