#grow through

Дори когато слънцето изглежда, че залязва Причината остава тук, до теб Търпеливо си изчаква своя ред И макар че вече е на долното стъпало, една стъпка напред, Усмихва се Подава ти ръка И чуваш “не бързай… слез внимателно” ~~~ She says I’ve been romanticizing heroine в слушалките Отдръпване И заплахата приижда Ти прикриваш лице с длани, подобно на маймунка  🙈 Но не от сладост, а от детски страх

Безпомощно опипваш цялото си същество в търсене на болката, която като всяка болка е нахлузила невидимото наметало и си лети флуидно наоколо. Можеш да я намериш в най-дребната прашинка, може и да обземе целия град, изскачайки иззад всеки ъгъл. Познаваме добре таланта ѝ понякога, обикновено доста изненадващо, да извива пронизителен писклив вой, за да напомни за съществуването си. За да се намери някой да я заобича.

В последно време любимото място на болката да се спотайва е малкият ти бледорозов момичешки куфар – същият, който доскоро беше пълен с летни рокли, сицилиански мечти, и далечни глъхнещи звуци на кожени чехли по плочките в Таормина. Тя има завидната способност първа след щастието да усети накъде бие сърцето ти и това нейно скривалище никак не беше случайно. Но тя е и единствената, за която този усет, тази мъчителна емпатия се превръща в съществен недостатък — проблемът е, че е способна единствено да усеща. Изключително сетивна е, дори прекалено. Тъй като през целия си живот болката се измъчва да побере в себе си толкова много писъци, на нея не ѝ остава място за разума, разумът не ѝ е присъщ. Не го разбира и не го допуска до себе си. “Нищо не е по-прекрасно от разума, а разумът на разума са чувствата”. Да, но когато целият ти живот е бил и продължава да бъде едно дълбоко и ожесточено чувство, в един момент очакваш да те застигне и първата част, за която Екатерина Йосифова говори. И по същия начин, по който с години копнееше по този момент, така и за един ден осъзна, че неусетно си пораснала дотам да усетиш великодушието и обичта на разума. Разумът, който иска просто да те усмихне и успокои.

Болката е толкова първична, че за разлика от мъдростта на разума, не може да осъзнае, че мечтите за Италия живеят за лятото, а твоят допир до тях (след дълги несигурности и колебания, все някак) успя да се роди не през лятото, а през една късна берлинска пролетна нощ. Хаотична и несигурна. Макар да изглеждаше предначертана и болезнено естествена, онази нощ беше тук, за да ти напомни, че някои маски са твърде добре измайсторени, дотолкова, че артистът лесно би могъл да се слее с образа, да забрави самия себе си и да остане объркан, особено след като е усетил енергията на публиката. Болката бе винаги готова да нададе пронизителния си писък, при всяка една италианска песен, която чуеш в „Пармаксъзов“, при вида на случайната сърцевидна формичка, която приятелката ти съзре из павирания парк в Локоротондо или която сякаш прикова погледа ти на верандата на онзи блок в Монополи. Градът, който той (с малко "т") ти предложи да видиш. Тогава, в тези кратки моменти, болката е тук, и жестоко ти напомня за своето съществуване. Но тя не може да мисли. Тя е просто един катализатор, лютивото чили, което без да искаш беше изсипала в супата, къкреща върху котлона. Но помниш ли онзи индийски йога учител, който с най-спокойната усмивка на света каза „ти сам готвиш своята супа, сам решаваш какво да ръснеш в нея, и какво – не“. Истината е, че колкото и да не ти се искаше и по-рано да не си го представяше така, сицилианските ти мечти се оказаха пролетни и една идея по-алтернативни в недодяланата прегръдка на Берлин. А мечтите за Италия живеят за лятото. Това е истината. И истината е също толкова тук, колкото болката. Но тя е толкова по-прозрачна и лазурна, ефирна пеперуда, която копнее да докосне повече души и да озари сенчестите ъгли и куфари, из които усеща, че болката би могла да се скрие. Това е истината.