Заглавие нямам.

отказвам се

онзи ден пак те сънувах, в съня ми беше ранена, но седеше спокойно - сякаш всичко беше наред

“Отдавна не ги харесвам празниците. Липсва им някогашният дух, но пак си задължен да бъдеш в добро настроение. Мисълта, че може да не успееш, допълнително те потиска. А настроението трябва да се изгражда отвътре, не да се огражда по календара. Виждала сьм далеч по-забавни нощи от празничните и много по-значими цветя от подарените за Деня на жената....”

“- Уморява ли те пътят?

“Значи, ако си се харесвам такава, каквато съм, ще избера мъж, с когото си приличаме. А ако винаги съм искала да бъда някоя друга, няма да мога да се възхищавам на човек като мен. Ще се влюбвам в противоположности.”

“Още ли се чувстваш виновен за всичко, което се върши далече от тебе?”

“Мисля, че ако всички останали видове си имат инстинкт за самосъхранение, то хората могат да се похвалят с един уникален инстинкт - този на саморазрушението.”

Когато обръщаш нова страница, не можеш да избегнеш тъгата. Но със сигурност е по-тъжно да не обърнеш проклетата страница.

“Знам, редки са нашите празници, мила,

“Усещам, че ти си се бронирал със забрава. За да не ти пречи нищо по начертания път. А аз задълго останах в спомена. Пиех го на малки, пестеливи гльтки и още не бях го изчерпала до дъно, когато се хванах, че вече съм далече от него. Преживявах наслойките на многократното възпроизвеждане, а не истинското си минало. Неволно вплитах миналото в настоящето, за да постигна някаква цялостност. А може би споменът се бе превърнал в копнеж по нещо неизживяно, неосъществено.”

„Покажи ми как обичаш, за да ти кажа какъв си!”

“Думите са времето, което ние владеем.”

Коя си ти?

Кой бие жена си - бие ангела си…

Доброто и злото заедно вървят. Дойде едното, па дойде и другото.

То теглото по хората ходи. Защо сме родени, нали да теглим…

впрочем още имаш дом в сърцето ми, стаята ти е топла, всяка сутрин ти правя кафе и всяка вечер те завивам с одеяло