не знам дали ме чуваш,

но светът без теб е вечен шум,

а тишината - ехо в празна стая.

На ум ми казваш, че обичаш -

а аз те питам: „Само мен?!“

Чуваш ли го този зов безгласен,

или гледаш сляпо, в плен?

На ум ме гушкаш и целуваш,

а аз разтапям се по теб.

Дали и утре ще си мисъл тиха,

или ще бъдеш тук, до мен?

Но вярвам - някъде далече,

и ти шептиш името ми в нощта.

И този зов, превърнат във предвечие,

ще ни пресече в края на света.

Защото няма разстояние за обичта,

тя е мост от мисъл, огън и надежда.

И утре, щом отворя аз врата,

ще си ти - не мисъл,

а любов, която ме поглежда.

Всички наоколо крещят

в децибели и различни цветове,

превеждат света през думи,

които не докосваш, не усещаш

„Виж това“, „почувствай онова“ –

сякаш има рецепта,

сякаш си длъжен

да виждаш сияние в нощта

или добро звучене в песента

Травмата не е, че си счупен,

дори не си и разглобен.

Травмата е в шума

на тихата тълпата,

която настоява,

че ако не гориш в нейна честота

то значи угасваш..

Но ти просто имаш

своя собствена палитра.

Твоят залез не е задължително червен,

твоят мир не е в чуждите ръце.

И докато те бързат

да се влюбват и да оцветяват,

ти пазиш тишината си – чиста, недокосната и някак цяла.

Понякога най-голямото изкуство не е в това да оцветяваш в познати цветове, а да откриеш собствените си нюанси сред сиви светове.

и чифт.. съдба,

уж игра,

а в гърдите пламва истинска искра.

Двойка шестици -

сърцето ми тръгва,

без да пита

накъде ще ме водиш.

Местиш ме бавно,

с пръсти по мен,

сякаш усещаш,

че вече съм в плен.

Затваряш ме леко

между теб и нощта,

и няма къде да избягам -

не че искам това.

„Чакай реда си“ -

шепнеш ми тихо,

а аз съм готова

да изгубя нарочно.

И щом върнеш ме мен отначало

то отново към тебе ще тръгна

ако ме биеш -

ще боли, но си струваш.

Уж табла играем,

а всъщност е друго -

ти хвърляш заровете,

аз падам в теб лудо.

Не ми липсва полетът,

липсва ми падането.

Влече ме всичко,

което може да ме унищожи,

защото само там –

на ръба е красивото.

Познаваш фасадата.

Наричаш я „Жаси“.

„Жужа“ е пропаст.

Внимавай, ще паднеш.

Ако тя ти разкаже

за своята бездна,

светът ти ще спре

и в страх ще изчезнеш.

Там няма светлина,

само оголени нерви.

Чувам те в сенките –

гласът ти е ехо,

заглушен от стоновете

на пропадане в бездна.

Тук няма утеха.

Няма и слава.

А само надежда.

И ето отново проклинаш, че паля..

а аз дърпам, издишвам

димът ме обвива, прегръща.

за да бъдеш ти цяла.

Странно е, знам..

но не чувствам вина.

Любовта ми –

от огън и вятър изляна –

не е затвор, а към теб светлина.

Днес помежду ни омраза не диша,

има съдба и пречистваща длан.

Нищо не искам за нас да напиша,

освен че си смисъл, от Бога ми дан.

Ако той е твой спасител и пристан,

ако със него си по-устремена,

няма да бъда ни тъжена, ни плаха,

нито ще крия обида стаена.

Бъди щастлива,

знай го, шепни го

щом той те прегърне

с чужди ръце,

Ти, моята слабост... мечтаеш любов,

а аз ти желая да имаш крила.

Да я даряваш – със шепот и зов,

там, дето твоята радост изгря.

Обичам те толкова... чак себе си мразя.

Че твоята радост е мойто лице.

Затуй те оставям на другото време –

Тя пие с него,

а за теб жадува,

краде от него време,

за да те сънува.

Личи си, че е с него

от прокуда -

една красива,

но болезнена заблуда.

Принадлежи ти -

с всяка скрита мисъл,

с всеки нежен жест,

със страх и със вина.

Той е просто миг в деня ѝ,

а ти.. Ти си нейна светлина

Та ТЯ е твоя още ли говорим за това.

Ти бе видение в сутрешна умора,

там в прашния трамвай,

прегърнал стара книга

и потънал в нейния безкрай.

Гледах в теб и те разчитах

сякаш древен ръкопис.

Във тишината ти се влюбвах,

и без въпроси.. те попитах –

защо в редовете скиташ?

Ти не вдигна поглед и не трепна,

бе в плен на чуждата любов,

а влакът глухо ми прошепна,

че няма помежду ни мост

Светът навън на части се разби,

метален звън преряза оня миг.

Трамваят спря.

И ти отпадна от

моя кратък, сънен стих.