Penka Mincheva

И продължава: „Изборът ми да събера именно тези две художнички в обща изложба е продиктуван от вътрешното ми усещане за близка връзка между творците (без те лично да се познават). Техните търсения, присъствието на природни елементи в творбите им, както и личния им емоционален принос, са ярко изразени. Фокусът всъщност е едно задълбочено отношение към заобикалящото ни. Това, което ни провокира, и това, което се променя, остава отпечатък у нас и ни напомня, че съществуваме като индивидуални стойности. Творбите им съдържат екзистенциални въпроси, чиито отговори могат да бъдат строго персонални, но във всяко едно произведение присъства въпросът за живота, неговите форми и рефлексии. Изразните средства, които обединяват Моника и Миряна, не са водещото в настоящата експозиция, но те напомнят, че акварелът и керамиката са техники на съвременния изказ и със своите достъпни свойства допринасят за една по-естествена връзка с публиката“.

На снимката от ляво на дясно: Пенка Минчева, Миряна Михайлова и Моника Паско Микишкова

Цитирахме целия текст на Пенка Минчева към изложбата, защото той дава и посоката как ние, като публика можем да се потопим в пространството на галерията сред творбите на двете художнички. Но при условие, че освен обичащи изобразителното изкуство във всичките му форми и търсения на авторите, имаме чувствителността към природата и вътрешно и дълбоко се вълнуваме за нея. А и никога не бива да забравяме, че като човеци сме част от нея и сме нейният, уж, венец, както гласи клишето. Дълго може да се говори и пише какво хората правят с природата и как понякога тя си отмъщава за това, колко сме я наранили и безпощадно продължаваме. Дълга тема. Но в тази прелестна изложба и двете авторки, всяка по своему не само заради различния материал, с който работят, разкриват преди всичко възторга си като човешки същества любовта и отговорността си към природата като усещане и чувствителност. Цветовете, с които борави със замах, уж, небрежно Моника Паско Микишкова в акварелите си и нюансите, които си позволява смело керамиката в творбите на Миряна Михайлова, са всъщност цветовете на щастието, които само природата може да дарява така щедро. Керамичната корона от листенца, съвсем не зелени на Миряна, е онази диадема, тази, която носим като жители на Земята.

Творби на Миряна Михайлова

Сами избледняваме цветовете ѝ, без да подозираме само, защото сме твърде заети със себе си и неща, политически, например, които ни отвличат от природната ни същност и им ставаме подвластни. Разбира се, това са лични интерпретации, но това е преимуществото на изкуството – да бъде разбирано субективно и различно. Това не е изкуствоведчески анализ, а размисли провокирани от една изложба. Иначе, прагматично казано – винаги е по-вкусно да си сготвиш в керамичен съд, но се изисква повече търпение, а и умение…Закачка…

А творите на Моника Паско Микишкова са като слънцето, което ни посреща сутрин, когато умеем да му се насладим. Цветовете на листенцата, на семчицата, на откъснатия и разрязан плод, на всепобеждаващата сила на природата, въпреки нас. Поне засега…

Творби на Моника Паско Микишкова

Гледайки картините ѝ, ти се приисква да живееш сред тях, за да може да почувстваш света в този му образ и да избягаш съвсем наистина от сивотата, чест екстериор на живота ни.

Специално съчетание са галеристката на „Аросита“ Росица Гецова и Пенка Минчева, куратор на изложбата „Естествена среда“. Две талантливи художнички със свой път в изкуството, но с умението не дадено на всеки да откриват и да представят свои колеги артисти, различни и търсещи по своему изявата си. Благородство, щедрост, с която са дарени като преди всичко смислени и добри хора, но и без да правят компромиси. Галерия Аросита“ е с дълга история, създадена 1990 година от семейството на художниците Росица, Екатерина и Кольо Гецови. Трето поколение художничка е дъщерята на Роси Екатерина, която работи по интересни проекти във Виена, където учи. Ще пишем и за нея… Но вече много години Роси е сърцето и душата на галерията, отворена за съвременното изкуство и за колегите. В този смисъл галерия „Аросита“ е средище на приятели и съмишленици.

А Пенка Минчева, независимо от личните си проекти на артист, винаги от години работи по проекти, които представят талантливи художници с по-неординерен артистичен и творчески път. Тя е талантлив и много специален човек, различен, не се вписва в общоприетото. Живяла е, работила е в Швеция, в Германия с много успешни проекти и изложби. И изведнъж се връща и работи в родното си село Дъбене, Карловско. Прави обучителни програми с деца, хората ѝ се радват, подкрепят я, променя света им и те се чувстват щастливи. Вероятно много хора ѝ се удивляват, но това е тя – усмихнатото синеоко възторжено момиче. Завършва Художествената академия специалност „Керамика“ при проф. Красимир Джидров. След завършването си Пенка започва да работи с изкуствоведа и художник Димитър Грозданов /1951-2020/ и заедно организират Фестивал за съвременно изкуство „Процес – Пространство“ в продължение на 16 години. Пенка Минчева продължава да развива проекта. За това може да прочетете тук. Има реализирани самостоятелни изложби в страната и чужбина, както и участия в международни форуми на изкуството и резидентни програми из Европа. Куратор е на визуален проект със заглавие „Архитектура на съзнанието“ в Берлин през 2019.

А е ето и малко повече за художничките, участнички в изложбата „Естествена среда“, написано от Пенка Минчева.

Миряна Михайлова завършва керамика през 2001 в Националната Художествена Академия в София в ателието на проф. Божидар Бончев и същата година специализира в Международната Лятна Академия по изящни изкуства в Залцбург с тема „Обекти, скулптура и инсталация“.

Миряна Михайлова

След като се дипломира, участва в различни симпозиуми и фестивали в България и чужбина. Нейното творчество обхваща жанрове, кореспондиращи с теми от обкръжаващата ни среда и енергията, която я изпълва. Творби на Миряна Михайлова са показвани в София, Венеция, Варна, Нютън (САЩ), където живее.Имам удоволствието да познавам Миряна и нейното творчество още от ученическите ни години и съм щастлива, че тази комуникация продължава и до днес. Отбелязва Пенка Минчева.

Моника Паско Микишкова учи в Академията за изящни изкуства и дизайн в Братислава. Първата година тя прекарва в ателието за класическа живопис при проф. Ян Бергер, където защитава магистратура и докторат. 2014 завършва ателието за живопис и нови медии при проф. Даниел Фишер. През 2004, тя учи в Нюкасъл на Тайн при проф. Рокси Уелш. Творчеството на Моника се фокусира основно върху природни мотиви и по-специално в тази изложба върху растенията и формите на семето, което е мултиплицирано в различни форми в произведенията ѝ.

Моника Паско Микишкова

Моника прави самостоятелни изложби предимно в Чехия и Словакия, но също така участва и в международни групови изложби в Европа.Интересно е, че Моника също прави керамика и тази изложба допълнително провокира любопитството към нейното многообразно творчество. С Моника артистичните ни пътища се пресякоха през 2009 по време на съвместна резидентна програма в Швандорф, (Германия) и до днес поддържаме връзка. Споделя Пенка Минчева.

В неформален разговор тя сподели, че в разгара на лятото, когато всички са на море, не е предполагала, че толкова много хора и приятели ще дойдат на изложбата. А аз, преживявайки вълнението и радостта от експозицията си спомних за думи, казани, макар и в друг, но близък контекст от любимия, забележителен художник Андрей Даниел „Щастието живее тук!“. И още нещо от него, защото той беше и мислител, ангажиран с тревогите на обществото. Той твърдеше и вярваше, че хората на изкуството трябва да синтезират смисъл. „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, за много големи групи хора смисъл, то това съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”. Само да припомня, че той заедно с Димитър Грозданов напуснаха нашия свят в един и същи ден. Споменавам ги, защото тази изложба по много личен начин провокира различни асоциации.

Всеки със своите, но най-вече да разберем другия, себе си и как се списваме в природата като важна част от нея днес и сега в сложното ни време. Повод за размисъл.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на галерия „Аросита“