Melanie's little world

Bazen rüzgarın saçımı dağıtmasına,

yağmurun yüzümü ıslatmasına,

birilerinin kalbimi kırmasına izin veririm sonra;

Saçımı Toplarım,

Şemsiyemi Açarım,

Kalbimi Kapatırım,

Hepsi bu…

Най-накрая намерих сили да ти кажа “Сбогом” ..

Обичах те. И любовта ми беше безумна. И силна. Но въпреки това не беше достатъчна и за двама ни. Не беше достатъчна, за да компенсира студенината ти. Вярвах, че никога няма да се уморя да ти я давам. Вярвах. И ти давах любовта си. Търпението си. Нежността си. Докато сушата в теб не пресуши сърцето ми. Исках да участваш в любовта ни. Исках да се научиш да даваш. Искаш да се научиш да обичаш. И не разбирах, че ти вече даваше. И обичаше.Себе си. Толкова много, че в сърцето ти нямаше място за нас.За мен. Осъзнах, че не бях нищо за теб. Не. Това не е вярно. Бях ти удобна.Приемах пасивността ти и се надявах.

Вярвах. Чаках. Някой ден да ме оцениш. Да ме поискаш. Да ме съхраниш. Но този ден не дойде.Ти не дойде. Не и истински. Не и със сърцето си. Не и с душата си. Остана затворен в себе си. Остави и мен, затворена в самотата ми. Докато не разбрах, докато не приех, докато не осъзнах, че нямаше да ме спасиш.

Трябваше сама да спася себе си.

И ето, най-накрая намерих сили да ти кажа “Сбогом”.

ve aslında olmuyor değil mi..

"Обичах те безгрешно, възможно най-грешно. Обичах те безстрашно, без страх и това беше най-страшно. Обичах те безумно, без ум, но това беше възможно най-умно. Обичах те сляпо като пешка царица. Обичах те немислимо, без мисъл като рицар без броня девица. Обичах те безсрамно, без срам и без но с цялата наивност на нееволюирал вид, потънал в щастие. Обичах те без време, възможно най-дълго. Обичах те до лудост, но луд умора няма и това не ми стигна.