а хората все ми казват :

"-На който не му върви на карти му върви в любовта !"

Аз стоя и я чакам ,но като гледам

май тя върви в обратната посока...

Влюбна в очите му прекрасни.

Влюбена в лъжите му нетрайни,

изречени с усмивка на омайник.

Влюбена е в спомемите крехки

които станали са някак вехти.

В онези меки,ненаситни устни

които струват и се още вкусни.

Полей ги с вино!Нека се удавят!

Пали и огън!Нека да изгарят.

Да спрат да съществуват те за тебе.

Да осъзнаеш,че живота ти е ценен.

Да спреш да мислиш за момчето,

което пак открадна ти сърцето.

И да спреш да търсиш всеки ден

знак,че той за тебе е роден.

Да спреш да мислиш колко е уютно

в ръцете му които те прегръщат.

Да скъсаш онзи прашен спомен

да стойш далече сякаш е отровен.

Вдигни глава и гордо усмихни се.

Не давай вид,че някъде боли те.

И нека да те гледа от далече,

да осъзнае,че безчувствена си вече.

Привличат ме циничните мъже

онези що душите не кривят си.

По кожата с преплетено въже

на тях сълзите им са неприсъщи.

Онези сякаш в лава са калени,

изваяни от мраморни скали.

Чертите им изсечени,споени,

в сърцата огън им гори.

Очите като восък разтопени,

преливат от емоции,искри.

От медно уиски, топло изградени

усмихват се когато завали.

Привличат ме циничните мъже

предизвикателство за тях е риска.

Опрели се на бара с две ръце

отмъкват ти сърцето бездаискат.

Прекрасен ангел в теб се взира,

а ти усмихваш се нали?

Но той едва ли подозира,

че всичко е илюзия уви.

Очите ти-бездънни черни ями,

прикрити зад безброй сълзи.

За любовта отдавна закопняли,

но набързо я убиваш ти.

Ума ти,празна е пустиня

и луташ се самичка ден и нощ.

Сърцето ти по-ледено от зима,

замряло в гръдния ти кош.

Пеперудите отдавна излетели

и оставили в корема празнота.

Отровни бурени оплели ,

някога свободната душа.

Прости вината ми любима,

че съсипах те до край.

Но като Адам и аз поисках,

всичко що го има в твоя Рай.

за да напомня ,

че някога

някой

е бил там и също така ,

че някой,

някога

си е отишъл.

А ти някак ,никога няма да забравиш с колко мъка се оформя седефа.

Всеки си има по една седефена болка.

Моята има кафяви очи ,а аз я държа в горния,ляв джоб на ризата си.

Онзи бар ,негоднико ,точно там, където стояхме двама. Където сякаш спряло ,времето ни наблюдаваше зад прашните стъкла ,а бутилките по избелелия бар слушаха разговорите ни. Лампите примигнаха ,сякаш да ме поздравят ,като стар приятел невиждан и нечуван от години .Примигнаха веднъж ,сякаш с носталгично разбиране,а сякаш изгориха всичко с блясъка си. Те знаят ,о проклетнико ,те знаят .Знаят колко близо бяха душите ни и колко сама останах накрая .Колко любов подарих и каква цена платих за нея. Знаят ,негоднико ,знаят ,че деляхме чаша ,а сега сама се дава в бутилката .Видяха как те гледам и как от любов ослепях накрая .Колко силно горя сърцето ми и как вледени се след време.