Survival of the fittest

Ако знаеше колко ми липсваш..

Баба казваше, че

най обича грах.

Всъщност се шегувала,

а аз сега разбрах.

Отдавна си замина

и не ми е никак чудно,

ала страх ме е, че вече

си я спомням много трудно.

Чудя се какво не знам.

За малко бяхме двете.

Знам, че хризантема бе

любимото й цвете.

Даваше добри съвети

с шесто чувство. От сърце.

Ако виждаше ме днеска,

щеше ли да е добре?

Щеше ли да се гордее?

Ще ми каже, че съм млада

и че точно затова светът

в краката ми се дава.

Ала просто предполагам.

Щеше ми се да е тук,

защото бе различна,

беше като никой друг.

Да беше тук за мама,

за добро или за зло.

Да се кара, че на питката

не стига й брашно...

Да беше тук за себе си,

за децата си и мен.

Егоистично е, но искам

с нея още само ден.

Баба казваше, че

най обича нас.

И ние нея и ни липсва.

Всеки ден. Всеки час.

Ще ти се случа в някой друг живот.

Ще ме обичаш от мига ти на зачеване.

Ще ме дочуеш насред вълчия си зов.

Ще си ме търсил. Страшно. Точно мене.

Ще ме познаеш във един-единствен миг.

Ще си ме плакал и в платно, и в поема.

Ще си ме спомниш по божествения вик

на щерка си. От двама ни родена.

Ще ти се случа в някой друг живот.

Сега играхме просто пантомима.

Мини през времето. Да бъдеш цял.

И нов. За този беше рано да ме имаш.