и никога изживян

ще остане само спомен за желание

спомен за една мечта

спомен за всичко, което можех да бъда.

тяло с неслучили се амбиции

тяло с неизпълнени желания

Колко жалко!

над живот като песен

(пещера на самотата)

бягаща към тъмнина

и търся тишина

защото твърде шумно е

не искам ни да чувам,

ни да виждам

признаци за съществуване

на външния свят

не искам да се случвам

всички прозорци са затворени

за вратите няма даже ключ

не мога да избягам

но никъде не съм и тръгнала

да се търся

из страниците на любимата ми книга

в мелодията на песните

до пейката на детската площадка

и местата, от които всяка пролет бера цветя

колко жалко е, че търся човек

проблемът на чашата е

когато е изпита

никога не е достатъчно

трябва да

дишам

изпитвам

усещам във всяка вена

обгръщам

това нещо

да не мисля

или слушам

друго

да застана като заслон

но да не му давам да избяга

и да се задавям

да не мога да заспя

и така докато

не го изтощя

частица по частица

атом по атом

премина като бедствие

и не го погълна

вътре в мен

че вече нищо не остане