Rachel Ruysch, “Still-Life with Bouquet of Flowers and Plums”, 1704,

Боли ме и плача много.

И като с въже искам да придърпам човека обратно при мен.

Обичам да съм сама, но мразя да съм без хора.

Писна ми да им казвам “чао”.

Сякаш аз съм най-лабилната.

Аз съм.

Чувството да си като оставен на произвола на съдбата.

Да си изгубено куче, ходещо от град в град, от село в село. Мине, пък се сбие с някой вълк. Раните му не минават, все кървят.

Аз съм това жалко, странстващо куче.

Обичам раните от всеки вълк, дето видя.

Ближа си ги с любов, но гледам да не зарастват.

Фройд е казал, толкова се привързваме към болката, че накрая става основна причина за живота ни. Намираме приноса й вътре в нас. Намираме приноса си вътре в нея. Грозна, счупена любов.

И все още не мога да казвам “чао”.

Сякаш тръни се забиват в гърлото ми и не мога. И не искам.

Всички си тръгват.

Отиват към собствения си живот.

А аз не.

Никога не си тръгвам.

Не си тръгвам на пълна маса, в началото на вечерта. Рано е. Но хората предпочитат да не ядат.