The Jack

Пристигнах на адреса и натиснах клаксона. След като почаках няколко минути го натиснах отново. Това беше последният курс за смяната ми и си помислих просто да си тръгна, но вместо това отбих и паркирах колата. Слязох, отидох до вратата и почуках. „Само минутка“, отговори крехък, слаб гласец на възрастна жена. Зад вратата се чуваше как някой влачи нещо по пода.

След дълга пауза вратата се отвори. Дребна жена на около деведесет години се изправи пред мен. Беше облечена в рокля с шарки и носеше кръгла, плоска шапчица без козирка, със закачен къс воал на нея. Като извадена от някой филм през 1940-та.

До нея имаше малък, обикновен куфар. Апартаментът изглеждаше сякаш никой не беше живял в него от години. Всички мебели бяха с покривало. Нямаше часовници по стените, нито фигурки, дрънкулки или дори съдове по рафтовете. В ъгъла имаше кашонче, пълно със снимки и стъкларии.

„Ще занесете ли чантата ми до колата?“ – попита тя. Занесох куфарчето до таксито, после се върнах да помогна на жената.

Тя пое ръката ми и заедно закрачихме бавно по тротоара. Продължаваше отново и отново да ми благодари за моята учтивост. „За нищо“ – отвърнах й аз – „Просто се опитвам да се отнасям с пътниците си така, както бих искал да се отнасят с майка ми.“

„О, ти си такова добро момче!“ – отвърна тя. Когато се качихме в таксито тя ми даде адрес и после попита – „Може ли да минеш през центъра?“

„Това не е най-краткият път“ – отговорих бързо..

„О, аз нямам нищо против това“ – допълни тя – „Аз не бързам, тъй като съм на път за хоспис.“

Погледнах в огледалото за обратно виждане – очите й проблясваха, пълни със сълзи. Тя продължи с мек глас: „Не остана никой от семейството ми… и докторът казва, че не ми остава много време.“

Тихо се присегнах, изключих брояча и попитах: „По кой път искате да минем?“

В следващите два часа пътувахме през града. Тя ми показа сградата, където едно време е работила като асансьорен оператор.

Карахме през квартала, в който тя и съпругът й са живяли когато са били младоженци. Помоли ме да отбия пред склад за мебели, който едно време е бил бална зала, където е ходила да танцува като момиче.

Понякога ме молеше да намаля покрай някоя определена сграда или място и дълго време стоеше, вглеждайки се в тъмното, без да казва нищо. Когато слънцето докосна хоризонта, тя внезапно каза: „Уморена съм. Вече може да отидем.“

Пътувахме , обгърнати в тишина, към адреса, който ми беше дала. Беше ниска сграда, като малък санаториум с път, минаващ покрай вход с две колони. Две сестри дойдоха до таксито веднага щом отбихме. Те бяха загрижени и напрегнати, следяха всяко едно нейно движение.Явно очакваха пристигането й. Отворих багажника и отнесох малкото куфарче до вратата. Жената вече беше настанена в инвалидна количка.

„Колко ви дължа?“ – попита тя, присягайки се към чантичката си.

„Николко.“ – казах аз.

„Но вие трябва да си припечелвате хляба!“ – отвърна тя.

Отговорих й, че ще го направя, има и други пътници. След това, без да се замисля се наведох и я прегърнах. Тя също ме прегърна силно.

„Вие дадохте на една възрастна жена малък момент на радост. Благодаря ви!“ – каза ми бързичко тя.

Стиснах силно ръката й, а след това си тръгнах. Вървях през бледата сутрешна светлина. Зад мен се затвори врата. Това беше звукът от затварянето на един живот…