(Себе)Разруха
Абе защо повечето изглеждате такива едни милички, добрички, нежни изстрадали души? Та човек като ви види и си казва “Брей, този човек през какво е преминал, явно доста го е боляла душата”, та предизвиквате едно състрадание, и оттам нататък с перце ви галят, че видите ли да не ви се отвори някоя рана. А как се отвръща на такъв жест? Докато някой затрупва с любов вашите рани, вие здраво сте хванали ножа и дерете, та дерете душата отсреща. Ама и вие не играете честно значи, поне нека са открити картите. Хубаво си правите, каквото си знаете и бълвате колко е лошо да чувстваш и как емоциите и чувствата са враг, ама какво ви е виновно съществото пред вас, че някога някъде и вас са проболи със същия нож, който сега стискате в ръцете си и с него ранявате? Боляло е, разбира се. Някога, някъде винаги боли, но нека не причиняваме болка на някой, който не е виновен, че с нас са се отнесли зле. Какво печелите от това да създадете рани у някой, който няма, поне не от вас? Не е честно. Но вече сте такива. Силни, могъщи, не давате нищо. Роботи сте. Радвате се като видите, че някой изглежда по-уязвим от вас. Защото нали вие вече сте се издигнали на пиедестал и нищо и никой не може да ви докосне. Допускате някого до себе си, но не съвсем. Вървите по тънкия лед на самоунищожението, мислейки се, че владеете света. Но не. Празни сте. Толкова се страхувате старата песен да не се повтори на нов глас, че отблъсквате всичко, което може да ви нарани. Разбирам, донякъде. Аз също се страхувам. Аз също не се доверявам съвсем, или поне ми е трудно, но не ощетявам другия, затова че някога мен са прецакали. Уж все всичко знам, пък накрая по детски наивно се доверявам и накрая- пак греда. Даже и тези , които не приличат на такива, всъщност точно тези, които не приличат на такива, ти показват, защо е добре да си мнителен. Защото накрая доверието излиза прескъпо.
И така- ранен наранява, след това другият наранен наранява друг и така продължава кръговрата. Всеки на всеки връща и преживява чужда болка.
Браво, браво. Аплодисменти. Вече сте силни, вече сте недосегаеми. Най-вече сте празни. Уж искате да дадете, а няма какво.
А как се чувствате, когато умъртвявате цъфтящо цветенце, което е вярвало в проклетата магия на живота? Дано сте доволни. Сега и то е като вас.
Може би сте били изигравани. Може би сте били ранявани. А може би просто идиоти, които са изтръгнали душата от себе си, неосъзнавайки, че дори така тя ще продължи да боли и ще търси къде да намери подслон и любов, която да я съживи.
