pallor mortis

ехото на смеха ти е по-силно от всяка

тъмнина

Тишината ти е писък в празна стая? Някой чу ли го?

Мълчание.

Шибани прозорци. Стъклата са счупени, а отвън снегът пада на парцали. Трупа отгоре ми и навява мръсни спомени за мръсните ти лъжи и мръсните ти ръце и..

Дишам, да.. Жива съм. Достатъчно ми е. Ти как си?

Да ти го повторя? Самотата е действие. Движение. Полет. Със сто километра в час по линиите на съществуването ми.. Да, китките ми кървят..Да, чувам се, не ме прекъсвай.. Пуша по две кутии на ден, какво още? А да, въобразявам си, че те забравям.

Забравянето също е проклето действие. Но не е праволинейно. Въртя се в кръг, мамка му, казах ти да ме слушаш внимателно. Защо се смееш?

Някой ми каза да слушам сърцето си. Знаеш ли какво чувам? Абсолютна тишина. Тихи крачки и земетръси. Проклетият ти глас.

Дъждът е художник. Всички мислят, че той е гумата на живота. Боже мой, колко слепи са хората.

Ние с теб също сме слепи. Боже мой, да знам, не ми напомняй.. Знам, че отдавна няма “ние”.

Да, тихо.. За две минути млъкни и ме слушай.. Осъзнавам, че е глупаво. Отдавна съм прекрачила границата, не виждаш ли? Спъвам се. В собствените си желания. Падам в себе си и забравям как да изляза.. Бягам. Не дишам. Не търся. Нищо не търся и пак намирам теб. Навскяъде. Във всеки. Но..

Гласът ти. Отново. Танцуваш с тишината така умело. И после я разсичаш на две.. Както направи и с мен някога. Какво? Имам нужда да осъзная какво ми казваш, защото е нереално? Чакай, как така? Искаш ме? Обичаш ме? Нима? Възможно ли е?

Осъзнай се! Това е нелепо. Не го прави отново. Недей.. Не ме гледай така. Мамка му. Не ме карай да го чувствам отново. Не искам.

Тръгваш? Толкова скоро? Отново си тръгваш. Няма да дочакаш отговор, нали.. Отново няма да дочакаш отговор. Типично в твой стил е. Не съм изненадана.

Стъпките ти пулсират. Думите ми рикушират в стената.