“Лежа в леглото си пет етажа над улицата, а денят ми, несмущаван от нищо, прилича на циферблат без стрелки. Като вещ, която дълго време е била изгубена, а една сутрин се появява някъде, съхранена и хубава, сякаш дори по-нова, отколкото в деня на изчезването, все едно някой се е грижил за нея - така и върху моето одеяло са разпръснати изгубени неща от детството ми, които изглеждат съвсем нови. Всички изгубени страхове отново са тук.
Страхът, че тънката вълнена нишка, която стърчи от подгъва на одеялото, може да се окаже твърда, твърда и остра като игла; страхът, че малкото копче на пижаматае по-голямо от главата ми, че е огромно и тежко; страхът, че парченцето хляб, което в момента пада от леглото ми, ще се разбие като стъкло на пода, и потискащото усещане, че заедно с него ще се разруши всичко, всичко и завинаги; страхът, че откъснатият край на едно отворено писмо е нещо забранено, което никой не бива да вижда, нещо неописуемо скъпоценно, за което в стаичката ми няма достатъчно сигурно скривалище; страхът, че когато заспя, ще се задавя с някоя бучка от въглищата, които лежат пред печката; страхът, че в мозъка ми започва да расте някакво число и скоро в мен ще му стане тясно; страхът, че онова, върху което лежа, е гранит, сив гранит; страхът, че бих могъл да закрещя, а хората да се струпат пред вратата ми и накрая да я разбият; страхът, че бих могъл да се издам и да кажа всичко онова, от което се страхувам, и страхът, че не бих могъл да кажа нищо, защото всичко това не може да се изкаже с думи - и другите ми страхове... моите безкрайни страхове”
Из “Записките на Малте Лаудирс Бриге” на Райнер Мария Рилке
