или naplaja,все тая къде

It felt enough in the past months though but I've always been stubborn and that made me take blunt decisions. "Seek discomfort". But I found home in discomfort back where I came from. Everything's so easy here. And it's still not home. Reality's been outrageously ridiculous.

I live in constant fear that something might happen to my family or to him. I never spend enough time with anyone, I'm always in my head. Why do i do that

"...and I'm gonna miss you like a child misses their blanket..."

and i feel such hatred towards myself and the fact that i'm required and entitled to being alive and actively living with an ego that constantly tries to protect me not to end it by driving a string of fear everytime i gather the courage to stop. being

idk if that makes sense, just wanted to write it down for future reference...just in case

tips and tricks if anyone needs them ❤️

И така

Много си мечтая как кракът ми няма да стъпи в София, из тоя град ще ходя на пръсти и ще прескачам потрошените кални плочки в центъра. Вместо това, ще ходя да си цапам краката някъде другаде - където и да е, стига да ми мирише на жабурняк, фашкии или листа с кал - щастлива ще съм. Искам като се кача на влак от Централна ЖП гара и сляза на някоя спирка, на нея да няма лафка със здраво стъкло. Искам да има заебан щанд зад счупено стъкло с мухъл и паяжини по него и да няма откъде да си купя солети наоколо. Ще изглеждам покъртително - до косата искам да съм мръсна, да мириша на тоя влак. Да знам, че съм толкова на майната си, че съм заспала по пътя насам и съм обрала гняста от седалките с чорлавата си глава. В чантата ще имам терлици, две ябълки, буркан с боб, солети и повече вода отколкото сухи кърпички за всичкото пикане. Нищо, ще тръскам, нося си и долни гащи. Има къде да спя вечерта, не знам как съм си го намерила това място, ама ми напомня за времето, когато бях на 7 и по-малка. Надявам се да няма wi-fi в къщата, да тече чиста вода в банята (с'я, топла, студена - все тая), а вечер да не чувам излишни шумове в коридора... че след залез ставам страшна побойничка. На другия ден ще ме боли главата от чистия въздух и ще ме е ухапал комар по лакътя, някой комар педерас ще е т'ва. Зимно-пролетно време, комари, боже. Ама не искам да закусвам вътре, а навънка, докато се разхождам. Само да има с какво да си чистя ръцете де, че видя ли коза или магаре, ще ги спукам от чешкане и лигавене. Кучетата не са ми интересни. А как ще се моля тоя път да не си скъсам лентата на фотоапарата, докато я навивам... само аз си знам.

- you're not gonna kill yourself! so stop trying and remember, again, your grandma loves you more than anything

8-ми клас съм, февруари-март е, слушам Microlite в Манията на Централни хали, избирам си първия пуловер от втората употреба (зелен и не моя размер разбира се, вече не е у мен, намира се след гара Подуяне в София по пътя на 72), избягала съм от училище тъкмо, сигурно имам изобразително. бягаме от рисуването, вечно; мисля си дали ще успя да спестя 10лв да ида и да се върна до-от Пловдив. мисля си за БДЖ и отвъд БДЖ, влюбена съм във всичко, никога не съм била по-цветна от емоции. чакам косата ми да порасне и да си наплета дредове, навън вали. с майка ми не си говорим, още година няма да си говорим. ще мина през индийския за ароматни пръчици с аромат на роза или на лавандула, трябва да се сетя кои са на приключване. коремът ме свива, защото умът ми е отворен, широко отворен, както никога повече, може би, няма да бъде. дерзаят ме мисли от реално естество - къде ще бъда, когато съм на 20? минават мисли от глуповато естество - ще имам ли достатъчно пари да пазарувам извън Манията, искам кубинки и iPhone, искам да летя със самолет. искам да говоря с хората, искам да съм сериозна, искам да работя нещо яко, да ме харесват всички, искам да изглеждам алтернативно, искам да пуша цигари и да съм пробвала наркотици. така правят 20-годишните. минават 3 секунди. не искам това, обичам се. пускам Microlite наново. мисля в зелено и в Слънце, в миризма на влажни есенни листа, първи кокичета, мокро кожено яке, мисля в първия шал, който сама си купих, онзи червения дето е на всички снимки от 2013-2014-та година. мисля в сегашно време, останалото минава и заминава през ума. но къде ли ще бъда, когато навърша 20? надявам се в Швеция. нямам търпение да пиша в дневника си като се прибера; имам да залепя разни неща в него; пускам Glue и се насочвам към касата, пуловерът е около 2лв.

ако не върша неща, които трябва да върша стоя в къщата по цял ден, защото вече нямам пари, изкарах гнойна ангина, от време на време повръщам от (???) просто ми се натрупва нещо психически и стомахът ми goes АЙЙЙЙДЕЕЕ, сънувам кошмари и ги помня както винаги, но по-интензивно, хормоните ми се бъзикат с мен, почти мога да кажа, че нямам връзка с България, все още се събуждам с мисълта, че конкретни планове за лятото в България ще ми се случат, снощи започнах отново да получавам сърдечни крампи, въобще не разбирам какъв е тоя срив в системата, явно проблемът не е там, където го търся,но май и не искам да го намирам?

someone's been interested in what I was thinking about and I've missed out on it, that's what I'm thinking about