Понякога по-много се обичахме (по Христо Фотев) /на В.Б., която ми донесе най-топлото лято, в края на ноември, 2014 г./
Знам, че отдавна не четеш стихотворенията, които написах за теб. Това е напълно нормално. Знам и че това, което пиша в момента е напълно излишно. Че то е един медальон със спомени, който все още стои във вътрешния ми джоб. Една плейлиста с анафори, която съм оставил да звучи в стъклено студените нощи. Но може би, аз просто не мога да живея без кратките срещи по пловдивските улици. Без луната, дърветата... и теб.
Знаеш ли, ние така и не видяхме морето, но всеки път, когато държах ръката ти, имах чувството, че сме в Созопол и лятото никога няма да си отиде. Помня как с часове се гмурках в косите ти и как ти отново и отново ме спасяваше с устните си. Всичко това даде нов живот на поезията ми. Тя вече можеше да диша. С бумтящо от радост сърце, 10-та степен по Превер. А когато ти си тръгна, то не се разби. Напротив, започна да бие още по-силно. И въпреки че се напиваше до припадък, потъваше в липси, играеше във филми, затваряше се в буркани, изкачваше и падаше от всички седем тепета, твоите ръце бяха единственото място, където то се чувстваше истински щастливо. Знаеш ли, аз така и не успях да се сбогувам с теб. Така и не го направих по правилния начин. Прости ми. Това трябва да е последното и най-хубаво стихотворение, което някога съм писал. Като тебе хубаво. И толкова далечно. Като теб.
Ради Йовчев
