#lakavitsa

В тон на женския й нрав, днес Родопа е останала сама с множеството си обезлюдели градове и села, обидена за чезнещата човещинка у човека. Скърбяща за това, че желанието за по-бързо и повече откъсна хората от същината и ги направи нечувствителни за красотата й.

И въпреки тъгата, все така пленителна с чудодейни последици за всеки, който я докосне.

Еуфорията от пътешествието ми в невидимите райони на Родопите започва още в сряда, когато Томислав Рашков ми звънна да ме покани да бъда част от приключението им с Евгений.  Приемам без да се замислям и любопитство и вълнение се настаняват  удобно в мен. Какво ли ни очаква? Срещи с природата и  събудилите се от зимен сън родопски мечки?  Или излезлите за пръв път на двора си малцина останали обитатели на тези места.

Информация за селата Четрока, Балкан Махала,  Югово, Лъкавица и Крушево в интернет почти липсва, така че предварителното Google проучване не ми свършва никаква работа

Прогнозата е добра, предчувствието ми за това бягство - също.

Затварям очи и докато ги отворя вече пътуваме из спираловидните тесни пътища на планината. Слизаме на юг, качвайки се все по-нависоко към сърцето на Родопа. Пред нас се разкриват магически пейзажи на природа, която се готви за своето пробуждане. Все още не е разцъфнало и зелено, но въпреки това смайващо красиво.

Лъкавица се намира на юг от град Пловдив, на 840 м. надморска височина и е последната спирка от нашето приключение. Още със слизането от колата виждаме леко заплашителната картинка на помахващо през счупен прозорец старо куче.. плюшено. Минаваме покрай него и тръгваме на разходка из неасфалтираните стръмни улички.  Селото омагьосва с една особена енергия, която засилва любопитството и нетърпението ми.

Въпреки празните улици и липсата на всякакви признаци на живот, веднага виждаме в далечината симпатична баба, която плахо отвръща на въодушевеното ни махане. Правим един завой по уличката нагоре и стигаме до къщата й. Влизаме от задната страна - поляна без ограждания, врата и дори опит за мрежа или зид. Интуитивно разбираме кой е нейният “двор”, обезопасен само от 2 стари кучета в другия му край.

Приветлива жена с бастун ни посреща с усмивка: - Убаво и добре правите, като сте дошли да разгледате Лъкавица.  То има много обезлюдели села, иде́те да ги видите всички!

Недялка е на 77 години, жизнена е, но трудно ходи. Облечена  с вълнени чорапи до коленете, пола, престилка и красива розова забрадка на цветя. Гледа ни с будни светли очи, които се взират с интерес към внезапно появилите се деца.

В безлюдното село дворовете нямат огради, а неканените гости са сякаш добре дошли.

Недялка ни кани да седнем на пейката, върху която тутакси постиля чердже, за да ни е топло.  

- Колко човека са останали в селото? - Малко са останали, около 10-на семейства… 20-30 души някъде. По 1 човек, по 2-ма. Отсреща на съседния хълм е другата махала - Мешовска, в която има 1 семейство. Нагоре, ееее там, има “Чуката” - друга махала. С любопитство я подпитваме най-различни неща и неусетно Недялка започва да ни споделя дългата си житейска история, която преди около 60 години я е довела тук, където днес прекарва дните си сама с малкото останали спомени.  

Родена е оттатък хълма - в Крушево, където в момента пребивава 1 семейство и то само лятото.

Останала сираче в крехка детска възраст и не могла да учи. Когато построили училище в родното й село, тя вече била голяма, за да я приемат. Започнала от малка да работи - по ТКЗС, по къра. Като по-голяма и чистачка в рудника в Лъки била. Тежка работа, мъжка, ама и жени я правели.

Недялка идва в Лъкавица на 16 години, последвала любовта на живота си.

- Мъжът ми беше войник в Крушево. Беше близък - на мой брат жена́, те беха близки. И тогава довадяше насам, запознахме се и се оженихме. Няма, няма - 2, 3, 4, пъти. Я го аресах, той ме ареса и така. Я не бях красива въобще, ама той беше много. (смее се с един особен трепет в очите).

Много добър беше мъжът ми. Нито да та скара, нито да те сбахтия, нищо - не, не. Само ще гледа да помогне, няма да те нагруби, нищо. Цял живот работил и правил всичко за децата. Дойдохме в Лъкавица, защото свекърите беха тук.  И те много добри хора, много ни помагаха с деца и добитъка.

Мъжът й почти цял живот работил в мината в Лъки, за да изхранва семейството.

- Много тежка работа - 28 години под земята ти миньор да буриш. И не някаква по-лека работа, а само да буриш. Не знаеш какво е в рудника, сине. Много тежко. Много работи, ама се разболя.

Починал преди 15 години от удар, инсулт. Много го обичала, а той млад си отишъл, на нея още й е мъчно. Самотно й е. Докато били заедно, били много щастливи. Гледали много добитък, градината, децата, всичко. Сега вече здравето не й позволява да се грижи за животни и си няма нищо - само тя и кучетата. Те я пазят.

Любовта между Недялка и спътника й им подарила 4 деца - 2 момчета и 2 момичета. Те вече си имат свои деца и внуци. Най-големият й син отгледал цели 8 дечица.

- Аз си имам  деца в Лъки, те идват често и ми докарват ядене. Дърва ми нагаждат. Каквото кажа немам, донесат ми. Всичко ми карат.

Недялка е майка и баба на многобройна фамилия и въпреки че е щастлива и благодарна за това, майчината тревога и грижа не я напускат и до днес:

- Имам дъщеря на 50 години. Получи удар - инсулт. Сега е на легло. 5 години вече. Имаше камъни в бъбреците, отидоха да й ги разбият в Пловдив… какво й изписаха, какво правиха, объркаха хапчетата и я удари в главата. И седя 30 дена в болница. И за нея се притеснявам. Сега си живее в Лъкито, ама не може хич да говори. Мъжът й се грижи за нея.

Разказва ни тя с тежест в гърдите, като майка на болно дете. Притеснения и болка, заради която вчера се наложило да повика бърза помощ.

Напоследък вдига много високо кръвно и не се чувства добре. До преди 1 година е работила усилено в градината, гледала и животни. Днес вече няма сили заради здравословните проблеми и следите от тежкия живот.

Откакто е останала вдовица, си общува с 1 жена на съседната улица, но рядко. И тя е стара, останала сама.

- Какво да се събираме, то зима. Лятотото е по-убаво. Идват хора и децата ми идват, но и те дойдат и си заминат. И аз съм все сама. 

Недялка е благодарна на децата и съседката, която й носи хляб. Като го докарат и си разменят по 1-2 приказки. Иначе основно слуша гласа от телевизора.

- Сине, телевизорът ми дума, телевизорът! Слушам го от сутрин до вечер. Иначе няма с кого. Правят ми впечатление новините, ама какво да направиш - държавата е такава, бедна. Аз за себе си не се притеснявам - аз пенсия си взимам, ами децата? Те как ще изкарат до пенсия и всичко. Не знам...

- Но за сметка на това е много красиво тук. - правим опит да сменим темата, за да спрем разказа за тъга и притеснения, които се прокрадват зад иначе жизнения й глас.

- Убаво е! Купите си една къща тук! - подканва Недялка в отговор и с надежда, че нашият захлас от красивите гледки ще може да възроди живота в селото.

Дворовете са останали без стопани и домашен добитък и често биват посещавани от дивите животни, които се възползват от опустялата обстановка. Елени, диви прасета идват и изяждат всичко, каквото им попадне - и последната останала кокошка. Ответната реакция на дивото сърце на Родопа, която също като Недялка скърби по замрялата хорска глъчка…

И мечки има. Имат си 1, която живее до чешмата в центъра с малки меченца. Кротка е тяхната мечка, добродушна - не се закача и не яде други животни.

- Разкажи ни за съборите… какво правихте, когато имаше повече хора тук?

- Всичко правехме едно време - 1 и 6 май, 9 септември празнувахме. Всичко се събираше тука - нашата и съседната - Мешовска маала  и от съседните села - Чуката, Четрока. Песни танци, хора - всички играехме. Едно време имаше много хора, живо беше – училище и детска градина имаше – семейства с деца, възрастни, животни – всички заедно. Ама сега всичко измре - виж колко хора има на гробищата. Лекар няма и църква няма, чак от Лъки викат поп да ги опява. И сега нищо не правят - къде да найдат пари да додат да правят. Няма нито магазин, ни нищо.

Питаме защо според нея е толкова обезлюдяла в последните години нейната любима Лъкавица:

- Тук сега няма и училище, нищо няма.  Работа няма, няма какво да работят, за да ядат. И затова и хората си тръгнаха.

Думите й са пропити с тъга, но въпреки огорчението изборът да остане сама тук е неин.

- Имам възможност да отида в Лъки. Син ми има апартамент и всичко. Ама аз тука си по-обичам. Гледам си къщата вече 60 години, пазя си я.

В Лъки, ако ида на апартамента, какво ще правя? И сега ми викат децата, карат ми се, откакто съм болна, ама аз им викам - нема да додам. До де взема да умра, тук съм. Ако умрам, още по-хубаво. Тук има природа. Излазам навън. С малкото останали  хора се познавам. В Лъки това го няма. Те идват често, виждат ме. По-добре така. Сещам се, че преди съм имала добитък и всичко, ама сега за какво ми е? Нищо не ми требва.

С разказа за младините, семейството и работата, разбираме, че Недялка много е пътувала като млада…

- Много съм пътувала и съм одила на работа. Пътувала съм до Лъки, до Пловдив, Асеновград, Разград - всягде съм одила. И в София съм била - синът ми беше войник, на свиждане одих. Много ми харесва. 

Но винаги е избирала да се върне тук.

Една жена, която е запазила силата и живеца в себе си. Въпреки годините. Въпреки немотията. Въпреки самотата. Не съжалява за нищо от живота,  което си спомня:

- Животът ми беше всякак. И добър и лош.  Хубаво си живяхме. Децата ми ги научих, че ако си послушен и работиш, си добре, ако не слушаш - не си. Сега работят, да найдат. Работа да има. Да си изкарат, колкото да има какво да ядат и да са добре. Не ги пускам да вървят в чужбина на гурбет. Тук е по-добре - да са ми близо. 

С тези думи за преди и сега, за далечното и близкото, за младостта и самотната старост приключва разговорът ни с баба Недялка. С това, с което започва и завършва всичко - любовта, грижата за децата и щастието в моментите, когато имаш с кого да споделиш . И доброто, и лошото. И болката, и усмивката.

Една необяснима човешка енергия, съхранила се през годините, въпреки загубите и самотата. Запазила чувстивтелността към човека,  благодарение на семейството, което е създала и приказната мощ на Родопа.

Разделяме се с покана да дойдем лятото на курорт и милите думи, че тя много обича да си говори с такиви деца като нас, убави и добри. 

На тръгване, докато си мисля за силата на красотата и женската енергия на Родопа и наследничките й, се сещам и за дружелюбната мечка от разказа на баба Недялка, която за щастие бе пропуснала  да излезе да ни поздрави.

*Момина молитва*

Запяла е мома низ поле равно, широко.

Как е мома пяла, така е слънце питала.

Не виждаш ли, слънце, най-лично мое либе?

Път да му огрееш, сърце му, слънце, да сгрееш.

Мене либе да найде, при мене, слънце, да дойде.

 **Специални благодарности на Иван Шопов и вокална група Авигея, че любезно се съгласиха да ми предоставят красивите си текстове от албума Канатица, послужили за вдъхновение за този разказ.

Текст: Мария Недевска Снимки: Томислав Рашков Редакция: Рада Коцева