XO

И в един момент, на повърхността изплува телефонен номер, който знаеш наизуст, цифра по цифра, едно към едно. Без причина, без да се опитваш, просто съзнанието ти коварно ти напомня, че нищо не е забравено, че все още си е там и ти дълбоко в себе си го знаеш...

Понякога лцето на тъгата е скрито, незабележимо, в сенките в слънчев ден. Крие се в престорените усмивки, в щастливите моменти сред хора, в привидно спокойното ежедневие, в подредения живот, в успешните и вдъхновяващи истории.

Понякога тя се прокрадва в най-щастливите ти дни и смрачава небето над теб. Понякога се спира като буреносен облак и изсипва буря от спомени, загнезва се в съзнанието ти, намества се удобно в съцето ти и не си тръгва с дни, седмици, месеци.

Не я запознаваш със света и я пазиш за себе си - на топло, скрито място, което се превръща в запазено кътче и част от теб. И започва да свикваш. На нея ѝ става с всеки изминал ден все по-спокойно, все по-уютно, все по у дома. И се шири по теб, обгръщайки те, завземайки те.

И докато се усетиш, тя преобладава навсякъде. И става все по-трудно да я криеш...

Как човек се справя с буцата в гърлото, с болката, която таи в себе си, с мислите, от които не може да избяга, как човек се справя със себе си? С чувствата си?

Как човек е денем щастлив, а нощем трябва да спи със себе си в едно легло? Как избираш себе си пред друг, за да си щастлив, но тази мисъл е тази, която не ти позволява да бъдеш такъв и те дърпа назад в трудните моменти?

Понякога нямаме нужда от друг, който да ни наранява, понякога сме си достатъчни само ние.

Днес е ден, в който искаме прошка - от онези, които са по-възрастни от нас, от онези с повече опит от нас, от онези, които без да искаме сме наранили, оскърбили.

Днес е ден, в който се изправяме пред себе си, пред другите и заявяваме, че сме хора, че бъркаме, преглъщаме болката, искаме прошка и прощаваме. За болката, за разочарованието, за грешките, за трудните моменти...

Най-трудно е да простиш на себе си. Аз все още не мога...

Да гледаш как някой е щастлив, но с друг и да се влюбиш в тази гледка ... Да искаш да виждаш тези очи така да сияят и тази усмивка толкова широка и да искаш ти да си причината за това, но да знаеш, че не може, че никога няма да е възможно...

Щастието на друг да те прави едновременно щастлив и тъжен...

Ти ще се бориш ли ти да си причината или ще оставиш друг да прави човекът, който обичаш щастлив?

Когато се чувствам сама, когато се чувствам загубена, потъвам във мисли и спомени, когато бях в теб аз влюбена.

Ще излъжа, ако кажа, че не те обичам вече. До вчера заедно горяхме, а днес сме толко далече. Мразиш ли ме? Спомняш ли си за мене поне? Аз помня, аз помня колко щастлива бях - като малко дете.

Понякога ми се ще да забравя за всичко, ще е по-лесно да не помня въобще. Да искам да си в живота ми е доста цинично, но въпреки всичко, все още се питам "Сега накъде?".

- Е.Т.

Колко (малко) му е нужно на човек, за да бъде щастлив?

Две очи, които да виждаш първи сутрин и последни вечер; Две ръце, които да те обгърнат и притиснат към себе си, карайки те да забравиш за всичко друго; Една усмивка, която разтопява всяка буца в гърлото и маха всяка тежест от гърдите.

Един човек, който те чака вкъщи, който знаеш, че гори за теб, в чиито мисли имаш място.

Колко много е всъщност малкото, от което човек има нужда, за да бъде щастлив.

Понякога ми се иска да си срещнем погледите, за първи път, отново. Да ти се усмихна едва едва с крайченцето на устата ми, да видя в очите ти искрица, да се разбираме така добре без думи. Иска ми се пак сред пълна стая с хора, душите ни за миг да се здрависят.

Спомням си как умело се криехме от погледите на онези, които нямаше да ни разберат. Спомням си как, без да искам, когато те погледнех, всичко друго сякаш изчезваше и намаше значение. И те търсех с поглед, без да знам. И когато те намерех, не исках да извръщам глава встрани.

Понякога ми се иска отново да те търся и да не те намирам. Само, за да се загубя и ти да не намираш.

Не сбогом, а ...

Някак не мога да повярвам, че те няма... А мина толкова време. Имам чувството, че отново ще чуя гласа ти, ще видя очите ти, ще ме подразниш, пък ще ми мине. Не мога да повярвам, че те видях за последно, че вече не си сред нас, сред живите.

Времето е коварно нещо.

Изплъзва ни се измежду пръстите, изнизва се тихомълком между хубави и лошите моменти, неусетно, нечуто, невидимо... И все си казваме "има време".

Прости ми,

че не бяхме близки, прости ми, че така и не дойдох да ти помогна с прахосмукачката, прости, че съм била груба, че съм била остра. Надявам се да си на по-добро място, всички на това се надяват. Казват, че човек в последните си мигове умира спокоен, не мисли, не чувства болка...

Благодарна съм, че имах възможност да те прегърна за последно и да те видя, че се усмихваш. Явно си знаела и усещала, че си отиваш. Поплаках си, бая си поплаках. Все още понякога ми засяда една тежка буца в гърлото и очите ми се насълзяват като си помисля, като си спомня... Колко много неща няма да видиш, няма да си до мен.

Как човек се справя със смъртта?

С времето следва да я приемаме по-лесно, а то като че ли е по-трудно. Ама минава, времето не спира, и то продължава.

Знам, че някой ден ще се видим, някъде там, ще си говорим, ще се смеем. Някой ден.

Липсваш.

Толкова машинално съществуваме. Вървим по спомен, не обръщаме внимание. Забили поглед в телефона, по навик съществуваме. И дишаме по навик даже.

Толкова забързано живеем, вечно бързаме за някъде. Състезаваме се да се надживеем. Със времето се състезаваме.

Толкова по навик се обичаме. Забравяме да се усмихваме. Толкова по навик се целуваме, чак по навик се докосваме.

По навик си казваме 'добро утро' и 'лека нощ' по навик си подхвърляме. И толкова машинално съществуваме, че чак забравяме да се изключим.

И все сме вързани - ръка за ръка със наште мисли. Откъснати, въвлечени, захвърлени. Машинално сме заключени и ключа от другия все търсим, за да го отключим.

Ех, толкова машинално съществуваме...

Някъде около краят на всяка година, се замисляме. За изминалите дни, за близките ни, за моментите, за възможностите, за случилото се. Поглеждаме назад и си спомняме. Къде с усмивка, къде с тъга, къде с носталгия. И винаги с надежда - за по-добро утре, за по-хубава година, за повече хубави моменти.