#godech

„Италианецът“ – така ни го споменават неговите съселяни, с които сме говорили до този момент. Ако за Неделчо или Павел всички използват личните им имена, то идентичността на нашия нов герой се побира в тази една думичка, казваща толкова малко и в същото време толкова много – „италианецът“. „При него даже няма смисъл да ходите, грам български  не знае“ – ни казват някои от хората, с които сме говорили до този момент. Това, което не им хрумва е, че може би аз или моята спътничка владеем неговия роден език.

И така, след срещата ни с Павел и Неделчо – двама от 15-те жители на село Ропот, за които можете да прочетете тук – вече сме взели решението, че ще потърсим въпросния „италианец“. Озоваваме се пред приказна дървена къща с откриваща се чудна панорама от целия й просторен двор. И ето че съвсем скоро, освен неизменния кучешки лай, на виковете ни отговаря и отваряне на входната врата. Оттам излиза беловлас човек, който с умерена и сигурна стъпка се насочва към нас.

При първата дума на италиански, която изричам, човекът сякаш грейва. Той вече не е просто „италианецът“.  Той е Пиетро, който, заобиколен от двете си щастливи кучета, с усмивка ни кани вътре в дома си да пийнем по кафе.

- Как искате кафето? Италианско, българско, американско?

Още преди да ни поднесе двете италиански кафета, нашият домакин е започнал да разказва историята си, отговаряйки на един от най-интересните за нас въпроси – какво прави един италианец в почти безлюдното село Ропот, на повече от час път от София.

Пиетро е от Болоня. Идва в България преди осем години. Жена му е българка и след като той се пенсионира, се местят в България, защото на нея й харесва в родината. Живеят в София, но, както доста хора в големия град правят, двамата си създават това място за бягство през съботно-неделните летни дни. За съжаление жена му умира преди близо една година. Така Пиетро остава сам в България.

- Щастлив ли си тук?  

- Не съм щастлив, защото нямам компания.

В жестовете и изражението на лицето на 70-годишния човек често прозира една тиха тъга, която обаче бързо бива заличена от спонтанна усмивка.

- Ходя до София два-три пъти седмично. Пазарувам оттам – има италиански магазин близо до Шератон, с италианска стока – много хубава. От Годеч пазарувам рядко и малко неща.

Пиетро ни споделя, че съумява да води  нормален начин на живот с италианската пенсия, която получава. Наясно е със месечната пенсия на българските пенсионери и съзнава, че за тях е много трудно да се справят с всички месечни разходи, които имат.

- През лятото има наистина много хора – събират се около двеста човека. Не говорят италиански, но въпреки това се разбираме.

- А как прекарваш деня сега, през зимата?

- Събуждам се към десет часа сутринта – отговаря Пиетро, смеейки се – Правя си кафе, закусвам. После правя храна за кучетата. Имах четири, останаха ми две.

Докато ни разказва всичко това, Пиетро показва снимки. Двете кучета, които вече ги няма, той сам е донесъл от Италия като малки.

- Всеки ден приготвям храна за кучетата. Така ми минава и времето. Имам и кокошки, и гълъби. Преди гледах и фазани, но не се получи. Пусках ги на свобода, защото ми харесваше да ги гледам свободни. Но има вълци, чакали...и ги изядоха.

- А защо реши да останеш точно в Ропот?

- Обещах на жена си, че докато са живи кучетата, ще стоя тук. Когато няма повече кучета, няма смисъл да съм тук. Сега ще ти покажа – не познавам българин, който да прави толкова много за кучетата си, колкото аз.

Изричайки това, Пиетро ме кани отвън на двора, за да подкрепи твърденията си с доказателства. Показва ми огромна тенджера, пълна с месо, което е приготвил за питомниците си. Завежда ме и до фризер, който също съдържа отгоре до долу замразени запаси за тях. Пиетро често намира изоставени животни, най-вече кучета, които винаги се опитва да спаси и приюти, дори временно.

Повлияни от разговора ни с Павел и Неделчо по-рано през деня и от чувството на безнадеждност за това място, обхвалано ни след срещата с тях, питаме Пиетро дали според него има шанс такива места в България да „оживеят“ отново.

- Вижте, това се случваше също  в Италия – провинцията да се обезлюдява. Имам един приятел, живеещ близо до Болоня, който  видя, че хората отиват масово към града. Неговата майка беше така – купуваше, купуваше, купуваше...сега, близо до Болоня имат страшно много земя. Там построиха мандра, в която сега правят пармезан. Това е с голям икономически потенциал. Ако произвеждаш пармезан при нас – за три години ще си пълен с пари. Този човек стана милионер, само защото купуваше терени, които преди време никой не искаше. Тук не срещам хора, които да имат поглед в бъдещето.

От дума на дума, нашият домакин вече е налял и на двама ни по чаша бира. Към нея добавя и току-що нарязан италиански пармезан, а в момента, в който му споделям, че  съм голям почитател на италианската музика и култура, в ръцете си получавам един диск с изпълнения на Zucchero – „Подарък от мен за вас“, казва Пиетро.

По всичко изглежда, че възрастният човек искрено се радва на посещението ни. Даваме му възможност да си спомни и младостта си в Италия. Пиетро ни показва албуми, в които е заснел едно от големите си хобита – лова. Редом с това бърза да легитимира себе си като законен ловец и в миг върху масата са поставени редица ловни билети и разрешителни. Единият документ е български, само че там Пиетро вече не е просто „Пиетро“, а отново „чужденец“.

- Има ли много бракониери в Италия – питам го накрая.

- Много малко. Защото ако видя бракониери, се обаждам в полицията. А тук в България ми се струва, че има повече бракониери, отколкото ловци.

Друго хоби, с което Пиетро се хвали, са гъбите. Събира гъби и ги подарява, но никога не взима пари.

- За какво са ми парите? Не ми служат за нищо. Не искам да правя бизнес, не ми трябва. На 70 години съм.

Подобно на Неделчо, Пиетро също споменава Кольо. Той е съсед на италианеца в последната къща, току накрая на селото. Сигурно си е вкъщи сега, така че ще имаме възможност да се срещнем и с него. Пиетро ни разказва, че понякога се събират с останалите в селото хора и вечерят заедно. На около 7-8 километра от Ропот има село, за чието име нашият герой не може да се сети, където един възрастен господин, живял и работил в Италия 20 години, държи ресторант. Кухнята там е достатъчно добра, за да задоволи и вкуса на Пиетро, а освен това възможността да поговориш с някого на италиански, който да преведе и това, което имат да кажат българите, не е за изпускане.

Изпращайки ни към прага на дома си, нашият нов приятел решава да ни покаже един особено личен албум. Снимките на покойната му жена Лили от годините, в които е била цирков артист по цял свят, стават причина в сините очи на възрастния човек да се  появят сълзи. Едва в този момент си давам ясна сметка колко силно Пиетро е обичал партньорката си в живота. Толкова силно, че да остане сам в обезлюдяващото село Ропот, за да изпълни обещанието си към нея  – да се грижи за двете останали кучета. С подобни мисли се сбогуваме сърдечно с нашия събеседник, който ни кани да го посетим отново винаги, когато пожелаем. Отправяме се към единствената оставаща ни ропотска къща в най-горния край на селото.

Текст: Евгений Димитров Снимки и видео: Мария Ангелова / http://mariyaangelova.portfoliobox.net/ 

8 километра – само толкова делят Годеч от най-близкото село Ропот. Пътят е в сравнително добро състояние, особено имайки предвид трасетата, по които обикновено трябва да се движи човек, за да стигне обезлюдяващо българско село в граничен район. По всичко личи обаче, че село Ропот е изключение – макар и на малко разстояние от града и намиращо се на асфалтов път, в него са останали не повече от ...15 души.

Вместо гранични полицаи, автомобилът ни този път е спрян принудително от нехаещи и добродушни крави.

За разлика от съботното оживление по улиците на Годеч, село Ропот пустее. Някои от къщите са загубили част от стените си и случайният минувач печели шанса да надникне отвътре. Въпреки че са останали без обитатели, дворовете им предлагат впечатляващо съдържание, все още носещо духа на притежателите или създателите си.

Горните две снимки са от портата на Бобчо Ропотски. По думите на съселяните му, починалият наскоро мъж не е автор на написаното..

Първият жител на селото, с когото ни е отредено да разговаряме, е Павел. Към него са ни насочили съселяните му, които по една или друга причина са отклонили молбата ни да разкажат за живота си тук. Щастливи от възможността най-накрая да срещнем някого, който е готов да ни отдели повече време, започваме трескаво да го разпитваме за селото.

- Нема тука интересно по т‘ва село...Що нема работа в град Годеч и всичките към София пътуваха. К‘во да прави млад човек тука – нема какво да работи.

Павел е усмихнат и приветлив човек. Роден е в селото и е учил в тогавашното училище до 4-ти клас. После продължава образованието си в съседното село Голеш и в София, а училището е превърнато в магазин. Днес и магазина го няма, а Павел – както става ясно и от изказването му по-горе – е по-скоро с негативно отношение към живота си в Ропот.

- Ми, в селото нищо интересно...ма по-спокойно, така...Иначе градът си е град – всичко има, може човек да излезе...тука е скука, постоянно едно и също.  

- А има ли все пак някакви предимства в живота тук?

- Е, знам ли, предимства? Предимства...не знам точно...

Изглежда, че Павел не споделя ентусиазма на други хора в подобно положение, избрали живота в родното си село пред градския. Все пак, след няколко „подсказващи“ въпроса, се обединяваме около чистия въздух като предимство на живота в Ропот – нещо, което така отчаяно липсва на софиянци днес.

- А как минава един Ваш ден?

- Епа, как...разкарам се насам-натам, дръвца си събереме, обиколим. Иначе к‘во да правим – пенсионер човек. Имам градинка горе иначе. Гледам прасенца, кокошки.  

- А има ли според Вас шанс за тези места?

- Не вервам...некой може да закупи некоя къща, ама...то повече некой чужденец...Има тук един италианец, той живее тука 5-6 години вече, може би и повече.

Вече сме разбрали за него от предишните ни кратки срещи в селото. Затова разпитваме Павел с повишен интерес. Той ни разказва, че човекът е общителен и докато е работел магазинът, редовно го е посещавал за неща от първа необходимост. Макар и да не говори български, „горе-долу“ успяват да се поразберат.      

Кратката ни среща с Павел ни оставя с едно странно усещане, все още непридобило конкретна форма. То е примес от песимизъм, обезвереност и липса на живец. И всичко това струи от един иначе усмихнат и засмян човек, който не е озлобен или лишен от доброта. След кратко сбогуване с него и с кучето Чарли, поемаме надолу по улицата, за да потърсим живеещия две къщи по-надолу Неделчо.              

Човекът, който се отзовава на поздравителните ни викове, ни посреща с усмивка и умислен вид. Решаваме да експериментираме и да му зададем същите въпроси като на Павел, за да проверим дали ще получим същите отговори.

- Тука е малко село. Нема тука живот. Тия от Годеч масово ходят у София на работа.

- А как минава един Ваш ден?

- Ами, как да минава един ден на пенсионер? Ако е хубаво времето, ще излезем да се разходим...Ако е такова, седя вътре и ... к‘во да правиш? Мене нищо не може да ме вълнува. Аз не съм оптимист да кажем, че България ще се оправи. Просто става все по-лошо..

- А има ли според Вас предимства животът тук?

- Предимства? Не. Не мога да кажа, че има предимства. И не виждам какво може да се направи, не може да се спре обезлюдяването.

За разлика от Павел, Неделчо не се занимава с животни. Спрял е окончателно, когато белка влязла в кокошкарника и избила 10 големи пилета. Освен с нея, докато отглеждал кокошки му се налагало постоянно да се съобразява и с присъствието на ястребите и лисиците. За да подкрепи твърденията си с аргументи, Неделчо ни показва снимка от таблета си на мъртва лисица, чийто впечатляващо голям труп е намерил наскоро до къщата си. И продължава с паралел между живота в миналото и този в настоящето.

- Ние сега казваме – „живеем лошо“. Действително не сме се кой знае колко замогнали, но всеки има телефон, всеки има телевизор, всеки има щуротии там, колко непотребни работи.. Аз 54-та, когато съм роден, немаше ток. Немаше водопровод. 68-ма година стана токът. Беше на лампи, газени.

И наистина, както вече стана ясно, Неделчо разполага с таблет и с достъп до интернет, както и с телевизор – по този начин той се информира за случващото се в България и по света и запълва зимните часове на студ и лошо време.

- А как се справяте със самотата?

- Ми, ей тука една кола са ми оставили племенниците и с нея ходим до Годеч, пием едно кафе – казва скромно Неделчо. Така се снабдява и с по-специфични неща, които са му необходими и които бусчето за хляб не  докарва – например лекарства.

Село Ропот е без църква. По думите на Неделчо това винаги е било така. Около селото обаче има кръстове, които хората понякога посещават по време на празници, за да направят курбан. Изборна секция също не се отваря. Желаещите да гласуват по време на избори са откарвани до по-голямото съседно  село Голеш и после са връщани обратно по домовете си.

Неделчо ни разказва повече и за миналото на селото, за живота през комунизма. За строгия граничен контрол, изискващ ежедневното поставяне на печат в паспорта, за да стигне човек до работното си място в Годеч или в мината в съседното село Станянци. За ежегодните заверки. За „разправиите“.

- Абе, беаме...все едно...мани. Все едно работиме у чужбина. Ама к‘во да прайш, тука сме родени...

Този разказ на Неделчо за неудобствата, свързани с граничния контрол и обобщението му сякаш обясняват по-добре, защо и тук, както при Павел, трайно се е загнездило чувството на обезвереност. Себеотрицанието и пасивността на хората, които срещаме досега, намират своята словесна форма в едни от последните думи, с които Неделчо ни изпраща:

- Село без училище и магазин – това не е село. Това и за махала не става.

Преди да се сбогуваме окончателно, Неделчо ни дава малко повече информация за останалите си съселяни. До италианеца по-добре да не ходим, освен ако не знаем италиански. Иначе нямало как да се разберем. Скромно отвръщаме, че ще се опитаме някак. Все по-интересно ни е да разберем как „вирее“ един чужденец в село, където никой не говори неговия език, а той не говори езика на останалите.

- Кольо горе, накрая – той се разбира нещо с него. Кольо знае перфектно гръцки, щото е каракачанин.

Ето че Неделчо ни е дал още една възможност да се докоснем до живота в село Ропот от друг ъгъл – съседа на италианския авантюрист – Кольо – който въпреки езиковата бариера общува с него.

- С Кольо най-много се събираме. Той животни чува. Помагам му там да коси, бали караме. С него най-често – но такъв деен човек като Кольо, работлив, ние тука в селото не сме имали.

Очакването за предстоящата ни среща с последните двама постоянни жители на най-горния край на селото става все по-голямо. С него расте и надеждата, че там ще открием и нещо друго, нещо открояващо се над пасивността и липсата на вяра. Последният въпрос към Неделчо звучи именно като опит за бягство и спасение от тях:

- Ако имахте някаква сила или власт да промените нещо в селото, какво би било то?

- Не може да се върне времето назад, а напред ... дай Боже да се заселим, 

ама ... има ли хора, има и живот.

Текст: Евгений Димитров Снимки: Мария Ангелова  / http://mariyaangelova.portfoliobox.net/