Бях убедена, че ако остана достатъчно силна, ако говоря на душата си с нежност, ако всяка сутрин събирам разпилените си парчета и ги подреждам отново с любов, рано или късно слънцето ще намери пътя към моята улица. Вярвах, че бурите не са вечни. Че след всяка тъмна нощ небето все пак си спомня как се съмва.

И затова продължавах. Ден след ден. С усмивка, пришита върху умората. С надежда, скрита в джобовете като последна цигара за тежки времена. Повтарях си, че всичко има смисъл, че всяка загуба е урок, че всяка рана е врата към нещо по-красиво.

Но напоследък се чувствам като фар, който е светил толкова дълго за другите, че е забравил как изглежда светлината отвътре.

Чувствам се като градина, която не е спряла да чака пролетта, а пролетта сякаш все обърква адреса си.

И не знам дали това е поражение. Не знам дали човек наистина се предава, когато развее бялото знаме. Може би понякога това е просто признанието, че си водил война твърде дълго сам. Че ръцете ти са уморени да държат небето, докато то непрекъснато се разпада върху теб.

И въпреки всичко, някъде дълбоко в мен все още живее едно малко, почти угаснало съзвездие, което отказва да спре да свети. Макар и едва забележимо. Макар и само за себе си.