Дневниците на Бени

В тихия час на изгрева продължавам да размишлявам върху причините за това и питам сърцето си: „Отхвърлих света на хората и заживях в планината, за да овладея сърцето си и да постигна пътя на Буда. Обаче ти, Чōмей, на думи си светец, ала сърцето ти е омърсено и замътнено. Колибата си уподобяваш на тази на аскета Джомьо, ала в учението си постигнал по-малко дори и от Чулапантхака. Дали изкуплението на миналото, приело формата на бедност и лишения, измъчва сърцето ти? Или пък заблуждения помътняват разсъдъка ти?”. В тези мигове сърцето няма какво да отговори. То просто се обръща към устата, която три пъти изрича името на Буда Амида, когото дори не успявам да почитам както подобава с ритуали и практики, и дотам спира. Написано във втора година от Кенряку, края на месец яйой* от монаха-отшелник Ренин** в колибата в планината Тояма, Хино. 

* Средата на април 1212.

** Монашеското име на Камо но Чомей. 

И така свършва разказът на Камо но Чомей. Всички постове са откриваеми по хаштага Ходжоки.

Ако искате да подкрепите финансово блога и мен, може да го сторите през пейпал. Парите ще бъдат похарчени за книги, чай и време, които ще бъдат конвертирани в нови постове.

Тази временна колиба ми стана роден дом. На стряхата се натрупа куп изгнили листа, а в основите на къщата поникна мъх. Понякога получавам вести от столицата и изглежда, че откакто съм в тези планини, доста видни хора са си отишли от този свят. Още повече, едва ли могат да бъдат изброени всички, чиито имена останаха неупоменати. А пък колко ли са къщите, които изгарят в постоянните пожари? Само в тази временна колиба е спокойно и нищо страшно няма. Макар и да е тесничко, имам постеля за нощите и стая, в която да прекарвам дните. Домът ми е напълно достатъчен за сам човек. Ракът-отшелник е доволен в малката си черупка. Той знае, че там е на сигурно място. Орелът рибар живее на морските скали, в които се разбиват вълните. Той избира тях, защото той се бои от хората и предпочита да обитава недостъпни за тях места. И аз съм като тези животни и птици. Познавам добре света на хората, затова сега не завиждам, не съм припрян и суетлив. Единственото, което желая, е спокойствие и приятен живот без притеснения.

Аксели Гален-Калела, “Пролет”

Общо взето, хората строят жилища, подбудени от необходимост. Има хора, които строят заради семействата и близките си, за жените и децата си; някои строят заради приятелите си. Някои строят заради господарите, на които служат, заради учителите, при които се обучават; има дори и такива, които строят заради богатствата и добитъка си. Аз построих колибата си заради себе си. Не съм я строил заради хората. Защо ли? В сегашния объркан свят няма човек, с когото да бъда заедно или на когото да разчитам. Дори и да си направя просторна къща, на кого да дам подслон, кого да пусна у дома? В наше време онези, що се наричат приятели, уважават богатите и имотните и гледат да се сприятелят с хора любезни и приятни. Не са обичани онези, които са добри приятели или пък са честни. Приятели са ми единствено бива, кото, вишните напролет и месецът наесен. Онези пък, които стават слуги, гледат най-вече какви награди или наказания ще им спусне господарят им. Не ги интересува дали ще се грижи за тях добре, дали ще бъдат спокойни при него. Просто стават слуги и нищо повече.

Как трябва да се служи тогава? Ако има нещо за вършене, свърши си го сам. Вярно, понякога може да си неразположен, но пак ще е по-лесно да свършиш нещо сам, отколкото да нареждаш или да се грижиш за някого. Ако трябва да идеш до някое място, иди пеша. Може да е трудно понякога, но не е по-мъчно от това да се кахъриш с коне и седла, волове и каруци. Сега тялото ми служи по два начина. Ръцете са ми слуги, краката са ми возило. Те слушат каквото им казва сърцето. Освен това тялото познава сърдечните мъки и когато му е трудно, може да си почине, а когато има сили, го използвам. Дори и тогава подхождам с мярка. Даже когато се чувствам ленив и отпуснат, сърцето ми е спокойно. При това, постоянното движение и труд каляват тялото и са полезни за него. Няма смисъл в празния отдих. Създаването на грижи на околните е подбуждащо грях деяние. Какъв е смисълът да разчиташ на чужда помощ? Така е и с прехраната, и с облеклото. Груба дреха, конопено одеало – покривам тялото си с каквото намеря. Леспедеца от полето, орехи от планините – просто поддържам живота си с каквато храна открия. Не се срещам с хора, затова няма пред кого да изпитвам срам, а провизиите ми са оскъдни, затова и скромното хапване ми се услажда. Не говоря за всички тези удоволствия при богаташите. Само сравнявам за себе си това, което е било преди и това, което е сега.

Едничка е душата, която обитава трите свята*. Ако тя не е спокойна, не ме интересуват съкровища и богатства, не желая палати и замъци. Обичам този уединен дом, тази тясна колиба. Срам ме хваща, когато слизам в столицата в този просешки вид и въпреки това, прибера ли се тук, изпитвам жал към онези, които трябва да се лутат из суетливия човешки свят. Ако се усъмните в това, което казвам, погледнете рибите и птиците. Рибата не се насища на водата; не си ли риба, не можеш да го проумееш. Птиците копнеят по гората. Не си ли птица, не можеш да ги разбереш. Същото е с атмосферата в моето уединено жилище. Който не е живял в него, как може да го проумее?

*Според школата на будизма, към която принадлежи Камо но Чомей, човешката душа обитава едновременно в три свята – на желанията, на материята и на освобождение от материята.

Ако искате да подкрепите финансово блога и мен, може да го сторите през пейпал. Парите ще бъдат похарчени за книги, чай и време, които ще бъдат конвертирани в нови постове.

Там живее горски пазач със сина си. Понякога идват насам и се виждаме. Когато ми стане скучно, взимам детето с мен и се разхождаме. Той е на десет, аз съм на шестдесет години. Разликата във възрастта е голяма, но и двамата очакваме тези разходки с нетърпение. Понякога късаме цветовете на чигая, понякога събираме планински червени боровинки, понякога търсим покълнали диви грудки или берем стъбла тръбест морач. Понякога слизаме в оризовите полета в полите на планината и събираме паднали оризови класове, които сплитаме за сушене. Ако времето е ясно, се покатерваме на върха на планината и гледаме далечното небе над родното ми място. Съзерцаваме Кохатаяма, Фушими, Тоба, Хацукаши.

Красивите гледки си нямат господар и нищо не пречи на човек да им се наслаждава*. Когато нищо не спира ходенето из планинските пътеки и сърцето достига хребетите, простиращи се надалеч, тръгвам по билото на планината, прекосявам Сумияма, преминавам планината Касатори, а понякога ходя на поклонение в Ивама или в Ишияма. Друг път прекосявам полетата на Авадзу и вървя там, където е стъпвал старецът Семиута, а понякога преминавам река Танаками и посещавам гроба на Сарумаро Мочигими.

Според сезона правя най-различни неща на връщане. Понякога бера разцъфнали вишневи клонки или се любувам на червените есенни листа, късам вараби или бера орехи и ги поднасям в дар на Буда, или пък си ги нося у дома. Ако вечерта е тиха, месецът отвъд прозореца ми припомня за мъдростта на хората от миналото, а виковете на маймуните ме карат да се просълзя. В светулките припознавам огньовете на остров Маки, а сутрешният дъжд прилича на силна буря, виеща в листата на дърветата. Когато чуя гласовете на фазаните, които пеят „Хоро-хоро”, се зачудвам – не са ли това моите родители? А пък когато елените от планината свикнаха с мен и започнаха да идват, разбрах колко съм се отдалечил от света. Понякога паля огън в пепелта и той за мен е другар в дългите вечери. Тази планина не е страшна, затова даже и гласът на кукумявката, инак зловещ, ми е мил. Планината през различните сезони изглежда различна и не омръзва с гледките си. Дори човек като мен, не способен дълбоко да усеща и мисли, няма насита.

* От стихотворение на Бай Дзю’и, което гласи “Красивите гледки изначално си нямат господар, планините са на онези, които ги обичат”.

Ако искате да подкрепите финансово блога и мен, може да го сторите през пейпал. Парите ще бъдат похарчени за книги, чай и време, които ще бъдат конвертирани в нови постове.