Tinker's Gold

Като бивша стриптизьорка и настояща гигазвезда, Карди Би имала много варианти за спонтанно забременяване. Въпреки урожая от опции, всяка жена трябва да гледа не само любовта, но и парите, които ще влизат в семейството и след любовта понеже с любов се живее по определен начин до определен момент, а с пари – по неопределими начини много по-дълго време. Затова Офсет е бил избран, нищо че бил сгрешил в определен момент от връзката им – той после осъзнал грешката си и се поучил, и се върнал, за да свърши там, където започнало настоящото му семейно гнездо с най-великата мацка за 2017-2018-та – Карди Би. След Бионсе, разбира се, тъй като тя има вечен най-велик статут независимо коя година сме вече.

Та, срещнали се Карди Би и Бионсе в калифорнийската пустиня на фестивала Коачела, където Карди подготвяла шоу програма, в която извиква символите на своето начално катерене по стълбицата на успеха, тоест въртене около и с надолу главата върху пилон. Бионсе от своя страна подготвяла друг тип шоу програма, в която първата жена хедлайнер на Коачела е черна и с могъщия си разкрач ще структурира невежеството в САЩ, а оттам и в глобален план, та дори в България евентуално.

Когато Бионсе видяла как Карди се мята още първия път, когато Карди се замятала по музикалните класации, тя възкликнала на български с американски акцент: “Tazi kuchka mi imponira s iziskanostta si”, което в превод означавало, че Бионсе харесала Карди о д м а. Нямало нищо чудно в това, тъй като на всяка кучка, на която й се е налагало да си тресе задника, за да покорява света и да печели пари, й е ясно, че то няма как да си смотана, ако процесът на колонизация вече ти минава през оная работа. На Коачела целият свят знаел, че Карди очаква бебето от Офсет през месец юли тази година и, ето, двете мами се видели бекстейдж, за да си разменят ценна информация за болниците, където майчиното здравеопазване е на суперстар ниво.

Тъй като Бионсе вече била родила близнаците в Майчин дом per vias naturales, което на литовски значи през женските друмища на менструацията, секса и раждането на деца, тя й обадила, че в щабквартирата на българското акушерство е много добра неонатологията, има разкошни специалисти, луксозни кувьози, но... им липсва customer care. Сиреч, комуникацията е била затруднена, а всички знаем, че информираното съгласие е процес, който се води минимум на един език и, ако е възможно, без много явна досада. Знаейки, че на Карди Би ще й е трудно без добра комуникационна стратегия в родилна зала, Бионсе предложила на Карди да попита в Майките на София, за да се ориентира от коя болница са най-доволни софиянки и гостенките на родилния туризъм в града.

Карди Би намерила групата във фейсбук и написала: “Waddup, bitches! Baby Bardi gotta get the royal reception! Okkkkuuuuurrrrt?? Where the baddest hospital at? Gotta keep that golden pussy intact, ya feel me, hoes?!111!” Много майки-боркини за вроденото превъзходство на кирилицата пред литовския език веднага забили ноктите си в гореупоменатото съобщение и бликнал неподправен селски скандал, от който Карди нищо не разбрала понеже мащабът на нейното село засенчва заселената площ между Горна Малина, Овча купел и Цариградски комплекс. След като минал първоначалният шок сред литераторския клуб, Майките на София почнали една през друга да си споделят. Коя от коя по-доволни. Ще каже човек, че процентът секцио в страната не е 50, а неонаталната смъртност не е в пъти над средната за Европейския Союз и тук тънем в родилен Восход.

Сега, ние тука може да си мислим, че една стриптизьорка не може да прецени кое какво е в тоя живот, щото ако е можела, да се е издигнала. И ето ни ново двайсе, Карди е пример за тъкмоспоменатия феномен ad pedem litterae, което ще рече буквално стриптизьорка-милионерка, пак от литовски. Някъде след 163-тия коментар под поста си прочела, че акушерски кабинет „Зебра“ предлага грижа, фокусирана върху запазване интегритета на златната й пеперуда, плеснала се по главата, изчуруликала силно OKKKUUURRRRRRRRRRRTT! и се качила с мъжа си Офсет на презокеански полет по посока Ловен парк/Зоопарка/местност Погребите.

Още с влизането си Карди усетила, че е на правилното място. Силно се впечатлила от зеленината във фоайето, дори пипнала мъхнатата инсталация под строгия поглед на рецепционистката, но се направила, че не й го разчита понеже в Доминиканската република и Бронкс не наблягат на пасивно-агресивните погледи, а на откровения скандал. Свила вляво Карди и се озовала на последната права към най-естественото раждане на планетата, базирано на доказателства и с нейната златна пеперуда в центъра на грижите. Почукала. Офсет останал отвън да пуши.

Акушерски кабинет „Зебра“ бил примрял в този конкретен момент, тъй като да си акушерка на повикване 24/7 е нещо като да си контрольорка в автобус из джунглата – борбата да накараш дивите животни да си купят билети за градски транспорт, за да развиват инфраструктурата в джунглата, е радикално и безмилостно дело за bad bitches. Зебрите били буквално размазани като раирани ваденки по столовете понеже не били подгъвали копито от 72 часа и имали нужда от нови линии, но нямали нито желание, нито възможности. Гледали в нищото като в празен сакрум при пълно разкритие и не знаели кога ще се свърши това невъзможие за Съвременна Акушерска България у нас.

При влизането си Карди ги изгледала отгоре надолу, те я погледнали отдолу нагоре, и трите изквичали като отдавна невиждали се роднини, които са си менкали варените дънки едно време за детската дискотека. “HEYYYAAAA BIIITCH” отекнал звънко на петте квадратни метра единствен самостоятелен кабинет в страната и се разстлал върху момичетата и Карди като спойката между ЖЕНИ&АКУШЕРКИ. И нещата в глобален план изглеждали като че ще бъдат наред поне за едно известно време.

Карди си носела сутрешна урина в стерилно контейнерче, попълнен въпросник и всички изследвания до момента. В рамките на един час обяснила ситуацията с Офсет и неговата лоялност към изпращането на чекове, когато думите не стигат, записала се на курс за подготовка за раждане и първи грижи за бебето, получила структуриран план за останалата част от бременността, съставила план за раждане, задала си глупавите въпроси, но и разумните, хилила се като стриптизьорка на женска консултация в източна Европа и накрая платила 35 лева. “BEST 20 BUCKS I EVER SPENT, OKKKUUUUUUURRT”, споделила иконата пред своите акушерки, които също отвърнали с едно обрано „КККККККРРРРРР“, за да не ги разнасят колегите какви са нешлифовани пред профсъюза. Карди си тръгнала с ясното съзнание да се обади при първи контракции и да стяга чанта с джапанки, елeктролитни напитки и протеинови барчета. А акушерски кабинет „Зебра“ сложил плана й за раждане в рамка: BARDI BIRTH PLAN BARDI PUSSY IS GOLDEN. IT NEEDA STAY LIKE THAT LIKE A CASH MACHINE. IT’S NOT A THREAT, IT’S A WARNING.

Разбира се, когато това е, което имате като план за раждане, човек не може да си позволи да не се съобрази с изискванията понеже те не са точно заплаха, но реално не е ясно както би станало, ако случайно интимният банкомат на Карди се повреди. Затова човек много внимава.

Карди беше ангажирала за дула най-злата дула на България, за да може като се съберат със Зебрите в родилна зала, общото ниво на злост да е толкова силно, че да не може да се провре чужда злостност и по този начин да се насити пейзажа с хомогенна злост, базирана на доказателства и съвременни добри практики. Тъй като човек както живее, така ражда, Карди заръча басейнът за раждане да почва да се пълни с лъскави, капещи диаманти, докато тя пътува от предградието в Ню Джързи, където живее, към болницата. Интересното в този случай е, че водата много облекчава родилните мъки, а диамантите пък имат уникалното свойство да облекчават всички мъки. Затова Карди заложи на по-универсалния метод за облекчение. При допир с кристалите женската сила на Карди се почувствала като отвързана, съдрала си ризата и се сурнала по чакрите й – и Бъстър Джи Есмералдо изплувал сред купчинките лъскавини, за да му върви като по природни залежи и все така да пори в бурното море, наречено живот.

Карди имала импланти, поставени по метода, която й позволявала да кърми, но и дохранвала, тъй като всяка еманципирана жена, която кърти милиони, се налага да жертва нещо малко, за да получи доста повече от друго нещо. Но акушерски кабинет „Зебра“ разбирал тази максима и държал жените да са повече щастливи, отколкото идеологически издържани, заради което подарил на Бъстър Джи шише за млекце и водичка с картата на Велика България от преди санстефанския договор и мускали против подсичане.

Така бързо и луксозно преминало най-важното раждане на 2018-та година, в синхрон с препоръките на световните акушерски организации, местния селски стандарт и напредничавите виждания на жените, които грабят капиталистически и пълнят собствените си сметки в името на Новия световен ред.

Ако попитаме повечето мъже в България дали се идентифицират като феминисти, отговорите им ще варират между неразбиране защо изобщо е нужно мъж да се пита подобен въпрос и отривисто "не". Ако им зададем уточняващ въпрос да обяснят какво е феминизмът, ще забележим как усещането им какво може би е феминизъм се базира върху смътно дочути градски легенди за нещо, към което е най-важно да се отнесем с блокиране, понеже събужда защитните механизми на мъжа към жени с доктрина. A firewall. Ясно е, че нищо не е по-смущаващо от жени с доктрина освен педофилията и рака на простатата. Организацията на мъжката психика е нащрек, когато се отвори дума за заплашителни феномени като жени с организирани искания за системни промени.

Не знаем какво точно трябва да се случи с един мъж, за да развие критическата мисъл, която е нужна, за да добие феминистичен поглед. Не е въпрос на развит интелект, тъй като много мъже с висок интелект спят дълбоко и спокойно в кадифения мизогиноар на времето ни. Не е въпрос на нехетеросексуалност, защото хетеросексуалността е чудесен трамплин за вливане в ранговете на феминистите. Тоест, в болшинството от мъжки ситуации мъжът не е нужно да прави радикални промени в идентичността си, да експериментира, да пътува, да чете твърде много книги, за да бъде феминист. Не е непосилно превъплъщение с неясни последствия и нежелани ефекти. Въпросът е дали има желание да види истината или му е комфортно в будоара на мизогинията и съпътстващата го омайна мараня.

Някъде отвъд балдахина на тази удобна стая, в която повечето мъже функционират, без да се налага да мислят за нишките и сглобките, започва един необятен свят, в който има реални взаимовръзки между усилието, отворените възможности и най-милото, което пазим в бельото отдолу. За някои от нас това е ясно макар да опростявам твърде много нюансите в реалността, но... за други дори не е тема. Ще опростяваме, докато стане ясно за всички.

Мъжете в България не са феминисти, защото не им изнася.

Ако им изнасяше, нямаше да зависят финансово от родителите си толкова дълго, нямаше в страната да има толкова изнасилвания, толкова аборти, такива разделения в професиите по полов признак, толкова разлики в заплащането, такъв стандарт в рекламите, толкова жени в науката и парламента, толкова насилие, толкова рестриктивно законодателство, толкова малко грижа за обществения интерес.

Защото в същината си феминизмът е грижа за обществения интерес. В обществен интерес е да стане ясно, че в България възпитанието на момичетата и момчетата е различно. Възможностите, отворени за момичета и момчета, са различни. Опасностите, които дебнат момчетата и момичетата, са различни. Заплащането за труда им е различно. Очакванията от сексуалното им поведение са различни. Грижата за здравето им е различна. Начинът, по който споделят отглеждането на децата си, ще бъде различен. Частните случаи настрана, тази разлика е винаги в ущърб на интегритета на женското тяло, независимостта на женския ум и равнопоставеността на женския труд.

Да си мъж и феминист в България означава да престанеш да мислиш, че това, което си постигнал, е плод на личните ти усилия и таланти. Да видиш собствената си заложена преднина. Много жени няма никога да имат възможностите, които си имал ти, без да се замисляш. Да, дори възможността да зарежеш нещо и да си тръгнеш. Дори възможността да пропаднеш. Да си искрен. Да си авторитетен. Уморително е да мислиш кога да мълчиш, какво рискуваш, кога говориш - тази умора е втора природа за всички жени. Важно е да се огледаш къде си, с кого си - върху кого си. Където и да си, повдигали са те преплетените усилия на много жени, които са ти давали път, много често без да имат желание или избор. Да си феминист означава да си даваш сметка за това заварено положение и да правиш всичко по силите си то да не е реалността в личния ти живот. Да се надскачаш ежедневно и да те боли, че правиш опит да сме равни.

Много е страшно да ти предстои раждане в момента в България, защото консервата с червеите е отворена, а това не създава атмосфера на приятно очакване. Не можеш просто да си очакваш детето. Растеш голяма и се надяваш да не оглавиш някоя от следващите новинарски емисии, ако дотогава, разбира се, темата с насилието в родилна зала не умре от неразбиране и тривиалност. Разговорът за системни проблеми не се побира в сутрешния блок между реклами за превръзки и мастика. 

Интересът към преживяванията на жените в българските болници е нездрав и неумел. Той не се води изкусно, както се води предизборна кампания – с конкретни цели, подточки и желание за смяна на властта, а единствено от жажда за зрелище. Раждащата жена е едно битово зрелище, грозно, но добро чудовище, което фъфли неразбираемо, лежи безпомощно в леглото си и буди съчувствие, но все пак е чудовище, а хората не разбират чудовищата. Чуваме ги - мучат, влизаме им в положение – боляло ги, но какво пък  искат от нас? Така им е устроена чудовищната физика, бъг в дизайна, лоени топки, майки свини  – Господ ги е наказал да са чудовища, па макар необходими и добри. Виж как се доближават към ръката ти, близват я, докато лежат, камерата им снима очичките. Милички плачещи майчета, такъв е животът на клетите  чудовища, времето лекува всичко, ще забравят...

Преживяванията на жените – онези, на които никой друг не е способен, не са нито секси, нито лъскави. Те са едни сурови, реални и неизказуеми истории, често съпътствани с кръв, слуз, битовизъм, срам и насилие. Дори и да нямаш терапевтична диагноза, да печелиш колкото един мъж и партньорът да не те бие у дома, знаеш отлично в каква изолацията е обречена да живее една огромна част от твоя „аз“. Историите на жените не са интересни, докато някое чудовище не умре с човешка дума на уста пред камерата.

Тогава идват „Господари на ефира“ и ни помагат да изслушаме Голямата Плачеща Жена и да се замислим защо му е тъжно на това фъфлещо чудовище, като са го натискали. Та нали всички жени, като станат Големи и Трудни, биват натискани? Та нали с мъка и болка се раждат децата? Тя не е ли знаела тази изконна максима, преди да си е отворила краката? Да не си е отваряла краката. Да си е затваряла устата. Да е чела повече. Да не си е въртяла байряка толкова. Да не би майка й да не са я натискали. Да не би да очаква, че раждането е като да си на Кушадасъ. Да не би да си е мислила, че е в сладкарница – в болницата боли. 

Не знаем какво е нормално раждане, защото у нас нямаме понятие за “нормално”. Да си агресивен и неук е норма. “Да се разправяш“ е приемливо навсякъде. Не знаем и кой е нормален. Нормално е да изглеждат вежливи, да имат дипломи, да взимат пари, но пък после не са нормални. Удрят, обиждат, нямат професионални умения, но това пак е нормално. Кое трябва да стане нормално, докато едно безгласно битово зрелище се възпроизвежда далече от средата си, далече от телевизионните камери, от публичния интерес, от собствената си нормалност?

У нас не знаем как изглежда нормалното раждане, нито как се държи една жена, която ражда нормално. Това е плашещ дефицит в родната научна среда на фона на откритата отдавна топла вода в тази област. Нямаме представа на какво е способна една жена, когато ражда нормално в оптимални за това условия. Оптималните условия в България не са стремеж – тук свързваме двата края, ръсим със захар и звъним на импулсни телефони за съвет. Не сме научени да настояваме за системи, които подсигуряват оптимални условия за живот, защото правенето на “нещичко с каквото разполагаме“ е единствената ни религия. Защото да изискваш система за оптимални условия означава да се ангажираш с живота по непривично активен начин. Неприлично активен. Това изключва възможността да ръсим със захар по пътищата, а кой е готов да поеме отговорност, ако поличбите за нашата страна са просто лоши, ако сме просто обречени...? 

Като погледнат пакетчето, което съм завързала към себе си, хората изтръпват. Това е много малко човешко същество, висящо в плат. Ако не зяпат нецивилизовано, навеждат поглед – и в двата случая от срам за себе си. Вълче в човешки град. Сриват се кол центровете, моловете и Нобеловите награди. Бебето напомня за голямата илюзия, че правим нещо отвъд-битово и цайтгайст задължително. Че сме красиви, високоскоростни и свръхспособни. Съвсем не сме. Започваме безкрайно малки, с голямо безразлични към Кейп Канаверал и синоптиците.

Водя още двама със себе си. По-скоро те кръжат наоколо, а аз ги пазя от колите и трамваите. Движа се сред произволните им траектории, внимавам да не ги настъпя, примамвам ги с обещания и захарни изделия. Армия от смешни човечета, които обикалят като Браунови частички на дълга, невидима каишка, която си въобразявам, че държа.  Излизаме навън за сладолед и за да не забравяме, че все пак трябва да участваме в държавата. Даваме й пари, тъй като не заслужава друго. Не е готова да й подарим красивите си въжделения.

Летим с колата. Разхвърляното продължение на самобитната ни къща. Дърпаме ръчки, спим, ядем, свирим с клаксона, надуваме музика, щракаме прозорците. Живеем и сме си самодостатъчни. Когато шофираме по Цариградско обаче, разбираме, че нищо не се е променило нито отляво, нито вдясно. Ръждясала е София, но украсена с теменужки. И все по-бързо караме към къщи, за да изчезнем със свръхзвуков скок от поредния флорален аранжор, нает с конкурс за градска соц-посредственост. Не сме желани тук, не искат да ни приобщят. Не заслужават нашата компания нито хотелът Плиска, нито 4-ти километър, нито жълтите павета. А Университетът ще продължи да ни потиска с рекламата на националния ни грях, а именно, че сме пародия на себе си. Летим към къщи и всеки знае, че трябва да играе всемогъщо всичко за спътниците си в колата.

не винаги е било толкова лесно. ангел може би беше вече на година и половина, когато един ден го бутах в количката по графа около мимасите и изведнъж осъзнах, че съм се объркала. все едно реших задача с няколко неизвестни, като просто изтрих x y z и си обезсмислих уравнението, без да се чудя дали е допустимо това решение. действието ми не беше никак радикално; по-скоро беше жалко, че дотогава не ми беше хрумвало да си задам фундаменталния въпрос защо решавам такова уравнение. създадох въздух.

обадих се на близка приятелка и веднага й разказах колко съм глупава да не разбера досега какво се иска в задачата. тя ме поздрави полувъзторжено за откритието и си купихме суджу. материя над духа, винаги. смяхме се и животът продължи по познат за всички начин.

с една съществена разлика.

въпреки че продължавам да не искам да съм тук и сега, както и никъде другаде, понеже твърде често нищо няма достатъчно смисъл, вече почти не преча на останалите да скачат от цвят на цвят, ако така са решили да се придвижват в този живот. не им вися като камък на шията, докато се опитват да се плацикат блажено, само защото на мен не ми е приятно да се мокря. почти не мрънкам, когато ми е скучно. разсейвам се с плевене, колтучене и преместване на неща. така противодействам на огромната черна дупка на житейското ennui - пускам пералня обратно на гравитацията, за да не умра от нежелание да участвам в живота наоколо, а той може да бъде цвилещо забавен и умилителен до сълзи. и аз, разбира се, цвиля и плача от любов. най-хубавото са малките материални телца, на които мога да кажа съвсем откровено, че съществуват дупки, през които хората минават, падайки, а те ще разберат буквално това любовно обяснение. и винаги имам едно наум, че само ако за миг се разсея, може да забравя, че съм по собствено желание недосегаема на ръба с голямо влечение към отвесното.

това, че не се пускам, не означава, че съм лабилен човек в постоянен стрес да не изтърве юздите и грандиозното ми возило да се понесе надолу, към милион и едно желания. а дори и да означава това, не знам дали има някой, който балансира на ръба по-лесно, което ми дава усещане за принадлежност.

чувствам ближни общността от хора, които няка се държат в изправено положение и водят нормален живот въпреки гравитацията и съзнанието за огромната си лична и общочовешка незначителност. към хората, които чакат да падне империята, за да започне новият живот, който може би ще има смисъл. но дори и да няма, всичко пак би било в реда на нещата - държали сме се достойно, понякога съучастнически, понякога подривно, за да се задържим с чадърче в ръка по въжето. перформативно сме достигнали оптимално добро разположение на духа, та да не пречим на никого да се забавлява безхаберно на този атракцион.

Ангел и Бого слушат и гледат много музика. Имат любими парчета на Solange, Blood Orange, David Bowie, Janelle Monae, Queen, Timber Timbre и Beyonce. Често сами решават, че е време да танцуват или да позяпат клиповете в Youtube. Редуваме се в избирането на парчета и си споделяме музикалните открития, понеже все пак живеем заедно и се налага да ползваме обща уредба. Често текат занятия по shaking your ass off и going dumb.

Да поясня – отношението към черната музика у дома е много специално. Това е музика за горди хора, каквито се стремим да бъдем и да възпроизвеждаме. Необятни сме, разбира се, затова слушаме и музика, направена от т.нар. бели хора, но в повечето случаи тя наподобява черната или произлиза директно от нея.  Джони Кеш и Ленърд Коен слушаме също, но не в жизнеутвърждаващите ни периоди. Имаме и неотменните сезонни фаворити, които взривяват стадиона между дивана и шкафовете.

Наскоро някой забеляза, че децата гледат необезпокоявани клип, в който дългокраки черни жени танцуват на пилон. Нищо скандално по мое усмотрение, просто sleazy rnb, бавен каданс и дългокраки каки в някакъв космически бар. После пряко волята си реших да се замисля възможно ли е да има нещо застрашаващо световното равновесие или наклонностите на детето ми в дългосрочен план. Добре, че излезе новият албум на Beyonce, та всички са на пилона и няма нужда да се обяснява защо това е добре за самочувствието.

Ама чакай малко. Ако му показваш само супер добре изглеждащи жени по бельо и токчета, няма ли да му създадеш нереална представа за жените и по този начин да затвърдиш комерсиалните критерии към женската красота в главата му? Първо, добрият вкус ни спестява много долнопробните изложения, така че задниците, които гледаме, са класа. Второ, Ангел вижда тези избрани реколти, както и съвсем неподправената реалност на тялото на майка си и баща си, така че му е ясно кога се забавляваме с нещо и кога shit is real. С други думи, Ангел познава предназначението на entertainment industry-то. И реално не се чувствам застрашена от прогнозата някой ден да доведе вкъщи нещо като Solange или Miguel.

Отношението към жените в много клипове е унизително. Като че ли са предмети, които могат да бъдат купени и продадени. Това изказване трябва да остане завряно завинаги в аналите на историята. Вече не мислим само така, защото е плоско, тенденциозно и ни омръзна да живеем на една планета с вечно недоволни хора. Ask Beyonce.

В много черна музика мъжете и жените наричат себе си mami и daddy/papi. Това е толкова патриархално и неадекватно по много причини. Не е, we do it all the time и комитетът по правата на жените намира за приемливо да наричаш половинката си по родителски признак, да имате деца, сексуален живот и щастливи сетни дни. Пляскането по задника не винаги означава, че някой те мисли за втора ръка гражданин на света.

Но в хипхоп парчетата много често става дума за наркотици, алкохол и насилие. Не трябва ли да пазим децата от срещата с тези думи, дори и да не ги разбират?  Това с енергийния заряд на думите ми е много близко философски, но в този случай не се тормозя, че над бъдещето ни виси опасност от slang думи за интоксикиращи вещества или закани за разправа. Освен това съм сигурна, че в някакъв момент Ангел ще се прибере от училище с глазиран поглед, а аз ще трябва да разгадая симптоматиката ненатрапчиво. Бих искала, когато се озове на много високо или много ниско място, да може да ми се обади да го прибера с колата. А и се надявам да можем да пием по нещо с него по-нататък, а не да се черпим с фреш от целина и сурови ядки.

Дори Beyonce пее за секс съвместно с употреба с алкохол. Какъв пример може да бъде подобно послание за младите? Всеки, който римува I’ve been drinking с I’ve been thinking, е човек, който заслужава да се доизкаже. Жените included. Това, че пие и говори за колко е било бурно снощи, не е новост – Буковски и други мъже съвсем не с нейната каризма го правят и никой не чувства омерзение. Важно е женствеността да е пълнокръвна, здравословна и да не се взима много насериозно. Beyonce е all of the above.

Като заговорихме за Beyonce, тя всъщност изповядва много от консервативните ценности на капиталистическото общество – брак, религиозност, материални терзания. Защо да я допускаме до децата си? Със сигурност можеш да имаш много съвършен и смислен живот без брак, Христос, деца и Beyonce. Само че има хора, които изглеждат чудесно заедно, женят се с грандиозни увеселения, имат духовен живот и карат Майбах. И това също е съвършен и смислен живот и няма да се преструваме, че сме чак толкова извън системата. Put a ring on it, go to church, have babies and fuck well, it’s all ok.

В последния албум на Beyonce има песен за колко е чудесно да си майка на дъщеря й, но също песен, в която се казва Let me sit this ass on you. Как да осмислим това? Ами, life is messy like that. Жените правят секс и раждат с едно и също отверстие, след това като майки пак правят секс, представяте ли си. Ivy Blue ще разбере, че майка и баща й са си го представяли like it’s no big deal.

Каквото и да се говори, тя е един комерсиален продукт на големите звукозаписни компании и е участник в опресивния, мизогинистки апарат. Да, така е. Също така е и Queen B, която явно умее да се забавлява добре, а това не идва по подразбиране с голямата банкова сметка. Държи се все едно опресивният, мизогинистки апарат на звукозаписните компании is her bitch, а това е съвсем одобрително поведение.

Добре, но визията й е като на скъпоплатено heux. Не искам децата ми да познават тези движения.  Да, който не може да се забавлява по hot pants и токчета, тъне в двойно, гъсто депресо. Аз също не мога, обаче знам that it’s an art to strut your shit right on those stilettos. Относно на Ангел визуалната култура, повече ме притесняват билбордовете на мастика Пещера в магазинчето на пазара.   

оглеждам жените по улицата точно както мъжете - бедра, гърди, очи. представям си ги как се събличат голи, използват гърдите и задника си, за да постигнат нещо за себе си и нещо за света. кога решават да действат за себе си и кога работят за света. как само с тези бедра и ръце се преодолява пространството, понеже нямаме друга машина за придвижване в гъстотата. тялото им е балонче, което има обем, а в кухината складираме това, което няма да изхвърлим. представям си ги как правят и раждат деца, как остаряват, пекат се на плажа или си мажат филия, когато са сами. хубаво ли им е, че са тук. защо не са въоръжени.

после слагам нещо като униформа и ги карам да ми отделят две минути. извинявам им се за причниненото неудобство и им казвам, че е нужно да ми представят документите си, защото искам да съм сигурна, че знаят, че са някой. ако им стане смешно, се смеем. не се разделяме. тръгваме към едно място, където нищо не е сигурно, но въздухът е чист, а дърветата - много. вървим и си говорим кой как мечтае да използва тялото си. препъваме се и се разливаме по земята, а горе се виждат звезди и е хем страшно, хем много красиво. храним кухината си с дивите зверове, които се стичат към нас и влизат свободно през порите, за да застанат по местата си. хиляди малки и големи животни са вече наши разумно дресирани, топли органи.

Преди да станеш препаратор, трябва да се усетиш в пламъци от допира с животното.  Влизането в зона на близост с  него е игра с огъня, споделя Марица, 32, любител препаратор. Когато била на осем, любимата й сипка (Fringilla teydea), умряла.  Майка й пазила птичето в семейния фризер близо десет години, когато се наложило да се преместят, а фризерът да бъде размразен. В първия й препараторски опит участвала намерена катеричка. Събличайки тялото от обвивката му, Марица се почувствала горяща в пламъците на древен ритуал. Ръката й пресякла границите на стегнат гръден кош, голям колкото електрическа крушка. Включила се в телесна верига с животното.  Призванието й я ударило като дългоочаквана великодушна мълния. Марица е красива жена с особена благост и тишина в погледа. От нея разбирам, че не е достатъчно да наденеш козина, пера или люспи върху тяло от полеуританова пяна. Трябват огън, артистични заложби, научен талант и търпение. Първият опит за влизане в близост с животното започва на полето. 

Препараторът  наблюдава внимателно, за да запомни  поведението на животното и да го повтори, а понякога и да го изиграе. Ушите на елена не остават в покой повече от три секунди. Долният полумесец на клепача издава агресия.  Жълтоглавите кралчета (Regulus regulus) хапват сняг, когато са жадни. Една от най-добрите марки сняг е WASCO™: самозалепващ, с диамантен ефект на току що паднал сняг. Хрупането на снега е едно от най-шумните неща в неделен горски ден. А неделята в гората не е по-специална от другите дни.

Янош, 27, препаратор в щутгартския музей, споделя, че препарирането на примати  е една от най-трудните процедури  в препараторския занаят. Особено ръцете им или докато са бебета – твърде човешки  са. “Но има хора, които всичко биха направили за пари’, казва той, ‘дори и човешки бебета.” Такава дисциплина съществува.  Когато полицията намери труп, по легални пътища той може да бъде таксидермиран за местния медицински факултет. Подобни артефакти се приготвяли от по-странни препаратори, казва Янош. “Нищо лошо не казвам за тях, но нали се сещаш, че в тази сфера има и откачалки. Повечето от онези, които препарират хора, се обличат в черно – goths.” Питам го каква музика слуша, за да локализирам изказването. На мода в Щутгарт били старите цигански романси в малки, задимени помещения, танци-манци и безпаметно много водка. Последно Янош ходил на парти с пътуващия руски бард Владимир Каминер. Spoken word на руски, но с по-възрастни и по-пияни МС-та.

Подвизавам се във вътрешността на изложбена зала на Световния препараторски шампионат. Там върху маси с черни покривки и без оглед на еволюционния порядък, дефилират гризачи, риби, горски животни, праисторически хора, изчезнали морски зъбльовци, пингвини бебета, носорози, птици и голи охлюви. Някои са като истински.  Както се изказа половината от двойката гостуващи български препаратори от музеите в Добрич и Русе: "То така направено, дий да му кажеш, ше тръгне.” 

На посетителите с кучета им се налага да държат каишките здраво. Кучетата лаят екземплярите в отчаяно недоумение. Те едва ли биха реагирали към плюшената коала в спалнята както към двете пуми в експо-залата, облегнати лежерно върху персийски килим, съседните седящи планински мечки и намотания питон. На кучетата не им е ясно защо. На мен обаче започва да ми проблясва. Истинският препаратор е скулптор, както и учен-натуралист. Докато моделира козината и сухожилията под нея, препараторът се води от онова изначално усещане за подреден, топъл корпус. Без дълбоки познания по анатомия, таксидермистът е просто бездарник. С ръце в топлината на машината, той запомня усещането на перфектно сглобеното тяло преда да го разчлени в подготовката за новия му живот.  Таксидермистът е творец на тела без органи, замръзнали в потенциала на неизвършено движение с механиката на нова арт машина, скачена с втори Създател.

В търговската част на сбирката виждам щайги с последните броеве на основополагащото списание за препариране Breakthrough, в което разбираме, че едно от светилата в занаята, Джоу Медер от Айова, успешно прилага Бондо методът върху  ушите на голямото Куду. Бондо  е марка пластелин за козметични поправки на автомобили. Голямото Куду (Tragelaphus strepsiceros) пък е красива африканска антилопа с къдрави рогца. Пинизът се състои в това, че преди да натъпче ухото на своето Куду, Джоу замесва щипка натрошен стъклопласт в Бондо кашата. Резултът са едни здрави, тънки уши, досущ като на подскачащо, щастливо Куду в южна Замбия. Джоу Медер е на чичова възраст, но за разлика от чичо ти е почетно жури на повечето препараторски шампионати. Близо час и половина обаснява разпалено как да разкодираме правилно снимката на животно. Като погледнем близък план на влажното око на еленa, по геометричните пропорции ни става ясно какво му е на душата, спи ли му се или му се плоди. Очите са единственото нещо, което не може да се препарира.  Затова се втъква стъклен или пластмасов поглед, голям колкото копчета.

Наред с различните по големина и цветове стъклени очи на търговските рафтове лежи полусериозна литература по направи-си-сам-препарирано-животно. В един от наръчниците по препариране на змии има текстове с митологично звучене.  Като например този за даден таксидермист, добър приятел на автора, който намерил на пътя отдавна умряла гърмяща змия.  Като всеки уважаващ себе си препаратор, който не убива материал за си, а го намира в готово състояние, таксидермистът прибрал умрялата змия в ателието си, обезглавил я, одрал я и сложил оголения мускул в мивката. Посуетил се още малко. После пуснал топлата вода върху одраното влечуго.  При допира с водата, останката от змия започнала да прави характерните си приживе плъзгащи движения достатъчно дълго време, за да втрещи препаратора. Авторът признава, че дори и от тази гледна точка змиите са изключително привлекателна тема. 

При всеки таксидермист има пакет от възможности.  Можеш да се занимаваш с общността на платежоспособните ловци-спортисти, които с лекота биха праснали четиринайсет антилопи-гну и двайсет диви заека.  После биха позирали накачулени с тях в китка ловни пози за рекламен плакат на комбинираната услуга „Wellness and hunting trips to the Calahari”. Другият вариант е да практикуваш изкуството далеч от парите и ловците, за доброто име и безкористната служба на науката.

Получаваш щатно място в природонаучен  музей, пътуваш веднъж годишно на специална мисия до Мадагаскар, примерно, където ти се налага да убиеш с помощта на местните една или колкото трябва алоатрански лемурчета (Hapalemur alaotrensis), които да приготвиш за постоянната експозиция.

За да си препаратор ти трябва буквално набито око да забележиш, че окото на животното никога не е просто кръгло – линиите му имат плавност. Фоликулите на миглите оставят фини дупки по вече ощавената кожа на клепача. Шестнайсетмилиметров диаметър за белоопашатия орел се намира трудно. Най-лесно перата му се сушат със сешоар. При работа с хищници като него няма време за обстойно изучаване на телесната подредба – топлината от пръстите на препаратора разяжда трупа мигновено. Хирургическите ръкавици не изолират добре температурата и тя повлича плътта в пагубно окисление. 

За  кожите на мечката, лисицата, козата и  койота има специални дезодоранти, които се добавят към консервиращата саламура, за да убият миризмата им на безметежен див живот. Консервиращата саламура от Лутан Ф се отнася към глигана както маринатата от оцет към свеж корнишон. Лутан Ф е вид щава, композирана от немците по време на Втората световна война. За същата цел северноамериканските индианци препоръчват да свариш мозъка на сърната и да го втриеш в неизчистената кожа, докато маслата в мозъчната паста не разбият стегнатите й мускулни влакна.  

Ухото никога не е просто мръсно, а разноцветно. Спазвай правилната му ос на въртене. Носът е мокър и възлест с невидими косъмчета между възлите. Световен шампионат се печели от този, който пресъздаде всеки детайл, мускул и вена. Папагалът-шампион има перфектно оформен анус. Заради загубата на обем с изпаряването на вода от бавно умиращото тяло, истинността в тъканите възвръща вида си с търпение и терпентин. Смъртта е протяжен процес на трансформация, а не моментно кръцване на връв. 

Докато наблюдава, препараторът е един от стадото – дъвче листа, гони насекоми и по-малки животни. Тънка е линията между дистанцираното изучаване на животното и съвсем реалното превръщане в такова. За да познаваш всеки мускул и свръзка на чуждото тяло, трябва да го приемеш за свое, да се разсееш извън границите си на организъм към територията на животинското, което никак не ти е чуждо. Въпрос на дифузия на частиците.