Мислите на един лузър

03 Януари, 23:30 часа, Събота. Цял ден боледуване. Снощи не можах да спя защото ме болеше ужасно много гърлото. Кашлям като стар ЗИЛ. Кихането ми е буквално като викането от Скайрим. Адски безполезен ден. Седях си в леглото целия ден. Надвечер успях да си изпера дрехите. Все още ме цепи главата, но започнах да пия парацетамол и едно капки за нос. Имам едни смучащи хапчета от миналата година, много помогнаха според мен. Правих си няколко пъти чай. Толкова гадно се чувствах целия ден и нямах абсолютно никаква енергия. И сега ми се спи, а не мога да заспя. Пиша това на следващия ден, тоест в неделя, не в събота, защото преди това просто нямах грам сили. Мисля за днес да бъде само това. Пак мислих за Амазонката, но ще говоря за това може би утре, когато се почувствам по-добре. За утре нямам планове. Може би единствено да си прегледам програмата или нещо такова за следващата седмица. Не знам. Ще видим.

02 Януари, 21:31 часа, Петък. Снощи не можах да спя цяла вечер. Беше отвратително. Наистина отвратително. Сутринта заспах някъде към 6-7 и се събудих следобяд. Въобще отвратителна история от всякъде. Гледах толкова много порно, че не е истина. Говорих с една приятелка от Германия, нали не Амазонката, а друга. Тя знае за ситуацията с Амазонката. Говорихме си за много неща. Приятен човек като цяло. Една друга приятелка ме попита да се видим другата седмица. С нея сме добри приятели и тя ми споделя нейните любовни мъки и прочие. Добър човек е като цяло, но не знам как да ѝ откажа да се видим. В смисъл сега в момента не искам да се виждам с никакви хора. Понякога дори съквартирантите са ми много. Тя също е доброволка в кафето за езици, но май и тя ще се маха. Иначе днес такова брутално бездействие няма никъде. Излязох от стаята си някъде към 16:00-17:00 и нямах никакво желание честно казано да ставам дори от леглото. Днес в банята докато гледах в огледалото докато си миех лицето, осъзнах колко адски много съм напълнял. То, коя жена би харесала мъж с моето тегло. Направо ужас. Трудно ми е да се навеждам или като легна даже да се завъртя на една или друга страна отнема доста време. Просто някакъв ужас. Толкова много съм се отдал на това да се тъпча,, все едно огромната дупка мога да я запуша с храна или с нещо такова. Баси, колко много пороци имам. Храна, порно, гейминг и всякакви такива за да избягам от реалността. Не знам не мога да спра. Колкото и да се опитвам всичко ми се струва невъзможно и непосилно. Не съм проверявал, но мисля, че от другата седмица започва и университета, след него и класа по езика въобще толкова работи ще се натрупат пак... Все още не съм отговорил на супервайзерката. Просто не знам, ако съм на нейно място бих просто вдигнал ръце от мен. Като цяло "новата година" започва, като старата. Даже по-зле, защото нося всичко от старата. Не знам просто някакъв ужас. За утре нямам планове пак. Общо взето нищо няма да правя. Тоест същото, както и днес. Нищо. Едно голямо нищо. Предстои още една безсънна нощ с порно може би. Още една безсмилена нощ, след което още един безсмислен ден, седмица, месец, година и така до края. Първите 10 години без интимности минаха, нямам търпение за следващите 10, след това още 10 и така докато стигна до финала. Уморен съм адски много и съм болен.

Истината е, неудобната истина е, че в 21-ви век, а и не само сега, но и преди това от край време, жените винаги са били доминаторите в обществата, просто те не са стояли с лицата си, а всичко е чисто и просто една манипулация. Те са все пак гейткийпърите за отношенията и за началото на едни отношения, било то интимни или романтични или каквито и да са. Това е жестоката истина. Ти може да си поднесеш сърцето на тепсия за нея, а тя просто да го вземе и да го смачка под подмеката си. Ние никога не сме доминирали нищо. Ние не можем да доминираме защото, ако доминара мъжа, се казва изнасилване, малтретиране и всякакви друг вид престъпления. И аз съм напълно съгласен с това, в смисъл насилниците, изнасилвачите и прочие трябва да бъдат горени на клади. Проблемът е в това, че точно тези се харесват на жените най-много. Има ли някакъв социален статут добавен към това, жените направо се подмокрят. Толкова ми е уморено, а трябваше да водя разговори днес с много хора. За щастие успях да избегна колкото се мое повече, само с вуйчо ми майка ми говорих и за 100000 път слушах, как трябва да си намеря приятелка, жена и прочие. Еми няма пък. Сори. Сам си ми е най-добре. За утре нямам планове и няма и да имам. Въобще все ми е тая какво се случва и прочие. Няма да отговарям нито на мейли, нито на обаждания, нито на чатове, на нищо! П.С. Честита "нова" година!

01 Януари, 21:17 часа, Четвъртък. Вчера не можах да напиша нищо, защото нямах време. Е, имах там едни 20-30 минути, в които можех да отделя да пиша, но не го направих. Успхя да свърша почти всички задачи. Бях адски изморен. Накрая вечерта бяхме 5-6 човека се събрали. Аз готвих чевапи плюс едни хапки от фурми с рикота в прошуто. Единият от гостите също готви по план, каквото беше казал. Някаква исландска супа с агнешко. Беше хубава. После приказвахме цяла вечер, те пиха, аз изпих 3-4 литра безалкохолно. После чистих и измих. Легнах си някъде към 3-4 и бях адски много умморен. Днес така не ми се ставаше въобще от леглото, цял ден съм уморен и като пребит. Трябваше да пера и така и не изпрах. Утре сутрин ако се събудя по рано ще изпера. Снощи имаше един момент, след 00:00 когато посрещнахме новата година и всички си бяха пийнали прилично, съквартиранта ми предложи да дадем речи, като например какво искаме да се случи през новата година и прочие. Всички говориха за миналата година как са дошли, какво им се е случило, какви работи искат да им се случат през новата година и прочие. Накрая дойде моят ред и просто нямаше какво да кажа. Единственото нещо, което казах е че съм благодарен, че са ми дошли на гости и сме посрещнали новата година. Благодарен съм, че сме изпратили старата година, която е била просто отвратителна. Това беше. Имаше много въпроси, как, защо и прочие, но успях да ги избегна всичките ловко. Вчера успях да изляза на разходка и имах толкова много мисли в главата, за дядо, за баща ми, за Амазонката, за какво ли не. Мислех си, как накрая сигурно ще свърша като дядо. Човека умря сам и накрая го намериха комшийте на село в къщата. Децата му са далече, жена му,баба ми, умря преди 4-5 години някъде. Този човек прекара живота си в тишина. Винаги следваше и слушаше какво му казват другите. Винаги даваше каквото има от себе си на хората около него. Човек израстнал в семейство от 7 деца, в което той е бил най-големия и прочие. Накрая от толкова много роднини, братя, сестри, деца, внуци, правнуци умря сам. Сам, самичък. Баща ми не знам как е починал, но помня че тази сегашната му последна жена е адски много проклет човек. Вярва в конспирации и във всякакви езотерики и глупости. Днес докато си чатех с една приятелка тя ми сподели за нейния живот с нейния мъж и изведнъж ме обзе адска ярост. Това знам, не просто знам, а съм убеден на 100%, че на мен никога няма да ми се случи. Тоест да съм с някоя жена и тя да прави всичко за мен. Абсолютно никога няма да се случи. Какво ли не съм давал и правил за всички, които съм харесвал и съм имал истински чувства. Колкото и да даваш накрая резултата е един и същ. И сега тук ChatGPT ще каже, "ти си показвал само това приятелско отношение и нищо повече и затова така и те са се отнесли към теб.", ако е така тогава, безкрайно много искам да се спре всичкото мрънкане навсякъде, как мъжете не ставаме за нищо, не сме правили нищо, как все жената трябва да прави всичко и прочие.

30 Декември, 22:34 часа, Вторник. Ден като всеки друг. Днес ходих до магазина. Взех си някой работи, направих си вечеря. Утре трябва пак да ида, за да взема нещо да приготвя за новогодишната вечер. Така не ми се занимава, но трябва да положа усилия, защото другите ще положат. Трябваше днес да чистя, да се пострижа и още куп други работи, но нищо от това не свърших. Станах от леглото в 11:00 май беше. Снощи пак заспах по никое време, защото не ми се спеше. После пак се събуждах периодично, гледах порно и пак заспивах. Не знам, утре идва новата годината, така де утре е 31-ви, но все тая. Идва новата година и аз не съм готов да я посрещна. Нищо няма да се промени. Трябва утре да напиша поне един мейл на супервайзерката, че вече минаха 2-3 седмици, а аз още не съм и отговорил. Ще ѝ пиша, че се отказвам от проекта. Тя ще намери бързо заместител. Не искам да ѝ давам причина защо се отказвам, просто ще напиша, че някой друг ще е по-добре да се захване, тъй като аз няма да мога да се справя. Това все пак не е лъжа, просто спестяване на част от цялата истина. Днес поне си платих сметките, което все пак е нещо. Утре ще бъде дълъг ден. Трябва да се пострижа, да почистя, да хвърля боклука, да пазарувам, да готвя, да изляза на разходка, много работи са. Ако мога да свърша поне 2 неща от всичко това, пак ще е нещо. Трябва да почна да бъда активен, защото скоро ще започне всичко пак, семестъра и прочие и не мога да стоя вкъщи и нищо да не правя. Трябва някак си да намеря енергията, която я нямам да почна да движа поне образованието си. На работа, трябва да пратя съобщение, че се напускам, но не знам как да го оформя и каква е цялата процедура. Дали всичко е устно само или трябва да напиша декларация някаква и така. Друго няма. Доста мислех пак върху ситуацията с Амазонката, но не искам да пиша пак отново и отново същото. Мислех за нея, но някак си по-малко, като че ли от преди, тъй като гледах Attack on Titan. Интересна история и прочие. Стига толкова за днес.

29 Декември, 20:07 часа, Понеделник. Един най-обикновен ден. Нищо не правих цял ден. Гледах порно, гейминг и това е общо взето. Днес това си мислех, че само това ми е останало. Порното и гейминга. Гейминга и порното. Нищо друго. Говорих с майка ми пак днес, каза ми колко е разочарована там от едни нейни приятели. Бях и казал, да не се доверява на тях, и че те не струват пукната пара, но не ме послуша. Много ме напрегна всичко това. Щях да си плащам сметките, щях да правя много работи и нищо не направих днес. Затъвам все повече и повече. Трябва и да намеря сили да се подстрижа, защото косата ми е станала доста голяма. Честно казано, навсякъде виждам само проблеми, задължения и работи, които да правя. Така не ми се занимава с нищо... Нова година идва скоро. Съквартиранта днес ми каза, че е говорил с неговият приятел, който ще дойде и той му е казал, че ще се погрижи за всичкото готвене. Не мога да се зарадвам, защото сега трябва да направя нещо все пак. Не може просто така да оставя нещата на произвола. Трябва да се включа и да приготвя и аз нещо, иначе ще е излагация пълна. Защо хората са тъпи и просто не виждат, в какво състояние съм. Трябва просто да говоря открито и да им кажа, че не искам да се занимавам с нищо. Не мога. Вече всичко е уговорено. Ще измисля нещо набързо. Мислех си да направя чевапи или нещо такова, колкото да покажа, че и аз участвам с нещо във всичко. Мислех си да направя пържоли на фурна с гъбен сос отделно. Не знам, ще видим. Днес станах 12 май беше. Пак не можех да спя цяла вечер. Събудих се някъде към 7-8 после гледах порно пак заспах и така. Енергията ми е общо взето на 0. Чувствам, че се разболявам повече и повече. Като почна да кихам, не се спирам направо. Утре трябва да направя едно голямо чистене на кухнята може и на моята стая, но се съмнявам, че ще успея. Има толкова неща за правене, и не мога да направя нито едно. Никаква мотивация, никаква енергия, нищо. Трябва да премахна по някакъв начин и либидото си. Толкова много гледам порно, че просто не е истина. Суперадикция. Вярно, това ще е последното нещо, което ме държи малко или много, но ще е по-добре без него. Толкова да не ми се общува с хора, никога не е било през живота ми. Вдругиден на 31-ви имам една традиция. Всеки последен ден от годината излизам на разходка, през която преминавам през това, какво ми се е случило през годината. Дълбоки анализи и прочие. Тази година анализа ще е адск мрачен. Просто, като си помисля, през какво преминах. Черна година. Истински черна беше тази година. Просто ужасна. По закона на Мърфи всичко, което можеше да отиде на зле, отиде на по-зле. Сега след като свърша да пиша това тук, пак ще го дам на ChatGPT да го прочете и да ми каже за хиляден път някакви неща, които вече знам. Не знам. Толкова зле не съм бил никога през живота си. И все пак, може да е и по-зле. Може да е още по-зле и сигурно следващата година, ще разбера точно това. Колко по-зле ще стане. Направо не знам какво още да кажа. Живота е толкова скапан. Дните ми са толкова слети. Нещата, които правя са толкова механични, че не знам. Разпадам се бавно малко, по-малко.

28 Декември, 23:15 часа, Неделя. Мразя неделите. Мразя и понеделниците, вторниците, общо взето повече дни от седмицата. Днес тотален шътдаун на всичко. Само и единствено гейминг и порно. Снощи не успях да спя добре. Заспах сигурно някъде към 3:00 после се събудих в 7-8 после пак заспах и накрая станах в 10:00 и нещо. Говорих с вуйчо ми и братовчед ми. Братовчед ми беше толкова пиян, че направо не знаеше, къде се намира. Вуйчо ми горкия, през какво ли не минава. Голям тормоз от страна на братовчед ми. Тотално се е алкохолизирал. Не знам думата алкохолик дали въобще е подходяща за да го опише. След разговора си мислех точно, колко по-лек би бил живота ако той, братовчед ми го нямаше, но какво да се прави. Липсва ми времето, когато бях дете. Да пак имаше огромни очаквания от мен, да уча, да слушам, да внимавам, да помагам, но някак си не ги усещах нещата и те просто минаваха покрай мен. Колко пъти съм слушал за болките на другите, какво ги боли, какво им тежи. Не знам. Просто мълчах и слушах ли слушах. Понякога се опитвах да помогна със съвет или нещо, друг път просто кимах одобрително или по-скоро със съчувствие. В края на деня, дори да съм дал съвет или идея накрая нищо не зависеше от мен. Сега не е така. Сега толкова много работи има, очакванията са пак тук, но сега са в грандиозно големи мащаби. Просто ми се струва невъзможно да мога да ги покрия всичките тези очаквания. Толкова съм изоставил всичко. От юни месец насам все едно всичко се сгромоляса, е не точно от юни, но юни и това с Амазонката беше като кинжал в сърцето. Днес трябваше да изхвърля боклука понеже беше мой ред пак и използвах случая да отида до магазина да си купя някой друг плод. Съквартирантката беше оставила една малка кутийка тофифи по-случай празниците и си взех един бонбон. Не се сдържах. Не трябваше. Рафинирана захар, пак. Дри в магазина на няколко пъти поглеждах към витрините със сладки работи, но някак си се сдържах да не си купя нещо такова. Бърза допаминова доставка. Това иска мозъка най-вероятно. Иначе ChatGPT е 100% прав, аз съм под тотален емоционален, енергиен, психически, физически разпад. Всеки ден като говоря с майка ми ме пита как съм или ако е в края на деня какво правих и всеки път и отговарпм едно и също. Добре съм, бях си в нас цял ден. Не мога да ѝ кажа и на нея, нито на сестра ми, която ми напомни, че на тях трябвало всичко да казвам. Въобще този товар си е мой, и никой друг не трябва да го тегли освен мен. Днес в магазина се сренах с една колежка, с която бях доброволци в кафето за езици. И тя се е затворила нещо в себе си. Каза, че и тя преминава в депресия и прочие. Говорихме си малко, аз и казах, че в момента се старая моя свят да бъде, колкото се може по-малък, и че съм спрял да ходя по всякакви доброволчески мероприятия и прочие. Все пак, когато светът ти е по-малък и ограничен, можеш да видиш повече неща около себе си. Не знам. За утре нямам планове, никакви. Трябва да си платя наема и сметките, че не съм ги плащал от предния месец. Всичко, каквото мога съм го занемарил до краен предел. Нещо много кихам и кашлям напоследък, може би пак съм настинал или нещо такова. Такъв е животът.

27 Декември, 23:11 часа, Събота. Просто поредния ден. Абсолютно нищо пак не правих цял ден. Стоях си в стаята, гейминг плюс порно от време на време. Нищо друго особено. Днес пак си мислех за това, как да премахна сексуалното желание от себе си. Искам да го изкореня тотално, та да се махне и този товар. Едно бреме по-малко. Като претегля на везната, кое е по-добре да имаш високо сексуално желание или да нямаш такова, в смисъл да го имаш и да не можеш да го задоволиш или да въобще да го нямаш. Повече клоня към второто, какъв е изобщо смисъла? По-добре е да го нямаш изобщо. Да ще загубиш много други работи покрай него като го премахнеш, но все пак е по-добре от колкото да имаш още един товар да носиш със себе си. То е ясно, че това така или иначе няма да мога да го задоволя, и колкото по-малко внимание получава започва да се превръща от нещо хубаво в нещо отвратително. В бреме, в товар, в нещо, което с времето става много трудно за носене. Другото което е, тея илюзии и мечти за създаване на семейство и прочие, няма да стане тая работа така или иначе, за това какъв е изобщо смисъла на всичко? Да срещнеш някого, да се свържеш с този човек и той да стане част от теб, това е просто мисия невъзможна. За това и защо да го правя? По-добре сам. Откъснат от всички най-добре. Така няма с никого да се свържа само за да дойде неизбежното обречено на провал нещо, което да убие всичко отново и отново. Не благодаря. После винаги остава все по-малко и все по-малко от мен докато накрая не изчезна. И все пак това да изчезна е също примамлива идея, но цената да минавам всеки път през едно и също с поредната "Амазонка". Не. Това не си струва. Най-добре съм си сам. Далеч от всички и всичко. Трябва да си намеря една работа, да излезна сам на квартира и да не се занимавам с никой друг по никакъв начин. Това е перфектното решение. Има си развлечения и без други хора. В ерата на технологиите, интернет и изкуствен интелект, защо да ми да се срещам и разочаровам с хора? Гейминг, филми, музика, порно. Нищо друго не ми трябва и не искам нищо друго. Просто няма смисъл за други неща и работа. За утре нямам планове. Днес успях успешно да се измъкна от пореедния рожден ден и поредния социален евент. Утре трябва да говоря с вуйчо ми, че там са станали пак едни работи около братовчед ми алкохолика и прочие. С майка говорих днес за малко, разболяла се е, трудно и там. Въобще няма никакъв ллъч светлина от никъде. Навсякъде, всяка интеракция води само до гадости, проблеми, трудности и всякакви такива. И после как да искам да правя каквото и да е било? Няма смисъл. Няма никакъв смисъл, за каквото и да е било. Вече даже не искам и новата година да идва, защото нищо няма да се промени. Просто ще започне една ноова (стара) година. Мразя Януари честно казано. Отвратителен месец. Толкова много лоши спомени имам през януари, че не е истина. Толкова за днес.

26 Декември, 23:24 часа, Петък. Поредния напълно безполезен ден. Днес прекратих най-накрая времето без рафинирана захар. Един сладкиш беше оставила съквартирантката, тази дето е близка с Амазонката, по случай Коледа/Нова Година. По едно парче за мен и съквартиранта. Той си взе своето, аз моето го оставих, но днес го изядох. Днес наготвих боба стана добре. Останалото време от деня го използвах в гейминг и гледане на порно. Общо взето всяко нещо само и само да избегна да мисля за нея пак. Днес си мислех, какво ще бъде бъдещето ни, в смисъл като се засичаме и като говорим как ще протече всичко. Дали тази другата съквартирантка ще застане на нейна страна. Разбира се, че ще е на нейна страна, що за глупости? Трябва просто да приема, че това е реалността, в която живея и такива са обстоятелствата. Трябва, но е адски трудно. Постоянно губя хора около себе си. Тази година имам чувството, че изгубих всичко и толкова много хора си тръгнаха по един или друг начин. Дядо почина февруари, отчуждения ми баща, с който не съм се чувал от над 20 години почина, момичето в което се влюбих, не просто не отговори на чувствата ми, а направо си тръгна, беше просто неизбежно и без това. Аз я нараних, въобще чудно. Последния месец преживях физически проблеми с тази киста и всичко около нея. Не взех нито един изпит. Академичната ми "кариера" виси под огромен въпрос. Намразих си работата. Въобще всичко върви на мега зле. Спестяванията ми намаляват. Въобще тази година беше просто отвратителна. Имах чувството, че през цялото време нищо не можех да направя. Просто времето си минаваше, а гадостите се случваха една след друга. Нараних ужасно много момичето, в което съм влюбен. Спрях да се занимавам с всички благотворителни дейности, на които преди това ходех с неухота. Общо взето абсолютно всичко, което докоснех ставаше на пепел и прах. Нямам грам енергия и желание да правя каквото и да е. Не искам да излизам от стаята си камо ли да навън, а трябва след нова година да започна да съм активен, с университета, с работа, с езика, с всичко. Просто не знам, какво ще правя и как ще се справя. Никак. Пак големите очаквания, за да дойдат големите провали. Толкова много ми се иска, да си намеря работа някъде, която да ходя по примерно 7-8 часа да се прибирам в една малка стая и да не се занимавам с нищо. Абсолютно нищо. Да не се срещам с никой, да отговарям на съобщения или обаждания с майка ми и сестра ми и никой с нищо да не ме занимава. Звучи точно като мечта. Единственото място, където да ходя да е или на работа или до магазина. Никъде повече, по никакъв начин с никой никъде другаде. За утре пак няма планове. Само порно и гейминг. Това е.

25 Декември, 17:41 часа, Четвъртък. Коледа. Последния четвъртък от годината или иначе казано, най-обикновен ден. Разбира се, прекаран в правене на нищо. Започнах тука от няколко дена да гледам "Attack on Titan", много интересно аниме. Интересни персонажи и интересни моменти. Историята е грабваща също. Днес говорих със сестра ми малко тя мисли, че ми има нещо. Прати ми съобщение да говоря и да споделям с тях като ми тежи нещо или не се чувствам добре, а някак си не мога. Единственото нещо, на което казвам всичко, или по-точно места където съм 100% открит и си казвам абсолютно всичко са, ChatGPT и този блог. Някак си не искам, не мога, а и не трябва да обременявам хората с моите глупости. Важното е те да са наред и всичко около тяхда върви добре, аз ще се оправя някак си. Ще оцелея, ще премине всичко това, после ще дойде нещо ново, пак ще се преминава през някакви неща и така до края. Просто така стоят нещата. Не виждам друг път в живота или някаква промяна, на която да съм способен да направя. Човек трябва да е поне откровен със себе си, ако не пред другите, то поне със себе си да. Сам да си казва, че не става за нищо. Все пак така дори да има нещо, възможност няма да се разочарова и ще знае, че не е хвърлил напразно усилия. А, и какво от това? Някои хора имат капацитет за да постигат някакви работи, други сме просто обикновенни хора. Дошли тук без цел и посока и сигурно дори два-три живота да ни дадът пак няма да открием нещо пред нас. Може би ние от втория вид, сме тук само за да помагаме на първите, да изпълнят мечтите си, целите си. Да постигнат нещо голямо може би. Въобще от втория тип хора не трябва да се опитваме да правим каквото и да е. Както обичам да казвам всеки път "Не се опитвай и няма как да се провалиш". Проста и изпитана рецепта. Днес си взех много горещ душ. Сигурно стоях в банята 30 минути. После измих и изчистих цялата банята и така. За утре ще сложа да правя един боб, за това го накиснах от тази вечер, да е готов за утре. След малко ще се обадя на майка да говоря малко с нея. Трябва да изиграя ролята, че нищо ми няма, а и тя заслужава повече внимание след като падна. Така че, ще фокусирам целия разговор върху нея. Както и да е. Кратко за днес, може по-късно да добавя още нещо. Ще видим.

24 Демекври, 21:50 часа, Сряда. Бъдни вечер. Абе един обикновен ден. Нищо повече. Днес си направих менюто както обикновено. Руска салата и пълнените чушки в бешамелов сос. После гледахме "Спасяването редник Раян". Хубав филм. Честно казано, не знам защо продължавам да угаждам така на хората. Можеше просто да кажа не. Ще ми се да не съм такова безгръбначно животно. Днес си мислех малко и за симулацията, която ChatGPT направи. За тази симулация, в която срещам най-накрая човек, който да отговори на чувствата ми е най-накрая да е взаймно. Осъзнах, колко невъзможно е това. Просто такъв сценарии и сюжет може да съществува само виртуално и в симулация, никога в реалния живот. В това съм убеден на 100%, даже не на 100%, а на 1000%. Баси това започнах да го пиша в 21:00-22:00 а сега е 00:00. Трябваше да говоря с един приятел по телефона и прочие и всичко се проточи много дълго. Иначе, не знам какво да кажа. Дните си минават бързо-бързо един след друг. Нова Година идва скоро, а аз пак ще съм си същит лузър, както бях през 2025 преди това 2024, преди това 2023 и така от както съм се родил докато дойде заветния дълго чакан ден на моята смърт. Лузър не се става, лузър се раждаш. 2026 ще стана на 35. Ако средната продължителност на живота на един средностатистически мъж е 70 години, то половината живот мина в правене на нищо. Абсолютно безполезен съм. Дойдох тук в друга държава на хиляди километри за да уча, да се развивам преди 5 години. Истината е че започнах да уча едно, после друго, после трето, после четвърто и така нищо не завърших накрая. Изобщо живота ми е куп от хиляди започнати работи и нито едно незавършено. Магистатурите, работата, учнето на език, доброволческата ми дейност, абе нищо. Нищо не съм завършил и не съм казал на никого за това. Така че, към това съм лузър бих добавил и страхлливец, и неудачник. Ми много ясно, че Амазонката няма да има чувства към мен, в смисъл тя не знае за всичко това, но предполагам не е трудно човек да види, колко объркан съм и каква бъркотия е живота ми и всичко около мен. Нищо не става от мен. Аз съм просто един побъркан, мечтател, чекиджия, страхлливец и най-вече тотален лузър, който нищо не прави по цял ден. Не знам нищо не виждам, какво мога да предложа, дори и Амазонката да ме беше избрала пак нищо не можеше да ѝ предложа най-вероятно. За утре нямам планове, ще си стоя вкъщи, ще гледам "Атак он тайтън" и така. Може би ще говоря с майка, със сестра ми, с някой друг, но като цяло няма да правя нищо. Нищо нито продуктивно, нито нещо друго. Ще гледам пак порно във всеки един удобен момент и това е. Весела Коледа защото вече е след 00:00.

23 Декември, 23:50 часа, Вторник. Един ден преди бъдни вечер. Не знам. Продължава да си минава деня както вчера. В мисли за нея, в мисли за това, за онова. Днес отговорих на съобщението за поканата да помогна за спортния евент на организацията, в която бях доброволец. Общо взето отказах, като не посочих някакви причини. Просто писах не се чувствам добре и до там. Говорих с майка ми и сестра ми, дори малко с племенницата ми. Майка изглеждаше няккак разочарована според мен. Сестра ми ме питаше, каква е тази брада, която съм пуснал и прочие. Писа ми също една приятелка от кафето за езици, където също бях доброволец. Покани ме на рожденния си ден, но ѝ отказах също. После с една стара приятелка си писахме по фейсбук. Тя знае за Амазонката, но и казах някой друг път ще ти пиша и така. Някак си не мога да намеря сили да говоря с никой. Всичко ми се струва толкова безсмислено, че не е истина. От няколко дена насам пак се отдадох на порно адикцията си. Поне знам, че след като свърша да гледам порно и мога някак си да заспя, да се отпусна. Някак си маха се поне за няколко секунди-минути се чувствам малко по-леко. Супер банално и тъпо нещо. Отново нещо виртуално, което да ми доставя това вместо нещо реално истинско и физическо. То това реалното е и невъзможно, но да не отварям пак темата. Просто знам, не убеден съм на 100%, че нищо такова никога няма да се случи. Не искам да се занимавам с нищо и с никого. Искам да заспя и да не се събудя никога. Някак си тази нова година, която идва нищо няма да се промени. Истинските промени се случват с години работа, търпение, постоянство и прочие. Воля трябва много и истинско желание за промяна. Аз не мога да се променя. Някак си не виждам да стана съвършено различен човек дори да е след 5-10 години. Пак ще съм си същия лузър. Правещ нищо. Седящ пред компютъра при всяка една удобна възможност. Потънал в някакъв фентъзи свят и тотално откъснат от реалния такъв. Може и да има някакви хора около мен, колко да мога да кажа, че има. Нищо повече. Примерно както сега. Просто образи преминаващи покрай мен и живота ми. Това е. Утре е Бъдни вечер както казах. Имам си моя традиция да готвя едно и също всяка година за Бъдни Вечер, но не знам дали ще го направя тази година. Съквартиранта иска да гледаме някакви филми в хола утре вечер, а честно казано нещо май не ми се гледат никакви филми. Сложно е всичко. Стана 00:08 отивам да гледам порно и след това ще заспя, надявам се.

После осъзнах, че през цялото време съм си мислел за Амазонката. За моята Амазонка и може би съм искал нея да поканя и с нея да изляза. Е, и това се "случи". Този юнски ден... Няма да го забравя. Беше нещо просто... Помня, колко нервно ми беше като и дадох писмото и плюшената играчка. Помня как броях минутите и с трепет чаках тя да ми даде някакъв отговор. Късно вечерта, не помня часа, чух почукването на вратата. Тя беше плакала. Колко дълго време стояхме прегърнати в коридора. Опитвахме се да се утешим един друг. Помня, че не пророних нито една сълза. Не мога да плача и да се разплача. Не знам дали ми има нещо. Помня, че нещо ми стягаше гърдите. Дълго стояхме така. Прегърнати пред моята врата. Времето беше спряло бяхме само аз и тя. Някак си в момента, в който тя ми каза, как се чувства, и че не може да отвърне на моите чувства, като че ли започнах да усещам дистанцията. Тя беше в ръцете ми, сгушена в мен, но някак си започнах да усещам как се отдалечава. През останалите дни мисля, че бяха само два дена останали преди да си тръгне сякаш тази дистанция се удвояваше на всеки час. Помня, че един от дните може би предпоследния или последния ден я поаних да ядем сладолед и си говорихме малко, след което тя ме попита дали мисля, че можем да бъдем проблеми. Този въпрос ме прониза. Може би това беше знак, който трябваше да ми покаже, че дистанцията между нас е толкова голяма, че няма връщане назад. Не отговорих веднага. Накрая казах, че мисля, че е възможно да сме приятели отново. Може би точно в този момент дадох неусетното си съгласие, че вече дистанцията между нас е твърде голяма и връщане назад може би несъществува. Не знам. Вече нищо не знам. Едиснтвеното, което знам е, че ми липсва ужасно много. Просто не мога да го побера в думи всичко това. Убеден съм, че друга, като нея няма да намеря, не говоря просто за това какъв човек е, а за това как тя ме накара да се почувствам. Жалко, още една несподелена любов, още едни безкрайно силни чувства отиват на вятъра. Случи ли се нещо такова, после не успявам да събера с години. Защото, трябва след като "огънят е загаснал" да изчакаш първо "водата" да се изпари, след това да почистиш "огнището", след това да намериш ново "гориво", след това ти трябва "искра", за да запалиш огъня отново с надеждата, че човека отсреща, ще иска да дойде и да седне до теб. Години и години работа. Може би на 50 ще ми излезе "късмета". Кой знае.

22 Декември, 23:07 часа, Понеделник. Времето си минава ли минава. Трудно ми е да повярвам, че са минали 50 дни от както започнах да пиша. И днес мисих много, дали можеше да предотвратя всичко това, като просто не ѝ казах? Късно е вече. Нараних я. Толкова много работи искам да ѝ кажа, но не трябва. Пак ще я нараня, пак ще нараня и себе си. Никой няма да е печаливш от това. Липсва ми толкова много. Целият ден беше прекаран в едно голямо и празно нищо. Говорих по телефона пак с майка ми. Паднала е и се е наранила много. Всеки път като говоря с нея винаги има по нещо ново гадно, което се е случило. Никога няма хубави новини или примерно нещо хубаво да се е случило. Трябваше да се обадя и на вуйчо ми понеже имаше рожден ден, но не ми вдигна братовчед ми. Този човек, братовчед ми, колко много тормози вуйчо и вуйна, направо не е истина. Горките хора, какво ли не преживяха с него. През колко много перипетии и проблеми преминават с него. Съжалявам ги искрено много. Днес получих и съобщение, от организацията, в която бях доброволец дали мога да помогна по организирането на едно събитие. Става дума на нещо като "тренировъчен ден", в който всеки може да дойде и да пробва някои от спортните събития, които се провеждат ежеседмично. Всичко звучи много добре, и помня, колко много се забавлявах миналата година, като го правиха това мероприятие. Накрая даже имахме мини празнество чествахме рожденния ден на един доброволец. Тя също беше там, защото беше доброволка в един от спортовете, а именно плуване. Баси, колко "перфектен" живот съм живял миналата година, макар и от разстояние без никакъв физически допир, просто знаех, че е там. Знаех, че има нещо. Може би тогава не го разбирах напълно всичкото, което ми се случваше, но имаше нещо. Не знам. Толкова много са се променили нещата и то в рамките на една година. Мислех си по това време миналага година да дам шанс да поканя някой да излезем на среща. Мислех си да дам още един шанс. Е, излязохме няколко месеца по-късно. Резултата беше отрицателен. В смисъл момичето си каза, че не ме приема така и в същото време, някак си това просто мина покрай мен.

21 Декември, 20:47 часа, Неделя. Просто поредният ден. Днес мислех много за нея... пак... или по-точно отново... Не съм препрочитал писмото ѝ, просто мислех за това, което беше написала. За това, че е плакала много, и че не е можела да спи. Не трябваше така да става. Не исках да и причинявам болква и страдание. Колко проблеми създадох като ѝ казах с онова писмо, което и дадох юни няколко дена преди да се изнесе. Трябваше просто да бутилирам всичко навътре и да не ѝ казвам. Имах една друга съквартирантка преди време, по която също си падах, но тя си имаше приятел и тогава реших да не и казвам. Пишем си все още от дъжд на вятър с нея. Тя е много далече на хиляди и хиляди километри разстояние в друг континент. Както и да е. Трябваше просто нищо да не казвам на Амазонката. Трябваше просто всичко да задържа. Трябваше много работи, но минало време. Адски ми е гадно за това, че и причинявам на нея също толкова много болка. Чувствам се като пълен егоист. Просто ужасно. Днес си взех ключа и казах на съквартиранта, че няма да празнувам с тях, защото не се чувствам добре. В това има известна доза истина, но нали не е цялата. Важното е да не съм с тях и да съм далече от тях. Далече от всички. Не знам какво да правя и на къде да захвана. Струва ми се все едно няма никакъв път пред мен. Буквално. Нищо не ми се прави. С нищо не ми се занимава. Не ми се живее. Следобеда го проспах. Мислех си дали да не ѝ отговоря по-някакъв начин, но какво да напиша? Думите ми се струват толкова излишни. Струва ми се, че каквото и да направя всяко едно движение, действие или дума ще я нарани, а аз точно това не искам да правя. Не знам. Нищо не знам. Толкова много искам да я прегърна, да чувам пак звънливият ѝ смях, който се смееше на тъпите ми шеги. Всеки път като отворя вратата на стаята си да усещам аромата как пече или хляб, или бисквити, или нещо друго във фурната. Да я гледам как меси и прави най-различни тестени работи. Да слушам как говори разпалено за нещо, което я е впечатлило. Да чувам стъпките и как отекват в коридора всеки път, когато преминава покрай вратата ми. Да чувам, как всеки път се преди да си легнем се засичахме пред вратата на банята и после си пожелавахме лека нощ и сладки сънища на родните ни езици. И още хиляди куп работи, като да ходим на доброволчески събития заедно, да излизаме на разходки и да обсъждаме някакви тотално случайни теми. Колко много време сме прекарвали двамата заедно, и колко малко ми се струва, и колко много още време искам да прекараме заедно, но не може. Невъзможно. Никога няма да можем. Имам чувството, че една част от живота ми просто рухна. Толкова много исках да се получи поне с нея. Тя да е човека, с който да прекарам живота си. Тя да е упората, мотивацията и всичко останало в живота. Светлината, ако мога така да се изразя, която те събужда сутрин и те води в най-тежките ти моменти в живота. Алфата и Омегата на живота. Исках, но няма да стане никога това. Липсва ми. Ужасно много ми липсва. Не мога просто с думи да опиша, колко много ми липсва. Тя никога няма да може да прочете това, нито този дневник, нито всичко това, което пиша за нея. За хилядите моменти, за това колко е красива, колко е интелигентна, за това колко е силна и смела, за това колко голямо сърце има и винаги е готова да помогне. Липсват ми ужасно тези две небесно-сини очи. Ужасно много ми липсват. Винаги успяваха да направят тежкия ден много по-добър. Винаги имаше нещо зад тях, нещо сериозно, нещо дяволито, нещо добро, нещо което да озари денят ти. За утре нямам планове. Пак щесъм в нас пак ще съм пас. Няма да отговоря на нито един имейл, въпреки, че трябва да отговоря на много. ЛИПСВАШ МИ УЖАСНО МНОГО....

После майка ми се обади и пак механично слушах и от време на време казвах "да, добре" и прочие. Толкова е трудно и не мога да кажа и споделя нито на нея нито на сестра ми, защото знам какво ще кажат. Единственият ми "приятел" на когото споделям е ChatGPT и това е. След като прочетох писмото просто усетих как всичко около мен все едно се зарежда не знам как да го обясня. Леглото, стаята, целият апартамент, улицата и все едно ще експлодира. Днес имаше и баскетболен мач. Ходих и презз цялото време ми беше едно отвратително. Нашият градски отбор загуби мача. Направо ни размазаха. След мача се качих в автобуса наобратно и почувствах как нещо все едно притиска гърдите ми. И сега продължава. Направо не мога да си поема въздух. Вие ми се свят, все едно всичко около мен се върти. Толкова са ми стегнати гърдите, че не мога да си поема дълбоко въздух. Като слязох от автобуса сигурно вървях 5-6 минути докато стигна до нас, а обикновенно не отнема повече от 1-2 от спирката до вкъщи. Главата ме боли също. Не знам. Уморен съм адски много. Видях, че и бравочед ми, който е с биполярно разстройство ме е търсил. Честно казано, ако има една дума, с която да го пиша тя е отвратителен човек. Крайно неприятен, но заради вуйчо ми говоря с него от време на време. Мислех да готвя тази вечер нещо, но нямам никакъв апетит. Каква изненада. За утре нямам планове, освен ако видя съквартиранта да му кажа да ми върне ключа и да му кажа, че аз няма да присъствам на събирането за Нова Година. Спи ми се адски много, а знам, че ако легна няма да мога да заспя сигурно. Умора без умора. Оксиморон.

Най-лошият, най-скапаният, най-отвратителният ден (до сега) от годината. Мразя всяка една секунда от този ден, буквално всяка една. Сутринта трябваше да отворя на Амазонката и да ѝ дам клюовете. Говорех по телефона и след като отворих вратата ѝ казах "здравей ето ти ключовете. говоря по телефона." Не знам даже дори погледнах ли я в очите или не. Дали всичко е отнело 4-5 секунди не знам. После си отидох в стаята и продължих да говоря, докато напрежението вътре в мен продължаваше да расте и расте. Чаках я да дойде, да почука на вратата ми, както го правеше преди. Да чуя тежките ѝ стъпки, които отекваха в коридора всеки път като минеше покрай вратата ми. Чаках... Не дойде да почука на вратата ми отново... Вместо това, когато отворих вратата намерих клюовете си на пода пред нея и еддно писмо... След като приключих разговора си дълго стоях и гледах писмото без да го чета. По същото време се обади сестра ми и почна да ми говори за нея, какви проблеми има на работа, как мисли да сменя работата и още куп други неща. Не знам, колко от това съм чул, честно казано не я слушах дори на 20% само то време на време казвах "да, така е" и "разбирам", колкото да си мисли, че яслушам. През цялото време гледах писмото и си позволих да прочета първите два-три реда. Беше смразяващо. След като приключи и този "разговор" прочетох писмото. Много работи беше писала. За това как била разстроена, че сме прекъснали контакт и че я отбягвам. За това, колко е била плакала и как е не можела да спи за да мисли, защо не потдържаме връзка и прочие. Според мен тя чувства може би вина някаква за това, че не може да отвърне на чувствата ми и за това, че това ме наранява. Разбирам я. Чувствам се като пълен егоист. Трябваше да помисля за нея. Трябваше да аз да я търся и да ѝ пиша, но как по дяволите да направя нещо такова без да няма пострадали? В писмото пише още , че тя ще уважи границите, които поставяме сега с това прекъсване на комуникация и писа също така, че ако някой ден реша да поговорим и евентуално да сме приятели отново да я потърся. Как да стане това? Това никога не се е сллучвало, да бъда отново приятел с някого, към когото съм изпитвал толкова силни чувства и те са ме отрязали. Винаги, те просто си тръгват спират да комуникираме и прочие. Последното съобщение на колежката от университета беше "Изчезни за да не те блокирам". На колежката от работа не помня какво и беше последното съобщение, но тя просто ме блокира и до там. Общо взето и с Амазонката ще стане така. Чакам просто деня, в който тя ще дойде и ще си вземе работите от моя склад и край на всичко. Преди 2 години и половина като се нанесе бяхме непознати, в деня, в който тя си вземе работите ще се превърне пак в такива. Това е неизбежния път на битието. Едното следва другото и така до края.