утайка от (с)мисли

да се промъкне през пролуките.

да инфилтрира

през пукнатините,

през сцепванията, където

никой не я вижда.

чакам я с отворени очи,

давам и пространство

да се смести,

колкото и да ме щипе,

между клепачите,

в малките каналчета.

запълва ги необозримо.

а наоколо кръжат

птици, които викат,

че привижда ми се дъжд,

не виждат, че любов,

перата им сама издига.

във мимолетните лъчи,

за миг повярвах, че Луната

със своя светлина блести.

Повярвах със затворени очи,

че криеш в себе си зората,

че гласът ти все на мен шепти,

че сладка, не солена, е водата.

Че земята във спирала се върти,

че с теб танцуваме във ритъм,

но виждам - не във пирует летим,

а вкоренени сме в невидим смисъл.

Дали от болка е изпредан той,

дали от сълзи е мечтата споделена,

дали сред всичките съдби безброй,

най-мъчната на нас е отредена?

Дали повярвах без да мисля,

дали прегърнах те без страх,

единствено за да открия,

че след нас остава само

прах..

сълзите пък - прозрачно сини.

Заедно сме с цвят на залез,

алени, с оттенък на малини.

навъсени вежди,

студени ръце.

Поредна въздишка

и немощен глас.

Грешки намираш в цветята,

дъждът е виновен,

че ти си намусен.

Вселената сочиш със пръст,

а сам си преплиташ краката.

Падаш и надаваш вик, казваш,

че почвата е твърде мека

за твойте тежки ходила.

Не виждаш ли, че това,

което те събаря,

е в сърцето отдавна стаената тъга?

Ти пишеш разкази,

а аз поеми,

говориш с дълги изречения,

а аз - едвам, едвам.

Вдишваш всеки път дълбоко,

пък бърза моят дъх.

Често се усмихваш тъй широко,

а плача аз - от щастие и мъка.

За теб съм странно,

пък за мен си непознато.

Някак близко,

но и всичко там - далеч.

Както сърцето и душата,

както нищото и всичко в този свет.