безвремие

“Тръгна си, но остана завинаги Замина си преди точно 132 дена. Не, не си мисли, че ги броя, не е така. Но утре ще станат 133. Същата ли си? Надявам се луничките по лицето ти да греят все така. Онази трапчинка, която толкова мразиш, да е станала oще по-голяма. Дано си същата. Аз ли? Аз съм малко по-странен. Станах повече твой откакто си тръгна. Нашата история ми е любима. Разказах я на всичките си приятели (по няколко пъти даже). Жалко, че не си тук, за да ми довършваш изреченията. (понякога не знам какво да кажа). Там по-топло ли е? (в душата ми има буря) Ако си болест, нека се разболея. Ще бъдеш най-хубавата настинка. Няма нищо, няма да ти се разсърдя. Сега ако ти кажа, че помня всичко за теб, ще се усмихнеш и ще отречеш. Нали винаги ти си права. Но аз помня. Чаят да е с мед, нали захарта била по-вредна. Часовникът да е с няколко минути по-напред, че все закъсняваш… Нищо, аз пак бих те чакал… Защото след време разбираш, че е най-важно да има кой да те разсмее, да те помоли да останеш или да ти благодари, че те има. Защото с теб усещам уют, който горещата камина, топлата лапа на кучето или усмивката на случаен минувач, не могат да ми дадат. Защото съществуването ти няма да бъде никога в минало време, ти си повече тук (макар и отдалеч), отколкото някой друг ще бъде… А никой друг няма да бъде (няма да допусна). Ангелче, стой там. Дали времето избърза или ние закъсняхме, не знам.. (но знам пътя) Бъди готова скоро да дойда и да не си тръгна. Раят е там - където си и ти. А ти си там. Остава само аз да дойда. Другото се живее… (нали ще съм с теб)”