Излияния на една разбита душа (писмо до теб)
Искам да напиша това. И се обръщам към теб. Дори да го видиш, няма да знаеш за кого е, а аз съм твърде плаха да го споделя директно.
Затова го споделям с малобройните последователи, които имам.
Счупена съм. Изтощена. Унищожена. Преди няколко месеца, преди да те пусна в съзнанието си и да ти дам власт - тогава мислех, че вече съм добре. Тъкмо бях преживяла тежката раздяла от дългогодишната си връзка. Мислех, че съм добре. Чувствах го. Започвах да разцъфтявам. Понякога даже бях почти щастлива. В покой. Щастието обвързвам с покой. Ти знаеш това. Малка подсказка, която може и да те подсети кой и за кого пише.
Мислех, че всичко ще е наред. Намерих се в самотата. Покоят ми беше в нея. Хванах я за ръка и бях добре. И после? После ти хвана моята ръка... И ме запали. И останах там. Пуснах те. Гледах огъня, който беше ти, ала така далечен. И беше огън само за миг. От тогава - досега си само лед. Синьо. Далечно и необятно. Страх те е да не ме нараниш, ала не знаеш как страдах. Няма и да ти кажа. Но преминах през ада. И ще го направя отново. Защото съм глупачка, която продължава да вярва, че "аз и ти" може да съществува. И все още страдам. То не спира. Не мога да го спра. Сринах се. Всичко, което започвах да градя се срина из основи. Унищожена съм. Ти ме унищожаваш. Разкъсваш съзнанието ми. Не ме оставяш на мира дори в сънищата ми. Винаги си там. Най-лошото е, че от мимолетно увлечение, за каквото смятах това, което изпитвам... Най-лошото е, че се влюбих. Изключително силно и болезнено. Несподелено. Влюбих се и продължавам да се унищожавам. Влизам в бездната, от която едвам излязох преди години. Сега не мисля, че ще успея.
Много ме боли. Толкова безсънни нощи изпълнени с безнадеждни стенания и плач. Сълзи. Истинска болка. Самотата вече не ми е приятелка. А щастието е нещо недостижимо.
Обичам те. Наистина. Ти си най-невероятният човек в живота ми в момента. Но не такава, каквато те искам да бъдеш. Обичам те. И всеки път, когато те видя, това е първото нещо, което изниква в съзнанието ми. И си го повтарям. Като мото. Спасителната ми клечица, която ще ме извади от студената вода.
Обичам те. Обичам те. Обичам те.
Каквото и да напиша няма да е достатъчно, за да опише как се чувствам. А някой, който много ме нарани ти е казал, че съм студена и лоша. Представил ме е в грозна светлина. И малката топлота, която започна да изявяваш пред мен изчезна в миг. Изпари се. Сякаш никога не е била там. И аз пак стоя и се взирам в теб - далечен айсберг, обвит в мъгла.
Това е причината да напиша това. Държа се така, защото бях наранена. Бях много наранена. А този човек е представил само своята гледна точка. И късно е осъзнал какво е изгубил. Тръгнах си.
Прости ми, ако го направя и с теб. С всички го правя. Просто си тръгвам. Не съм достатъчно добра. За никого. Няма и да бъда. Но исках да ми позволиш да ти дам от любовта си. Искам да ти я дам цялата. Повярвай ми, никой досега не те е обичал така както аз в момента. И никога не бих постъпила с теб както преди са го правили други хора. Аз съм скучно розово кълбо. Мога да ти дам само любов. Без гняв, без кавги, без напразни обвинения или ревност.
Колкото и да те обичам и колкото и да не мисля за себе си като нещо повече, от когото и да било друг... С ръка на сърцето мога да ти кажа, че губиш много. Губиш цяла една любов, която никой никога няма да ти поднесе по същия начин. Никой!
Прости ми, ако си тръгна.
Прости ми, и че те обичам.
Прости, че така продължавам настоятелно да се бутам в живота ти.
От днес спирам. Все още не съм ти казала добро утро. А вече е обяд. Ти също не ме търсиш - добре. Аз страдам тихо. Не тая гняв към теб. Не бих могла. По никакъв начин. Обичам те и тихо плача.
Надявам се един ден да си щастлива с любовта, която няма да е моята.
Прости ми, ако си тръгна.
Инстинкт за съхранение на малкото, останало от мен (разбити парченца, кървави сълзи и розов прах).
Прости ми, ако си тръгна...
discoholicmusic
pixelskylines
andulkaphoto
gummygunk
blakekathryn
2087
