STARYSPRING

С настъпването на по-студените месеци се завръщам в порочният цикъл от мисли. До края на календарната година в загубата на себе си, ще се преоткрия за пореден път. Да тръгна по пътя на мечтите си не е толкова лесно, колкото просто да мечтая за щастливият финал. Но щом мога да мечтая за това, значи мога да бъда това?

По пътя ще се чувствам тъжна, загубена, може би забравена понякога, макар амбицията и мотивацията да са налични. Въпреки това, знам, че е нормално да се чувствам зле дори в света да се случват по-лоши неща. Нормално е. Аз съм просто човек, който се надява да направи нещо. Ех, цялостната метаморфоза изглежда е неизбежна и след месец ще съм различна личност, но това вече не ме притеснява, защото сега осъзнавам толкова красиви неща, които се оказват едни от най-важните в живота ми. Едно обаче няма да се промени… 

...

Всъщност, животът е красив и аз имам времето.

~ Станислава Гикова

Намирам се в град, чиято архитектура е достойна за възхищение. Зад всеки ъгъл се крие нова искрица живот, нов повей на щастие. Малки и големи се събират и танцуват заедно на кея на Сена, и изживяват своя безмерен живот. Алена музика, примесена с много енергия, се носи от всяко заведение, където не прозрачни разговори съществуват, а само такива, които душите водят, за да бъдат щастливи. А, аз - аз съм просто наблюдател. Засега само се любувам на пъстротата и опознавам, защото знам, че съвсем скоро ще се събера с хората, с които ще се втурнем в най-великите години на живота си. Ще преживеем купища приключения и ще си напомняме колко е велико чувството да си жив, да си себе си и да си с онези, които те вдъхновяват да бъдеш. Дотогава, ще пресичам реката по един от многобройните мостове и ще се усмихвам широко, защото вече съм в новото “вкъщи”. 

~ Станислава Гикова

Едно време бяхме малки и с нетърпение очаквахме да видим “какво ще правят днес”, чудехме се кога Изабела и Финиъс ще се съберат и дали някога ще разкрият Пери. Години по-късно, когато слушаме песните им, толкова много емоции и спомени ни връхлитат... и няма нищо по-хубаво от това, защото детството е една от най-хубавите части на живота. Изминаха много невероятни години откакто сме тук, още толкова ни очакват. Мечтаем, действаме и “бум” - готово. Кой знае, някой ден може да обиколим половината земно кълбо с топка гумени ластици и половин самолет, може и с огромна карта. Светът е една огромна сцена, пълна с музика и приключения, която ни се обажда всеки ден и ни кани на следващият си концерт, който можем да гледаме завинаги. Единствено трябва да вярваме, че можем да го направим така, както вярвахме, че Финиъс и Фърб никога няма да бъдат натопени, защото .... chicka-chicka, choo wap животът е прекрасен!

Не бях предполагала, че ще използвам tumblr като пространство, където да изразя подобни мисли, но в крайна сметка защо не. От няколко дни си мисля как понякога се губим измежду пролуките на живота. За мен една от тези пролуки е момента преди последната учебна година. Казваш си: “ах, най-накрая дойде” и после се питаш кога мина това време... Е, със сигурност е стресиращо, най-малко бъдещето ни зависи от решенията, които ще вземе по време на нея. След цяло лято на мисли, удовлетворение и носталгия, достигнах до заключението, че независимо в каква екзистенциална криза сме и колко различни причини имаме да се чувстваме по определен начин относно края на училище, все още сме млади и колкото и клиширано да звучи - можем да постигнем всичко, което пожелаем. Самата мисъл, че всеки ден умират хиляди хора по света ми дава мотивация да искам да върша повече и да оставя нещо стойностно след себе си. Да, след завършването, предполагам, че ще се превърнем в различни хора, няма да бъдем пак онези училищни хлапаци с огромни мечти и наивни сърца, но ще си бъдем ние, ще бъдем по-готови от всякога да се срещнем с всичко по пътя. На някои няма да ни липсва училището, учителите и начина, по който са се отнасяли с нас, но не само ще сме създали няколко стойностни запознанства, ами и ще се гордеем с личността, която сме изградили за тези 12 класа. След началото, както си трябва, ще настъпи края на епоха. И в края ще се радваме да погледнем всяка снимка, всяка забележка в дневника и всеки спомен в душите ни, които ще ни връщат отново в тези времена. Предполагам, че това бяха само първите няколко реда на един монолог, който ще завърши с хвърляне на шапка във въздуха.

Понякога е нужно да се отделим от обичайната картина. Понякога е хубаво да посетим и някой друг град в собствената си родина. Влакът е до Пловдив, спирката се казва “почивка за смях”. Градът си мисли “най-накрая, ето ги и тях”. Извървяхме този вечен град. Разбира се, на финала бяхме умрели от глад. Опитвахме се да се загубим и нарочно да попаднем в Капана. На всеки ъгъл намирахме по една история закопана. Пяхме любимата си песен, докато ни валеше дъжда сякаш беше есен. Е, тръгнахме си обляни в магия от една неостаряваща стихия.

~С.

И светът около мен затихва

В тебе виждам мен

Всеки миг с теб е оцветен

Кафевите ти очи носят океанските вълнения

Усмивката ти пък загатва приключения

Свободен си, с криле

Спокойно можеш ти да полетиш

На друго място да се посветиш

Изпращай ми писма

Запечатани с прегръдката на твоята топлина

Ще те помня

Не ще забравя, че ти единствен бе

Моя ден в нощта

Начало: “Всичко, което чувам е тишина. Всичко, което виждам е лишено от светлина. Изгорях, замрях и нищо не видях. Не мога да заспя, сънувам един и същи кошмар. Изгубила съм се в незнаен чукар. Не знам какво да правя. В мислите си скоро ще се удавя.”

...

Край: “..?..”

~С.