ПнК (Петър Николаев Кръстевич)

Тъжно е, когато човек се почувства остарял.

Не когато е - тъжно е само когато така се чувства.

Тъжно е, когато човек денем е прикован към инвалидната количка на приличието и само нощем, забулен в мрака на самотата, се изправя за да танцува с нечий призрак.

Тъжно е, когато човек слага фалшивата усмивка за пред хората, като протеза, а щом я свали, уморени устните шепнат едно забравено име.

Тъжно е, когато човек, с гримове разни, е принуден да рисува щастие по лицето си, а в горчивите сълзи, тихо да се отразява един безрадостен образ.

Тъжно е, когато човек, преследвайки постижения, бъде застигнат от емоционален Алцхаймер; когато всяко следващо стъпало измества още един приятел от живата му памет.

Тъжно е, когато човек, опитвайки се да го предпази, затваря здравото си сърце, за да може години по-късно да го открие, разбито на парчета от превантивни процедури.

Тъжно е, когато човек се почувства остарял.

Не когато е - тъжно е само когато никой друг не вижда бръчките и белите коси.

С мъка чужда днес се запознах;

на срещата ни с дамата дойде.

Защо е с нея, не разбрах,

но седнах и поръчахме кафе.

С цвят на черен мрак безлунен

и вкус на скръб по устните горчи;

захарче предложих, но учуден

видях как в празните очи

мъката разля кафето.

Започна в зениците и да ври!

Пожарът пламна по лицето -

потекоха по бузите сълзи.

'Задръж си захарта' ми кресна

и хвана мъката си под ръка.

'Не ме разбираш! Не е лесно' -

въздъхна и погълна я града.

С мъка чужда днес се запознах;

на срещата ни с дамата дойде.

Когато тръгнаха си, обещах,

да не поръчвам повече кафе.

- Сърцето бие ли, свободно

от оковите на плътска страст,

а поглед добродушен, благородно

търси красота, а не контраст;

раздаваш ли, на всеки с лекота,

щедрост с уморени шепи,

а в тялото, единствено душа

скита през самотни степи;

спираш ли гръбнака да се срине,

с труд подсилвайки го денем

и търпеливо чакаш да отмине

огненият вятър гневен;

то грехът от който страдаш

е грях на самолюбието и ума.

Измамник е, подвежда те и падаш,

съюзника-предател – гордостта.

  - Прав си, Отче, за едно,

не мога аз да отрека;

дали за зло или добро,

моят грях е гордостта.

Щом издигна се във висините

на гърба на облак бял,

усещам лекота в гърдите

и за миг се чувствам цял.

Поглеждам на човешката съдба

и как изпълнена е с презрение.

Посредственост, инат и суета,

предават се от поколение на поколение.

И се нося по небесното течение,

пътувайки към портите на рая.

Знам, че ще получа откровение

стигна ли веднъж до края.

Но уви, съзирам стреснат

съкрушителна за мене гледка.

Всички обитатели небесни

сякаш бягайки от клетка,

като птици политат на юг,

водени от страсти жарки

хвърлят се един въз друг

и небето се изпълва с ярки

светлини. Крилете им изгарят;

феерия от пламъци и страст.

Недрата земни се разтварят

и поглъщат ги в студената си паст.

В опит да помогна демонстрирам,

че ръка приятелска подавам.

Но тогава ужасен разбирам,

че не се издигам, а че падам.

В своята правдивост убеден,

хранел съм сърцето си с лъжи.

Бил съм прекалено заслепен,

от блясъка на собствените ми лъчи.

Луцифер за мен е епитет –

бунтовникът опълчил се на Бог.

На принципите враг заклет

и над човека лепкав смог.

Към мрачното ми царство пътят

е постлан с намерения добри.

А наивници през портите пристъпят ли,

разкъсвам ги с нокти и зъби.

Аз съм черната поквара,

скрита зад човешки лик;

същата съблазън стара,

съскаща със змийският език.

 - Синко, спри до тук!

Достатъчно за себе си изрече.

Ни дума повече, ни звук;

разбрах грехът ти вече.

В светлината крил си мрак,

в силата таил си слабост;

чакал си ответен знак,

но вкусил си горчива сладост.

Но недей жестоко да се съдиш –

обречен е човекът да греши.

От Бога опростен ще бъдеш,

решиш ли днес да се смириш.

И ето те, в дома на Бога

идваш от греха сразен.

Разкай се и се преклони, да мога

от тук да те изпратя опростен.

 - Дошъл съм, не да прося прошка

от тебе, Отче, или Бог.

Погълнат съм от своята грешка;

за това със себе си съм строг.

Дойдох при теб, за да споделя

частица малка от горчивината.

Наивно се надявах да смекча

жилото жестоко на вината.

Защото мисълта греховна,

обитаваща нощес съня,

умът ми приюти я доброволно

и в сърцето иска да я настаня.

Денем я затварям в обвивка,

да не се окъпе в светлина;

скрита зад приятелска усмивка,

окована в приятелска лъжа.

Прошка за това не заслужавам.

Дори да заслужавам – я не ща.

На съдба злощастна се предавам:

в пъкъл вечно да горя.

- За прошка късно не е!

От нас не се отрича –

когато пропаст зее –

Господ пак ще ни обича.

От думите ти, чадо, осъзнавам,

носиш в себе си душа

от завист празна и недоумявам,

защо е пълна с тъга?

Прозрял си – Господ справедливо

на всеки дал и взел е;

безумно е да страдаш завистливо

в незнание какво отнел е

от ближният. Нима си заслужава

да захвърлиш своят дар

и трескаво да ровиш в жарава,

изгаряйки в безкрайният пожар.

Но в друго, може би, сгрешил си;

попаднал в непрогледна тъмнина,

тялото си голо изкушил си

и от срам нахлузил си вина.

Навярно без да се замислиш

потопил си го в лепкав мрак;

умолява те сега да го пречистиш,

за да може да забрави как

от покварата пиян отпиваш,

хищно храниш се с плътта

и зверски зъбите си впиваш

в гостенка развратна – похотта.

  - Пълен е с грешници светът

и на всеки ъгъл дебнат,

да покварят с изкушения умът,

на покоят ни душевен да посегнат.

Ала Отче, до момента устоявам

в неравна битка с врага;

да опазя чист успявам

храмът свят на любовта.

Познавам блясъка фалшив,

в очите на циничният злодей

и страня от пътя похотлив,

далеч от царството на Асмодей.

Но пътувайки по правата пътека,

спътник винаги зад мен

крачи, следва ме полека,

по петите ми е ден след ден.

Щом ме стигне и ме заговори,

разтваря се под мен земята

и падам като дъжд от метеори

изгарящи безследно в тъмнината.

Падам в бездънна паст.

Потъвайки дълбоко в терор

достига до слухът ми глас –

симфония на мъченишки хор.

Прелюбодейци оковани във вериги

пеят за любов и грях.

Приканват ме с презрителни интриги,

да се слея в оргиите с тях.

Гласът на разума в главата

превръщат го на вопли глухи

и стонове горещи, но сърцата

на тези грешници са кухи.

И когато най-дълбок е мрака,

тя явява се да освети

с усмивка слънчева; не чака,

ръка подава ми да ме спаси.

Ала щом докосне се до мен,

в моята душа надниква

и мракът хваща я в плен,

започва в нея да прониква.

Вижда дрехите разкъсани

и сажди черни по лицето;

чува в дробове задъхани,

ударите клети на сърцето.

Слънцето в усмивката залязва;

пронизва ме с поглед милостив.

“Съжалявам” – тихичко ми казва,

по устните с вкус горчив.

- Чувствам, чадо, в гърдите

носиш слънчево сърце

и споделяш с ближният лъчите,

дарявайки с щедрите ръце.

Но защо се в теб терзае

душата чиста и широка?

Нима в нея дълбае

съвест безпощадна и жестока?

Нима неволно позволи

да бъдеш в капан примамен;

на честта коварно измени

и от гладните очи измамен

на чуждото без срам посегна,

обзет от неприветлива ненавист,

и сам оковите затегна,

заключен в затвор от завист?

  - Кръговрат е пътят ни земен,

Отче, от успех и провал;

днес денят безпроблемен,

утре е киша и кал.

Макар и рядко да успявам

да заситя всички нужди,

очите никога не позволявам

да се търкалят в чинии чужди.

Покорявал съм и стръмни върхове,

от високо гледах на живота

и видях, че никога не е

тревата по-зелена в имота

на съседа. В огнени сълзи

дъното съзрях, че е таван,

но в храма не допуснах да пълзи

лъскав, люспест левиатан.

Но когато завесата звездна

се вдигне и пиесата продължи,

публиката в мрака изчезва.

Танцуват на сцената светлини,

танцуват със сенки потайни;

примамлив пламък гори.

Флиртува луната с тайни

стаени в кротки очи.

Излиза царят честит;

за ръката щастието води.

Перфиден, в сянка скрит,

дебна аз да го споходя,

като болест тежка и коварна,

най-милото дошла да вземе;

като смърт на младенец кошмарна,

изпреварила своето време.

А рицар вижда верен,

царят срещу всякаква беда;

че съм тук да пазя е уверен,

щастието царско – любовта.

Съвсем като добитъка плашлив,

страхуващ се от челюстите вълчи,

доверил се на пастир вежлив,

заклан е, без да се опълчи.

Пронизан с кама в сърцето,

царят свлича се убит.

Гримасата горчива по лицето

оставя ме с вина пропит.

Мислите от съвестта лишени

живеят в съзнанието мръсно.

Крещят тълпите разярени:

“Прошка да търсиш е късно”.

- Опазвайки храмът телесен

с лишение от капризът ненужен,

знай, че и пътят небесен

за теб ще е лек и заслужен.

Но забулена в гъста тъма,

потънала в дола усоен,

над твоята кротка душа

дъжд се сипе пороен.

Може би в своето старание

от капризи да бъдеш свободен,

навлякъл си друго страдание,

поел си по път неизброден.

Заплавал в морето без бряг,

яма бездънна дълбаещ,

на кораба ‘Алчност’, моряк

за още морета мечтаещ.

  - От щастие, Отче, блажено,

неведнъж огряван съм бил.

Но и множество пъти сломено

сърцето в гърдите съм крил.

Но страст за алчно пиратство

никога в мен не разпалих.

Жаждата за още богатство

в река от щедрост удавих.

За това и Мамона отричам,

идол фалшив – демагог!

С душата си цяла се вричам

да служа само на Бог.

Но когато звездна завеса

покрие материалният свят,

заигравам в печална пиеса

за цар и златен палат,

роля на рицар доверен

цял изтъкан от добро,

образ така лицемерен,

гнил до своето ядро.

А царят така доверчив,

от всички рицари верни

мене избира – лъжлив,

в доспехи предателски, черни –

негова да бъда десница,

на богатството царско пазител.

Но чака го остра плесница

разбере ли, що за грабител

дебне в нощният мрак,

пълзейки из сенките плътни;

подлец лишен от гръбнак,

с нагони нечистоплътни.

Защото обърне ли гръб

царят дори и за миг,

кама напоена със скръб

забивам и удрям с камшик.

В съкровищницата тайно прониквам;

грабя сякаш от враг.

Срам и вина не изпитвам;

не човек, а бесен дивак.

Но трагизмът не е в това,

че царят е подло предаден;

в гърбът му забита кама

от брат, а не враг, кръвожаден.

Публиката по мене тъгува,

горящ в агония страстна,

когато наяве изплува

моята участ ужасна.

Заслепен от яркият блясък

ниско падам и коленича.

Златото става на пясък,

през пръстите тихо протича.

Ръцете по-празни остават

колкото повече пълня ги;

и вместо покой да настава,

свистят в сърцето ми мълнии.

- Няма място за тревога,

денят запълваш ли с труд.

Трудът в името на Бога

е път към райският уют.

Но потънал в работа свещена,

неволно не отваряш ли врата

на лакома поквара, устремена

да препълва своята уста?

Хранеща се прекомерно, паразитно,

с твоето душевно плодородие;

създание капризно, ненаситно,

звяр зовящ се чревоугодие.

  - На Бог съм, Отче, благодарен

за всеки залък отреден;

за това и аз съм солидарен

с клетник от насъщният лишен.

Последният самун споделям,

лишен от лигави капризи.

С всичко земно се разделям,

давам си двете ризи.

И макар на изкушения подложен

от жуженето сладникаво на Велзевул,

на портите душевни разположен

е приличието – верен караул.

Но щом започне да се мръква

и пазачът за момент заспи,

тихо, като шепот се промъква

сенчест облак от мухи.

Загнездват се дълбоко в душата

и замислят пъклен план.

Снасят и измътват си яйцата;

излюпват им се рожби от катран.

Влечуги с безброй лица,

хищни, гладни и свирепи.

На своите родители деца,

потомството на мръсните вертепи.

Със змийски съсък съблазняват

да опитам от дюлята златиста.

С дъх на рози задушават

борбата за душата чиста.

В листенца розови увит

поднасят ми плодът презрял.

С нескрит, скотски апетит,

жадно го поглъщам цял.

След този акт порочен,

в гърлото ми плет бодлив.

Плодът тъй зрял и сочен

е кисел и така горчив.

Но дори за миг не спирам

да засищам нечестивото си щение.

Със страст пламтяща консумирам

позорът на собственото ми падение.

- Въоръжен с божествено търпение

преборил си гневът греховен,

но навярно друго прегрешение

извършил си в момент съдбовен.

На чужд не си посегнал

от огнен гняв обезумял;

животът свой си пренебрегнал,

в лапите на леност си предал.

  - Призори се будя с петлите

и се трудя чак до здрач.

Отче, пълни са ми дните

с мъки, трудности и плач.

Но не губя волята си, знам

мързелът безплоден е позор.

Дори в немотия, сам,

не желая помощта на Белфегор.

Но от полето, в монотонен хор

щурците щом запеят,

а бухалът от нощният простор

и песните им в едно се слеят;

чувствам, че до мен присяда

Нимфа с нетипична красота.

Лирата и шепне ми балада

за любов родена в грехота.

Потъвам в мелодията смаян.

Безусловно подарявам си слуха.

Пръстите по струните играят.

В меланхолия удавя се ума.

Плахо лирата ридае

с глас на грешник съкрушен.

Всеки звук сълза е,

в душата – океан солен.

Повтаря своята балада,

Нимфата. Отново. До безкрай.

Убива всякаква наслада

тоз печален обичай.

Въпреки това, не искам

самота под лунен зрак.

Разумът и съвестта потискам;

моля я да свири пак.

- Благослови ме, Отче – съгреших.

Извърших ужасно престъпление!

- Не бой се, чадо. Сподели.

Покаянието носи опрощение!

- Спрял  е да спохожда нощем

покоят моята душа.

В плен на пламък мощен,

обречен в пъкъла горя.

- Както болният при болест

търси лекар за лечение,

така и при душевна горест

Бога молим за спасение.

Пред него, синко, сподели

що за възел си заплел.

В гневен изблик да не би

чужд живот да си отнел?

- Отче, чисти са ръцете

и не съм на Сатаната роб.

Друго ми тежи на раменете

и набраздява моят лоб.

Безпомощен затворник е гневът,

окован в килията на светлината.

Но държат в ръцете си ключът

древни сенки в тъмнината

и когато слънцето се премени

в одеждите на полумесец мътен,

пробуждат се, заспали в дълбини,

тласкани от трескав тътен.

Пропукват се решетките тъмнични;

затворникът изригва разярен!

Измъчва ме с образи първични!

Смазва ме! Оставя ме сломен.

И аз, на никой не посегнал,

никой никога не наранил,

в мрака сякаш съм издебнал

брат си и съм го убил.

Дъжд проливен над градът вали – денят в безцветни дрипи се събуди. В кълбо от гъсти, призрачни мъгли – огорчена самотата – радостта прокуди.

Зеят запустели улиците мокри, до вчера шумни с живина; днес мълчат и само кални локви бълбукат с препълнени гърла.

Единствен вятърът на чувства чисти, всуе бори се с пороят див; букет му праща от листа златисти, а пороят връща му го сив.

Весел смях в гъстата мъгла заглъхва; бродят призраците на предишни дни. Плах денят в тъмни облаци замръква, а дъждът проливен все по-тягостно вали.

Welcome to the house of deathly sadness Where specters chant a hymn of madness Zombies drag their feet around the hall They trip and fall but never cease to crawl Advancing always in the same direction Pushing for the day of resurrection There is no ascension for these poor souls

Welcome to the carnival of sorrow Where infinity is bought and borrowed Dirty dolls are dancing in the dust With eyeless sockets brimful of distrust Every jester wishing for the day When happiness is real, not just play Chains so long and heavy hold them

Welcome to a plot so convoluted Where sense is senselessly diluted Join the cast - perform the same old story Sink into the nihilistic allegory And as the curtain starts descending Await applause and happy ending Silence leaves you bitter evermore

Welcome to a bleak dimension The corner for adult detention Clock is ticking - time stands still Dullness creeping closer for a kill The gradual withdrawal of motivation Breeds and nurtures new temptation It is time to leave it all behind

But survival spins the wheel again Mind in pieces, soul in pain The endless trial kills the dreams Fakes the smile, as it mutes the screams So cross your fingers praying for the best Humbly hoping for the passing of this test Bless...

Помниш ли, как се люлката люлееше Как до нея някой с китара пееше Тука всеки искрено се смееше Върху бял кон вятърът ни вееше

Помниш ли, къде се запознахме Там където хиляди игри играхме На младостта безгрижно брахме Плодовете сочни и растяхме

Помниш ли, тук вкусихме от всеки грях Впускахме се в приключения без страх Всеки беше ревностен монах В манастира пълен с радости и смях 

Помниш ли, на сянка под листата Постелка мека бе тревата Ароматът сладък на цветята Облак ни един сред синевата

Помниш ли, не знаехме какво е скука За суеверия говорехме и за наука Истории безброй разказваха се тука Мъдрости, шеги, а и по някоя клюка

Помниш ли сега, как времето летеше Помниш ли кой стана, а преди кой беше Помниш ли, как минаха си дните В смях безгрижен, с блясък в очите

Уви, пораснахме и веч не сме деца Неусетно се изниза младостта Но сега изпълнен с вълнение Виждам идва ново поколение

О, място свято, искрена обител Дом бе ти за нас и бе спасител Приеми сега и тях в своята прегръдка С щастие дари ги и с незабравима тръпка

Знаеш ли оназ история стара, за булката с ледено сърце? От три сестри била най-млада, мома красива с ангелско лице.

С глас тъй мек и думи медни, а очите, топли слънчица. Косите дълги, ненагледни, гъсти като дъбова гора.

Ала момъкът ѝ, здрав и снажен, преди венчавката се разболял. В ноща преди деня най-важен, очи затворил и завинаги заспал.

Със сковано в лед сърце и в бяла булченска премяна, момата скръстила ръце, да моли почнала балкана!

О планино, моля те сърдечно вземи ме, ала дай ми обещание. Направи така, че да се помнят вечно моите мъки и страдания!

Трогнал се суровият балкан от моминската съдба тъй тежка. Обет и дал, че ще изпълни нейната молба зловеща.

От косите сторил бури страшни и студени небеса от топлите очи. С гласът завил виелици ужасни, с рокля бяла, цялата земя покрил.

Не! Не! Не! Това не е точно така Не мисля, че разбирате добре Нека аз прекъсна ви сега Човек сте който трябва да прозре

На знания безброй съм притежател И привърженик на ярки спекулации В дебати моят най-добър приятел Остават всички мрачни конспирации

Моят дълъг, остър нос Вечно в чужди работи навирам Вещ по всеки казус и въпрос Компетенция на длъж и шир простирам

Дали прав съм или не За мене няма никакво значение Че вий в грешка сте Аз нямам никакво съмнение

Ако бяло сте, то аз ще бъда черно Винаги готов да влизам в пререкание С всеки аз да споря прекомерно Знайте, туй е моето призвание

В случай, че с мен се съгласите Никак няма аз да се обезсърча Не ме е срам, на бързо ще се убедите Дори на себе си да противореча

Питате се кой съм аз? Какво е моето название? Отговарям с пълен глас. Това съм аз! Човекът отрицание!

I’m a stream of pure intentions A current bountiful with life Water pure as a child’s laughter Smiling with the brightest of sunlight

Flowing steady through the plains Curving in between the mountains I am looking for a gracious river to take me to the big-big sea

And here you are, the shiniest of rivers One of terrifying twists Curves so charming, so inviting Tide so rapid, wild as a beast

Now I rush towards you madly Lured by lust and driven by desire Close the distance fast between us Come the moment that we touch

I begin to penetrate you Its sublime to flow inside All I feel is wonderful fulfillment As we merge and become one

Striving hard to reach the bottom I am diving deeper into you Spinning your cloudy waters I unearth the muddy soil

Before I know, it flows within me All the filth and muddy mess You’ve stained my purity with chaos You paint a scowl over my smile

Now the waters flow together There is no longer ‘me’ and ‘you’ As we’re being dragged to our destination The boundless sea of darkened dreams

Поглед, плаващ в очи дълбоки без капчица съмнение и страх. Пламък ярък в зеници широки светва мигом щом погледна в тях.

Устни крачат върху кожата гореща както нестинарки в огъня вървят. Усмивка лъчезарна кани ги на среща, в целувка страстна те да изгорят.

Глас, познат, спокоен и любим за слуха ми нежна песен. Тонът, ясен, мил, неповторим превръща в пролет всяка есен.

Думи искрени, прекрасни, цветя красиви в градина. Ласки топли, нежни, страстни сякаш допир на коприна.

Душата, в едно с твоята резонира, друго не желае в този свят суров Сърцето, лудо бие без да спира за теб изпълнено с най-чистата любов.