За синоним на младостта би могло да се ползва думата „жажда“, независимо за какъв тип става въпрос. Те често са преплетени една в друга. Понякога си жаден за веселие, за усмивки и нечии смях. „Радост“ и „младост“ са страхотна комбинация не само в поезита като рими, но също така са неразделни и в живота. Жаждата за любов. Желание за интимност и споделеност, за копнеж между две души. Как хубава е младата любов, все още неосквернена от битовите неволи, които ни предлага живота. Каква магия! Жар между две сърца, радост между два чифта очи и нежност върху две лица. Жаждата за избухване, както е модерно да се казва, също. Музика, хорска глъч, танци, пей сърце! Да не забравяме и алкохолът, които взима участие като социален лубрикант. След няколко чашки околните ти се струват по-ближни. Ежедневното напрежение е прокудено, стресът е изчезнал, пък неговите гостоприемници са в нюанси по-ведри, отпуснати и засмяни. Хората, след употреба на алкохол, са по-първични и някак по-истински. Ти самият се чувстваш различен, олекнал с няколко грижи и проблеми. Те не са наистина изчезнали, но дори временното им напускане е утеха. Не чувстваш ангажимент към тях. Нощта е млада, животът е прекрасен! Със задръжките, понякога и дрехите падат, сякаш от самосебе си. Мъжете придобиват дързост, жените губят своята свенливост. Сутрин изпитваш комбинация от съжаление и срам, но някак преплетени с греховно удовлетворение. Утолил си своята жажда за физическо удоволствие и за онова забраненото. Разбира се, младостта както носи куп радости и удовлетворения, така и куп неприятности. Алкохолът колко хора е погубил, но пък и колко са се родили от неговото влияние! Под въздействието му често се удовлетворява и жаждата за щуротии. Умът ти макар и отслабен е забележително креативен. Важно е сега-то, този момент, пък утрото е твърде далечно, за да му се отдаде значение. Безразсъдството често ражда незабравими спомени. Жаждата за живот е толкова силна! Жаждата за непознатото, за новото, за непредсказуемото, жаждата понякога и за опасното и рисковото. Адренелинът, макар наричан хормон на стреса и страха, е често желана съставка за химичн коктейл, образувал се в нашите мозъци. Сърцето ти бие по-бързо, кръвното ти налягане расте. Чувстваш, че не просто съществуваш във време-пространството, ти живееш!

           А пък аз се усещам сякаш в блато. Застояло и мръсно. Животът ми е задължения и почивка. Списък със задачи и часове на отдих, на които аз гледам със смесени чувства. Харесва ми да си почивам, да се излежавам и балансирам, но също така го и презирам. Иска ми се повече. Да чувствам повече, да преживявам повече, пък след време да си спомням също повече. Почивката е понякога по-мръсна дума дори и от работата и ангажиментите. През своя отдих човек не създава. Пък на мен това ми липсва. Иска ми се да изпитвам силни емоции. Нови спомени! Залъгвам се с филми и книги, но не успявам напълно. Едно да го преживееш ти, друго е да наблюдаваш. Рядко вече се напасвам с приятели да сме свободни едновременно. Всеки тича по своите си задължения и амбиции. Липсва ми безгрижието на юношенските години, също и свободата. Вече дори се изморих, след толкова много неуспешни опити, да намерим онзи миг с моите приятели, в който сякаш да върнем времето назад и да усетим сладостта на ранната младостта. Притъпявам жаждата си за живот. Свела глава приемам съществуването си като възрастен. Избор сякаш нямам.

Завърших първата година от своето висше образование. Очакваше ме тримесечен отдих. Факт, които както ме радваше, така ме и натъжаваше. Вече обясних защо. Остана ми само почасовата работа. Промотирах разни неща. От бира и сайдери, лентички за обезкосмяване и стелки за обувки, до тенджери и кухненски ножове. Работа като работа. Леко досадна, понякога скучна, уморяваща, но пък ми запълваше част от голямата доза свободно време, което имах. Заплатата, макар и неголяма, също бе бонус. Можех да трупам поне нови придобивки и да бъда отчасти финансово независима от родителите си.

Днес, седмица от както приключих семестъра, най-после привършва работния ден. Времето се бе забавило, даже се съмнявах дали не е спряло. Хора в магазина, където промотирах дамски самобръсначки, почти нямаше. Жителите на града се бяха отеглили в Балкана или към черноморието. Останали бяха касиерките, които също като мен бавни ги убиваше скуката. За да се спасят занимаваха акълите си с различни дейности. Четяха етикети на козметичните продукти, ровеха се в интернет, размотваха се безцелно по магазина, преподреждаха стоката за хиляден път. Една от работничките ми каза :

-          Днес преброих, че на тавата има точно 238 плочки. Ако случайно се чудиш!

Когато настъпи заветния час, 19:00, с облекчение си тръгнах от работа. Ако ще скучая поне искам да имам избор къде. Обикновено това е вкъщи. Очакваха ме почти две седмици на питанки с какво да се занимавам. Нямах работни смени до тогава. Домакинските задължения не бяха безброй , пък литературата и киното ми затъпяваха. Предстоеше ми откриването на ново хоби, благодарение на което да се спася от нищоправенето. А как ми се пътуваше! Няма значение къде, стига да бъде далеч от София. За разнообразие. Уви, нямаше с кого. Пък сама не върви, звучи ми по-депресивно даже от висенето вкъщи.

Прибирам се. У дома брат ми има гост. Негов приятел, които не бях виждала от години, ако не се лъжа цели шест. Замина като ученик да живее в Италия. Отивам при тях да пия чаша вино. Той ми разказва за Германия, където учи в момента. За хората, бита и заобикалящата го среда. Слушам с вълнение и интерес. Той ми каза, че му липсвала България, но не мислил да се прибира за постоянно тук. Изглеждало му като регрес, тъй като вече отдавна се е установил на чужда територия.

-          Липсва ми природата, историята, нашенска кухня. Иска ми се да видя всичките си роднини и стари приятели. Да забравя, че скоро ще си отида и максимално да се насладя на почивката си тук. Да пътувам и обикалям различните села и градове. Да напълня очите си с красота. И смятам да го направя!

-          Страхотно! – отговарям му. – А с кого ще обикаляш по родината ни?

-          Сам. Малко ще ми е скучно, предполагам, но ... какво да се прави. – Смее се той.

Една идея се появява в главата ми. Тя ме вълнува и предизвиква дилема в мен. Дали е редно? Имам ли достатъчно пари? Дали той ще се съгласи? А ако бъда само ненужен товар! Но той си има уста, ако е против, би трябвало да ми каже. А дали на мен ще ми е приятно, все пак не съм го виждала от години. Пораснал е, и на ръст и на възраст. Едвам го познах, когато го видях в хола. Дали не се е променил? Но пък аз дори не си го спомням какъв е бил като дете. Не съм си общувала кой знае колко с него. Той бе просто приятел на брат ми и то даже не най-близкия. Дали тази идея, родила се в съзнанието ми не е лудост, непремерен риск? Но може би си заслужава да го поема, да последвам желанието си. Макар и не напълно обмислено. Все се вкисвам и мрънкам, за дето нищо ново и интересно не правя. Даже днес си мечтаех за пътешествие. Пък сега, часове по-късно, може би Вселената ще изпълни моето желание!

-          Искаш ли да ме вземеш за пътник? – Питам го развълнувано. – Няма да си сам. Ще ти правя компания, ще ти помагам. Имам свободни дни, пък толкова много ми се пътува на някъде!

Брат ми едвам не изпусна чашата си от изненада. Приятелят му ме погледна заинтригуван, замисли се за миг и рече :

-          Защо не?

Малко преди залез слънце вече бяхме готови да потеглим. Взех си няколко чисти дрехи, връхно яке, зарядно за телефона, пари, четка за зъби, гребен и дезодорант. Всичко се побра в една малка раница, която спрях да използвам още в девети клас. Момчето ми показа нашето возило, на което ще пътешестваме. Оказа се мотор. Ужасих се за миг. Никога не се бях качвала на мотор, какво остава да изминавам сравнително дълги разстояния с него. Но не исках да се отказвам, още преди даже да съм опитала. Усмихнах се. Сложих си каската на главата. Качих се на мотора и се хванах здраво за момчето. Той запали возилото и потеглихме.

В началото ме бе страх от пътя, но скоро успях да се успокоя, та даже и да се насладя. Импулсивното ми решение да тръгна на някъде, без определена посока, ми допадна. Чувствах се прекрасно. Скоростта и начина по които косата ми се вееше ми хареса. Даже ме възхити! За първи път от месеци се чувствах енергична. Млада, силна, усмихната, лицето ми грееше от щастие! Утолих най-после своята забравена жажда. Жажда за пътешествие, за приключение и вълнения. Жажда за самият живот!

Днес ми направиха забележка. Невъзпитана съм била. В автобуса се возя, телефонът звъни. Отговорям на повикването и се разбирам с моята дружка кога и къде ще се срещнем. По време на разговора жената от предната седалка се обръща рязко към мен. Поглежда ме остро и изрича „В автобус и магазин не се говори с такъв тон!“. Изпитвам дразнение.  Продължавам разговора си, като към края едно дяволче вътре в мен ме изкушава умишлено речта ми да се чува от всеки. Затварям на моята дружка и казвам на жената пред мен „Следващият път ми говорете любезно и ще Ви послушам“. Тя започна да руптае колко зле са ме били възпитали. Въздъхнах. „А Вие бяхте ли възпитана с грубата си забележка  към мен?“ попитах я. Тя не отговори. Каза, че била учителка в английска детска градина. Заглуших я или поне опитах. Уви, слушалките не възпряха речта й, този път отправена не към мен, а към околните, насядали близо до нея. Чух още няколко пъти колко съм невъзпитана и как я заболяло ушето от моето викане, след това разговора продължи в насока децата от въпросната английска градина. Те за разлика от мен пък, са много възпитани. Били културни, наричали жената „Miss“. Потънах в мисли. Те успяха да я заглушат. Какво е това животнУ възпитанието, се запитах? Нима е по-важно от това да си човек? И защо все ми се случва в градския транспорт да ме сочат с пръст за грешница. Спомних си как преди години една пенсионерка ме скастри, задето съм забила нос в книга, вместо да забележа правото първолачето до мен, да рипна веднага и да му отстъпя мястото си. Или друг случай – как тъй съм си позволила да хрупам солети в рейса? А пък дали днес съм имала време да хапна нещо остава неизвестно..

Нима грижата и човешкото отношение са излишни пред този великан Възпитанието? Кух морал, често повлиян от запада. В робуване по него може да забравиш да използваш сивото си вещество по предзначение, а именно да мислиш. Първо да разсъждава, после да съдиш и обсъжда кой прав и кой крив. Жената на слизане от автобуса отново се обърна самодоволно към мен „Дано си си взела поука!“. Не се дразня на самата забележката. Признавам, че е неприятно да слушаш чужди разговорите по телефона в градския транспорт. Дразня се на начинът, по който се опита да ме поучава. Дразня се заради самият й изказ и отношение. Най-вече се дразня на това, че не помисли върху това което й говоря, защото тя вече ми е лепнала етикета „невъзпитана“. Каквото и да кажа вече, стига да не е в нейна угода, няма дори да се опита да го осмисли.

Минаха се няколко спирки и на друг човек му звъна телефона. Той се разприказва, а до мен седящият демонстративно си запуши ушите с пръсти и така докато човекът с телефона  приключи разговора си. Нови мисли се появиха в главата ми. Нима българинът е толкова осакатен от емпатия и човещина? Толкова ли е трудно да проявиш разбиране и да не правиш груби забележки и демонстративни действия в знак на негудование? Толкова ли е сложно да помолиш някого да говори по-тихо?

Слязох от автобуса. Дъждът тъкмо бе спрял да вали. Улиците бяха мокри. „Нагиздили“ се с купища кални локви. И тогава я видях! В отражение на локвите зърнах дъгата. След което я потърсих на небето. Така и с хората. Дори нещо да ти се стори грозно, някой невъзпитан и безпардонен, ако се загледаш може да зърнеш нещо красиво в отражението. Само трябва да вдигнеш погледа си и ще видиш прелестта пред очите.  Цветовете на естествената доброта на човешкото сърце. Ще се възхитиш, обещавам ти! Възпитанието е просто фасада, то е онова „долу“, в което ние сме забили поглед. То не е важно. Истински същественото си остава „горе“, при небесата.. човещината.

Разговор за смисъла на живота. Две красиви зелени очи. Уви, речта на президента ни прекъсва: Честита нова година!

Вдишвам.

Сама сред непознати. Миризма на трева, кокаин по масата.  „Не друсам, само вино ще пия“. Отегчение. Къде изчезна той? „Ела отново да си говорим“, изричам безмълвно. Търся го с очи. Моля се да дойде, да ме спаси от празнотата. Няма го.

Прибирам се. Душ и дрямка. Събуждам се късния следобед. Часове по-късно виждам линейката. Чувам „Всичко е наред.“ от лекарката. Вярвам й, но все пак усещам хлад. Смъртта е наблизо...

Дядо си отиде. Виждам как цялото ми семейство плаче, плача и аз.

Следва дълго безсъние. Черкви, гробове, отново сълзи. Ръцете ми треперят. Чакам зимата да отмине, но тя е дълга, сякаш безкрайна. Седмици в сивота и студ. Събуждам се, съществувам и пак заспивам. Но, надявах се, някъде в мрака се крие и светлина...

Пролетта дойде. Отново срещнах онези красиви зелени очи. “Математиката създадена или намерена е от човека?“, ме попита той. „Как да не се влюбиш?“, отговорих в мислите си аз. Отново се научих да обичам утрешния ден. Прегръдката му бе убежище, целувките сладък опият...

1,2,3...12! Зрелостни изпити, бал. Краят на един дълъг период, една ера?! Дванадесет години за гърба ми. Хиляди спомени, споделени с милите ми съученици. С „другото“ семейство, както обичах да ги наричам. Носталгия по изминалите дни, възторг по предстоящите.

Раздяла и с любовта. Момчето с красивите зелени очи си взе половера и си отиде. Остави ме отново на студа. Навън и вътре в мен обаче бе лято. Той ме изправи на крака, но не му позволих да ме събори отново на земята.

Продължих напред. Започнах работа. Вече бях възрастен, нямах време да тъгувам.

Поръчки, клиенти, нова стока. Пари и отговорности.Аз в света на порасналите.

Отидох на море. Смях и белот на сянка. Лежерни следобеди под жаркото слънце, горещи танци чак до сутринта. Замаяна глава, жадни устни. Загубих телефона си в пясъка на нощното крайбрежие. Прибрах се без него, но пък с огромна смучка на врата.

Съвсем на шега си изтеглих приложение за запознанства. Съвсем не на шега се влюбих в програмист. В компанията на уютната тишина аз го държа за ръка. Мълчим, а е толкова приятно. Погледът му събужда нежност в мен. Уви очите му бяха топло кафе, което сякаш твърде бързо изстина. Днес то ми горчи. Поредната кратка връзка, поредното разочарование?! Не. Просто той не е любовта, а едно вече отишло си мимолетно щастие в онзи коловоз, наречен живот. А, сега накъде?!

Издишах.

Честита нова година!

Когато се прибера от Англия в пепелника ти ще има купища фасове от мен. Ще ги познаеш по остатъците червило на края им. Някоя вечер, когато отново си забравил да си купиш цигари, ще ти се пуши и ще претърсуваш пепелника за фасове. Там ще ги намериш и ще искаш да запалиш точно тях, защото устните ми преди дни са ги докосвали. И сега когато ти ги запалиш отново, когато твоите устни се допрат до тях и затвориш очи, ще имаш усещането, че отново ме целуваш, дни след като съм си заминала...

Самотата разяжда. Претръпнах. От кратки връзки, от множество срещи и искрици надежди, които биват насилствено изгасени. Уморих се всичко да приключва още в зародиш. Сърцето започва да обича и в същия миг умът му казва да спре, защото вече смисълът се е изгубил някъде по пътя. И ме боли. Мама казва, че егото е наранено, а не сърцето. Можело да обичаш без да притежаваш. Вероятно това е истина и все пак - как да обичам без да помилвам, без да докосна, без да разкрия многоцветната палитра на своите емоции. Не разбирам. Какво да направя? Как да спра онази болка, его или сърце, няма значение, то е наранена част от мен...

„Искаш да се бориш за онова, което може да бъде, но отсреща се е изправила стена. Бетонна, неразрушима, ако сам се опитваш да я свалиш. Връзките са двустранни. Борбата, за да има смисъл, също. Не се тревожи, дете. Не се бори само, за да убиеш самотата. Тя ще те съпътства в голяма част от живота ти, за това я заобичай! Не се чуди, не насилвай ума си с мисли дали си бил достатъчно добър, дали достатъчно си се борил, дали достатъчно си дал. Недей, защото няма значение. Понякога трябва да се откажеш. Да починеш. Да се научиш да бъдеш щастлив, заедно със своята самота. Не бъди във връзка, която не те удовлетворява. Не бъди във връзка, която те изморява повече дори и от онази страшна самота, от която бягаш.

Почини си. Не бягай в собствените си илюзии. Не бленувай, че всичко ще се се нареди, че той/тя ще се промени. Не бъди във връзка само защото искаш да си герой в любовна история. Не стой там, където ти се причинява болка. Тръгни си. Продължи напред. Някой ден ще срещнеш любов, за която ще си заслужава да се бориш. А до тогава – не чакай. Просто се научи да дишаш сам и да превръщаш самотата си в свобода. Наслаждавай се.“ 

Първият път е винаги вълнуващ и очарователен, независимо за какво става въпрос.

Спомням си първата ми целувка. Юношеските страсти са някак непризнати за истински. Мимолетни са, но огъня в тях гори сякаш никога няма да загасне. Това не е зрялата тлееща любов – сигурна, продължителна, уютно. Първата целувка донася вихър от емоции. Първата обща искра на две сърце, затуптели внезапно в един ритъм. Устните се сливат, последвани от купища усмивки, а може би и също толкова сълзи. Така се ражда първата любов, която никога не бива да обвиняваме в неистинска. Дори да е продължила кратко, седмици, а не години, тя носи със себе си дъха на детството, невинността и искреността.

Спомням първият любовен парадокс в живота си. Сърцето пречеше на ума. Рационалността се изгуби, Бог знае къде. Можех само да чувствам, но не и да мисля. Суровата истина ми отбягваше, филтърът на собствените ми наивни надежди подслади всичко заобикалящо около мен. Целувките бяха по-мили, ласките някак по-нежни, речта по-красива. Божественото ме докосваше, въпреки греха, а може би именно заради него. Времето се забавяше. Погледнато от страни бях просто втора. Никога първа, никога достатъчно добра да бъда онази, която той казваше, че обича. Изневярата е сладка. Ореолът на любовницата блести в различни краски на червеното. Цветът на кръвта, любовта и страстта, но и на силната, изтръпваща болка. Отначало е главозамайващо и желано, греховният огън на прелюбодействието е опияняващ.

Най-ярко си спомням  първият път, когато спахме голи. Просто сън, без действие. Телата ни горяха, но не от похот. Това бе просто уюта на духовното обединение. Няма нищо по-възхитително от двама, свалили всякакви си одежди, както външни под формата на дрехи, така и вътрешни – скрити страхове, мечти, болка и желания.  Двама разкрили душите си един пред друг без уплаха и свян. Истинска красота в нашето грозно битие. Мечтата на мнозина, макар и не призната, заради онази толкова любима човешка болест цинизма, погубила хиляди надежди. Какво може да иска един човек? Просто бягство от самотата, откриване на така желаното разбиране. Допир, но не до тялото, а до душата. Макар идеалистично и вероятно смехотворно наивно, но тук вече първият път е вълнуващ, колкото и последния. Споделеността не губи очарованието с времето си, тя е един вечен трепет на сърцето.

Любов ли е онзи трепет на сърцето към топлина? Нося пуловера ти, когато ми е студено, а теб те няма. А аз тъй силно искам просто да се сгуша и да забравя за всеки проблем и неволя. И в здрача съм сама, долепям устни до цигара, а не до голата ти плът. Не спя, въпреки че се научих да си лягам без целувка за нощта.

Любов ли е, че искам да се смея? Без сълзи, без крясъци, без разочарования. Просто да бъда до теб с усмивка на лице и да видя твоя поглед, да, точно онзи, за които толкоз силно милея. Да поиграем на шах. Да хапнем , обещавам, че ще ти сготвя. После нека се разходим ей така безцелно. Ще се върнем късно вечер и ще говорим. После ще мълчим. Но тази вечер тишината не е приятна, а ме пронизва със своята пустота. Може би, защото преди нея не съм чула дори за миг гласа ти.

Любов ли е, че е някак празно без теб? Ограби ли ме? Няма песен, която да заглуши липсата ти. Няма книга, която да те изтрие дори за секунда от съзнанието ми. Няма филм, който искам да гледам повече от двете ти зелени очи. Няма вино, което да ме опияни повече от теб самия, което да създаде в мен подобна вихрушка от мисли и чувства. Няма ласка, която да желая повече от твоята.

Любов ли е... какво значение има щом теб те няма?

Дълго търсех истинския мъж. Онзи със силните ръце, железните гърди и дрезгавия глас. Търсех онзи дъх на тежкия парфюм, тютюн и бензин. На смразяващия вените поглед, непоколебимият израз на очите. Безстрашен и неуязвим. Онзи мъж с авторитет. Безкомпромисен, непоклатим, чиято дума тежи като камък. Макар и арогантен да бъде, много исках този мъж.

И имах много от тях, от тези истински мъже. Благодаря им за всички спомени на животинска страст и бурни изживявания. Благодаря им, че бях част от тях, че ги допълвах със своята женска мекота и нежност. Но до там.

Не вярвам вече в истинския мъж, на онзи непроницаем бранител. Не харесвам днес грубостта и твърдостта. Аз искам мекота. Искам нечия ръка, която да ме гали, а не да стиска. Мил допир, целувка по челото, нежна дума. Искам  уют, а не сърце до което не мога да се докосна. Не вечерен плач, а усмивки на дневна светлина. Не скъпи ресторанти, а разходки в парка със сладолед в ръка. Искам да се смея на нечии глуповат виц, а пък вечер да заспивам в прегръдка. Топлота, а не студенина. Очи, които да ме гледат с обожание. Не искам вече истинския мъж, а някой тъй наричан „чехльо“. Макар прозаичен и сладникав, някак по-близо ми е вече до сърцето.

Страхувате ли се? От какво?

Страх от смъртта? Малцина са онези, които не се страхуват. Животът е ограничен. На пръв поглед изглежда достатъчно продължителен, но всъщност е нищожно кратък. Но животът не бива да се мери в години, а в преживявания. Защото ти можеш да съществуваш просто по навик, а не пълноценно. Радвайте се, осмелете се да бъдете щастливи, обичайте! Така моментът ще бъде важен и мисълта за смъртта, за края, за бъдещето, няма да ви тревожи. Пък и смъртта може да се окаже нещо не лошо. Може да е ново начало, нещо красиво. Въпросът е, че ние не знаем дали е така, не сме сигурни и просто сме свикнали да смятаме непознатото за нещо гадно и ужасяващо.

Което ни отвежда при страхът от непознатото? Защо, аджеба, е толкова лесно да си черноглед? Може би страхът от разочарованието ни подтиква да не очакваме доброто. Да сме предпазливи, да нямаме доверие на съдбата и самите себе си. Но това е толкова грешно. Няма как да бъдем щастливи, ако ние самите не го пожелаем. А в непознатото има толкова чудатост, то е интересно и вълнуващо, срещата с него може да ни събуди от сивотата на ежедневието и от застоя. Може да ни накара да бъдем истински живи, а не просто да съществуваме.

                                                                                                         - Позитрон

Една сутрин реших да споделя на семейството ми за последните промени относно любовния ми живот. Беше на закуска. Баща ми се задави със своите бъркани яйца и ми хвърли голям тъжен поглед. Беше дошъл денят, в който малкото му момиче е пораснало и той ще бъде изместен от сърцето й като най-важния мъж в живота й. Майка ми от друга страна се зарадва, поразпита ме и се въодушеви. Брат, една на 11 години, ме попита :

-          Той има ли плейстейшън?

-          Не. – отговорих аз.

-          А ще ми купи ли плейстешън?

-          Не? Защо да ти купува?

И интересът на брат ми към новия ми приятел се изпари. За разлика от този на родителите ми. След закуската майка ми един от хилядите й въпроси бе „Колко му е голям?“. На неловкият и озадачен поглед, примесен с лека погнуса от нейният свръх интерес  тя допълни – „Имам предвид мозъка! Умен ли е?“. Баща ми от друга страна го видях следобед как се е настанил на дивана, извадил пушкат и я почистваше.

Бях им споделила с надеждата вечерният ми час да мине след полунощ. Майка ми веднага бе съгласна, но уви тежката дума на баща ми бе различна. Вместо да ми позволи да прекарвам повече време навън, той направи точно обратното – 10 часът да се прибира девойка на моите години било удачно. Стъмвало се вече по-рано, лятото почти е отминало – това бе оправданието за решението му. Когато го попитах дали съществуването на Сашо, приятелят ми, имаше нещо общо той отрече (и окото му трепна). Ама хич не го биваше баща ми да лъже! Дано да съм се метнала на майка ми!

Една вечер се наложи да поизменя истината. Бе около 12 и 30, баща ми се беше обадил да ме пита дали съм в стаята си. Всъщност бях точно пред къщата ни, което реално е близо до стаята ми и потвърдих. Тъкмо щях да въздъхна, че той ми е повярвал, когато видях лампата в кухнята да угасва. Светна тази в хола. След което тази в коридора. Той бе тръгнал към стаята ми да провери!

Паникьосах се. Видях, че прозорецът ми бе отворен. Реших да се изкача по къщата и да вляза през прозореца. Уви, баща ми щеше да е по-бърз. Какво да правим?! Сашо, също толкова паникьосах реши, че е удачно да ритне колата на баща ми и да изпищи алармата. Това щеше да го отклони от пътя му към стаята. Той чу алармата и промени траекторията си.  Шансът да стигна в стаята си преди него се увеличи! Изкачих се още малко, приятелят ми се скри в едни храсти. Аз също успях да се покрия, когато баща ми излезе да провери първо едното си бебче, преди другото. Не видя нищо нередно, изпсува алармата, че безпричинно се е включила и тръгна да влиза вътре. Щях да успе! Предвкусвах победата! И тогава... паднах. Следобедът беше валяло и се подхлъзнах. Срещата ми със земята не бе приятно, но пък бе по-добра от срещата между баща ми и приятелят ми. И двамата бяха чули моето изтърбушване и бяха отишли да видят какво стават. Вече шансът Сашо да направи добро първо впечатление бе пълен мираж. Вената на баща ми бе изпъкнала, а лицето стана червено като ме видя просната на земята. Миг преди да се разкрещи аз започнах да махам с ръце и да викам на Сашо :

-          Махни се, аз ще се оправя!

Той ме послуша и избяга. Искаше ми се и аз да бях постъпила така, уви кракът много ме болеше. Няколко часа по-късно разбрах, че е счупен. Този факт май зарадва баща ми, защото означаваше, че няма да мръдна от нас. В близките седмици нямаше да видя Сашо. Илии...?

Седмица след инцидента на ум ми дойде друг план. Щом аз не мога да отида при него, той може да дойде при мен. Отново бе към полунощ. Пак бях отворила прозореца, с надеждата, че него го бива по-добре да се катери от мен. Ако и двамата си счупим по крак – спукана ни е работа.

За щастие вселената този път беше на наша страна. Той успешно успя да дойде при мен, без никои да го усети. Усмивка изгря на лицето ми. Бяхме тихички, сладко се радвахме на щастието си. Гледахме телевизия, гушкахме се, целувахме се. Час след като той бе пристигнал, уви, дойде нов кризисен момент. Чувах стъпки по коридора. Баща ми! Отново! О, не!

Паниката пак ни завладя. Под леглото не можеше да се скрие, то беше до земята. Остана гардеробът, уви Сашо успя частично да влезе. Ех, този фитнес, знаех си че не е много на хубаво гаджето ми да има толкова хубаво тяло! Кракът му се подаваше от отварящата се врата. Уф, Боже, дано баща ми не забележи! Дано!

Врата се отвори. Сърцето ми отиде в гърлото. Адренелин. Ако не умра от баща ми, то напрежението ще ме убие.

За щастие на врата бе майка ми. Пожела ми лека нощ. Дали щеше да забележи кракът на Сашо подаващ се от гардероба? Явно не. Тя се обърна да си тръгва, когато отдъхнах. Но това не бе края. Тя се завъртя и ме погледна. Засмя се. Отвори нощното ми шкафче и взе един презерватив. От къде майка ми знае къде си държа кондомите е все още загадка за мен.

-          Отивам да разсейвам баща ти. – Погнусата ми бързо премина, след като осъзнах, че този път планът ми да се видя с гаджето ми ще мине почти без спънки. – Желая ви лека нощ. Сашо, приятно ми беше да се запознаем.

Той само помаха с крак. Тя се засмя и излезе.

Боже, какво шантаво семейство имам!

Страхувате ли се? От какво?

Насекоми? Височини? Асансьори?

Това не е въпросът ми. От какво се страхувате, но дълбоко вътре в себе си? Какво е това, което ви дави, което приютява тъгата и ужасът вътре във вас?

Може би е самотата? Как празна е тя. Ние сме част от общество, не можем да се измъкнем от него. То е и част от нас. Ние имаме нужда от себеподобни, от нечия топла ръка. От споделеност и интимност. Просто от някого. Но не ви ли се е случвало да усещате самотата, когато сте сред хора? Онова мъчно чувство, че сте вечно неразбран, че има неща които не можете да споделите с другите? То е неизбежно, но не се примирявайте с него. Не таете тази болка в себе си. Няма нищо срамно, всичко е човешко, но хората не винаги искат да го разберат, не искат да допускат нещо което им е чуждо и да го приемат за нормално. Но това е техен проблем. Тесногръдие. Душата иска да лети, но нещо я ограничава. Това е страхът от самотата. Страх от чуждото мнение, от това да не те помислят за луд. Но какво лошо има в това да си луд? Толкова много различни хора на тази планета, как възприемаме кое е нормално и кое не? Всеки един е отделна вселена в тленна обвивка, той носи в себе си разум, душа, всички емоции - добри и лоши. И които не може да възприеме онзи отсреща, то той е обречен. Защото ако не се опиташ поне да разбираш другите, няма как да очакваш някой да те разбере тебе. Ако сте сред хора, които искат да ви променят по свой собствен калъп, който ограничават това да бъдете себе си, ваше е правото да си тръгнете. Самотата е състояние на духа. Тя не зависи от това дали сте близо до някого физически, а дали го чувствате близък дълбоко вътре в себе си. Самотата не означава да си сам. Защото дори и сам може да се чувстваш хиляди пъти по-малко самотен от колкото ако си с неправилните хора.

                                                                                                         - Позитрон

Две най-добри приятелки срещнали любовта или както те биха го казали „своето пате“. Нали знаете как младите двойки си намират едно специално прозвище, умалително, с което взаимно да се наричат? Коте, захарче, зайче , миличко, говедо... Зависи от личните предпочитания. В нашия случай бяха избрали жълтоклюното патенце. Без предварителни уговорки, напълно случайно двете двойки се наричаха точно с това умалително. И след много радост и тъга, усмивки и сълзи, скандали и секс, да си накажем направо – след много споделена любов – от две младежки авантьори се появиха две семейства патицови...

-          Не карай толкова бързо! – Направи му забележка Кати.

Той дори не я погледна. Престори се, че не я е чул и продължаваше да шофира със същата скорост.

-          Кириле, искаш да ни убиеш ли?! – Разкрещя се тя. Извади от своята чанта чифт бели слушалки и ги подаде на дъщеря си, която стоеше на задната седалка. – Вземи, миличка, с баща ти искаме да си поговорим малко.

-          Оф, пак ли?! – Попита недоволно детето, но след като видя острия змийски поглед на майка си, взе слушалките без да роптае повече.

И се започна. В последно време се случваше твърде често двамата да се карат. Постоянно се дразнеха, постоянно спореха. Причините бяха разнообразни, въпреки че си имаше и класики в жанра. Например как той само работил и вече не обръщал достатъчно внимание на нея и дъщеря им. Тя не спираше да нервничи и най-любимото му – да ревнува. Причината този път бе, че Кирил предпочиташе да си почива вкъщи и да оправи някои неща в офиса, с които изоставаше. Не му допадна идеята за семейното пътуване, инициирано от Кати. Тя не разбираше какво толкова против има той ваканцията им и със своето богато въображение и непоклатимата си женска логика стигна до следния извод :

-          Ти ми изневеряваш! С новата секретарка ли?!

-          О, Божее... – Каза той, въпреки че хич не бе набожен. – Ти за 20 години не разбра ли, че не ти изневерявам?! Пък секретарката може да ми е дъщеря, виждала ли си на колко е години?

-          Еми точно! Вие мъжете все по-младо и младо търсите! – Заключи Кати.

Кирил започна да блъска главата си във волана. Но съвсем скоро спря, защото щяха на косъм да се блъснат в един тир.

Пристигнаха след около час, като през целия път си бяха мълчали сърдито. Това бе добро решение, все пак искаха да пристигнат живи, макар и със стаен гняв в себе си. Спряха пред къщата на другото патешко семейство, на което щяха да гостуват. По същото време и Виктория се прибираше от работа. Тя радушно ги посрещна, след което заедно влязоха в дома. Там завариха пълна кочина.

-          Деца, какво сте направили?! – Развика се Вики. – С яйца ли сте се целили?

-          Тате го предложи.

-          ДАРИНЕ!

Той я чу и плахо и внимателно се приближи към нея. Надяваше се явно, че и тя като Тиранозавър Т-рекс няма да го изяде, ако движенията му не бяха резки. Уви, милионите години еволюция бяха на друго мнение.

-          Ти си ми съпруг, а се държиш по-детински от децата! Нали си възрастен!

-          Ама, Вики, те ме предизвикаха.. – Започна да се обяснява той.

-          E и? Не може всеки път като ви оставя сами вкъщи за час да трябваше след това три часа да чистя след вас!

-          Успокой се, Вики. Ще си вземем една немска овчарка... – Започна да обяснява той.

-          А да цапа и тя ли? Заедно с вас? Браво! – Виктория се намръщи.

-          Преди обичаше немски овчарки! – Каза Дарин и излезе сърдит от стаята.

Караниците на двете двойки продължиха през целия ден. Накрая толкова изморени едни от други решиха, че не искат през нощта да делят едно легло. Жените спаха в спалнята, като взаимно се оплакваха и проплакваха до късен час. Стигнаха до извода, че мъжете са пълни идиоти. Дарин и Киро пък спяха в стаята за гости. И двамата мълчаха, потънали в своите мисли. Единственото което си казаха и взаимно приеха за абсолютна истина е, че жените са пълни истерички.

На сутринта продължиха. Гледаха се на криво, заяждаха се, бяха си сърдити. И всичко това докато не се появи Павел, най-малкият син на Даро и Вики. Той бе необикновено висок за възрастта си, клющав, с прекрасна детска усмивки и големи зелени очи, също като на майка си.

-          Мамо, тате, лелю Кати, чичо Киро, ела те! – Извика ги той. – Вижте какво намерихме!

Възрастните излезнаха на двора. Децата се бяха насъбрали в куп и си играеха с нещо, с някакво животно. Когато се приближиха те видяха, че това е не какво да е, а пате. Малко, жълтоклюно патенце.

Усмихнаха се. Напрежението изчезна. Спомниха си за младостта, когато бяха просто наивни влюбени. И не, че тогава не се дразнеха взаимно, но никога не забравяха най-важното, а именно, че се обичат.

Кати хвана любимия си за ръката, а Виктория се сгуши в своя. Кирил грабна съпругата в обвиятият си, а от Дарин се чу едно благозвучно :

-          Па-Па-Па – След което целуна Виктория.

Днес заминаваме, след час всъщност. Последни приготовления на багажа, чудя се дали не забравям нещо. Повиквам си такси. Целувам приятеля си за чао, няма да го виждам близо седмица. Отивам на море с приятели без него, защото той е с много бледа кожа, която бързо гори. Не си пада по слънцето и плажа, предпочита планината. След като се върна от морето ми е обещал да ме води на палатки, където както в американките филми ще печем маршмелолс на огън. Таксито ме чака. Целувам приятеля си пак и тръгвам.

Ще пътуваме с влак, нищо че почти всички имат коли. По-романтично е, все едно отново сме тийнейджъри. Пък и е по-евтино. Всички ще бъдем отново заедно, както едно време. Всички, също и Теодор. За миг се смутих и притесних, защото цели шест дни непрекъснато ще го виждам, като половината от времето ще бъдем полуголи на плажа. Отпъдих мисълта. Всичко между нас отдавна приключи, пък и никога не е било нещо сериозно. Лека авантюра, по-голямата част бе в моята глава. Бях влюбена в него, дълги нощи съм бленувала и мечтала да бъдем заедно. Това така и не се случи. Както и да е, де. Сега съм във връзка, приятелят ми е страхотен и го обичам. Онова с Теодор беше преди години, пък и той също бе наш приятел, част от компанията и аз нямах нищо против него. Даже ми бе приятен.

Заспах във влака. Сутринта се събудих в Бургас. Настанихме се в квартирата, закусихме и посрещнахме утрото на плажа. Притесненията ми относно Теодор се бяха оказали напразни. Не беше неловко между нас, според мен даже бяхме в прекрасни, напълно приятелски отношения.

Вечерта отидохме на дискотека. Напивахме се, танцувахме, сутринта едвам се прибрахме. Повръщахме, мразехме света, но като отидохме на плажа ударихме по един сън и слънцето ни оправи настроението. Закусвахме с цаца и изпивахме промишлени количества бира, нищо че по-рано бяхме повръщали друг алкохол - уиски, умешено с водка. Играхме плажен волейбол. Влизахме в морето. Аз не можех да плувам, а Теодор съвсем умишлено ме хвърляше във водата. Пищях, но той не се интересуваше. Моята паника го забавляваше. На лицето му изгряваше прекрасна усмивка и зазвъняваше смях. Знаеше, че няма да му се обидя за това. Пък и винаги е бил импулсивен дразнител. Правеше каквото си иска. Аз пък от своя страна му направих пясъчни гърди, докато спи на плажа и облях цялото му лице с слънцезащитен крем. Когато се събуди, той се изсмя. Не се подразни, а точно обратното. Зарадва се на гърдите, каза че винаги е искал едни и е завиждал на жените, че те си имат и могат да си ги мачкат когато си поискат.

Вечерта пак отидохме на заведение. Този път в някакъв бар. Пак дадохме сумати пари за алкохол, от които на сутринта да ни се гадеше. Или това бе от съмнителните морски дарове в ресторанта, не съм сигурна. Вероятно е била комбинацията от двете.

Следобед играхме белот. Загубих три път и накрая се ядосах. Разхождах се по плажа и започнах да събирам мидички. Отидох при другите да им ги покажа. Теодор ме попита дали не съм на 10. Започнах да го замерям с мидичките и той реши да отвърне. Гонехме се по крайбрежието, целейки се със счупени рапани и миди. Сега се чудя къде ни е бил акъла, можеше да се нараним с тези детинщини. Приключихме гонитбата, защото по погрешка стъпих в един пясъчен замък. Създателя му, момче на около шест години, се разплака и ние с Теодор му помогнахме да го постой наново. След около час на архитектурен гении и зидарство дворецът ни стана великолепен. Детето бе много доволно и щастливо. Обяви ме за принцесата на замъка, а то и Теодор били смелите рицари, които щели да ме пазят.

Вечерта отново заведение. Сутрин – гадене. Беше третия ден от нашата почивка. Бях във водата, заедно с другите, когато видях, че Ани нещо се мръщи под чадъра. Не виждах очите й, защото бяха скрити под големи слънчеви очила, но устата й бе свита на черта.

-          Какво има? – Попитах я.

-          Ти ми кажи какво правиш? – Въздъхна тежко тя.

-          Моля?! – Изненадах се аз.

-          Какво моля, това с Теодор прекрачва границата.

-          Ъъъ, ние сме приятели, какво толкова?

-          Еми гаджето ти? – Попита Ани, като смъкна очилата си, за да видя изпитателния й поглед.

-          Какво за него? Сутринта се чухме, на работа беше от по-рано, защото всички във офиса са на почивки…

-          Не прави глупости, моля те. Той е прекрасен.

-          Какво ти става бе? –Афектирах се. – Защо ми ги говориш тези неща?

-          Не съм сляпа. Виждам ви с Теодор, как се докосвате, нищо че почти нямате дрехи по себе си. Как се гледате. Как му се подхилкваш на шегичките или как – Тя започна да ме имитира – „Тео, ще ми намажеш ли гръбчето с лосион, защото не мога сама…“

-          Я си гледай работата! – Казах й, станах и се отдалечих.

Какви глупости ми говореше тя? С Теодор просто бяхме в приятелски отношение. Никога не съм показвала специално отношение, по-различно от това с другите момчета от компанията. Пък и дори да бях е напълно нормално. Едно време с Теодор бяхме много близки, даже най-добри приятели. Напълно естествено е, напълно в границата. Ани си внушаваше и явно беше станала с гъза нагоре.

Съвсем скоро дойде последната вечер от нашата почивка. Решихме да си останем в квартирата, достатъчно пари бяхме дали по местните кръчми. Направихме си вечеря, пуснахме си музика. Играхме на „Никога не съм…“ и „На истина и предизвикателство“. Смяхме се, много. Пратихме Иво да купи още алкохол. Той се върна с по-малко бутилки от очакваното. С Теодор се разсърдихме, или по-скоро се лигавехме и правехме на обидени, че само ние сме платили последната почерпка. Шегувахме се, че щом е така значи само ние ще си я изпием. Другите роптаеха. Борехме се за уискито, като в крайна сметка се заключихме с Теодор в килера, за да си го изпием сами. Нали ние си го бяхме платили. Другите тропаха по вратата, но скоро се отказаха. Аз и Тео отпивахме мъжки глъдки, като си въртяхме уискито. То свърши твърде бързо отколкото съзнанието ни можеше да го понесе. Оляхме се този път с него. Не помня от кога не съм била толкова пияна, може би от тийнейджърските години. Не знаех къде се намирам. Лазех по земята, търкалях се, изпадах в истеричен смях. Той не бе по-добре от мен. Лежахме на пода, когато се случи. Спомените ми са малко мъгляви. Не помня всичко от онази вечер, но основното никога няма да го забравя. Мисля, че аз първа го целунах. Бях се подпряла на рамото му, когато устните му случайно намериха неговите. Той ми отвърна. Започнахме да се натискаме по стените на килера, да се докосваме и събличаме. Бях забравила колко е хубаво да усещам целувките му по цялото си тяло.

Следващото, което помня е как лежа по пода, а дрехите ми са далеч от мен. Бяха на купчинка в единия от ъглите. Той тъкмо плъзваше бикините ми по бедрата. Проникна в мен.

Бяло петно. Не зная от колко време правим секс. Лицето му е толкова доволно, усмихнал се е леко, а погледа му е примижал. Явно гърчещото ми от удоволствие голо тяло е било приятна гледка.

Помня, че свърших два пъти. Накрая се сгуших в него на пода и заспах мигновено.

Сутринта се събудих от звъна на телефона. Първоначално не си бях спомнила за вчерашните ми преживявания. Приятелят ми ме попита защо звуча толкова неадекватно, сякаш нещо много ме е изненадало. Е как няма? Събуждам се гола до тийнейджърската ми любов в един килер. Главата ужасно ме боли и все още не си спомнях какво точно се е случило снощи, но се досещам. Разбира се, не казах това на приятеля си. Излъгах го, че имам нечие повръща по ръката си и че ще му звъна, когато се измия.

Събудих Теодор. Облякохме се и излязохме. Слаба Богу, никои не ни иска обяснение какво толкова сме правили в този килер. Бях си подготвила голяма тлъста лъжа за Ани, но не се наложи. Тя не попита нищо, просто ме гледаше смутено и се отказах да разказвам как ми е станало лошо, а път Тео не е успял да отключи и просто сме заспали съвсем невинно.

След обед, малко преди да тръгнем за вкъщи, всичките ми спомени се бяха появили. Стоях на верандата на нашата квартира и гледах с празен поглед в пространството. Бях потънала в мисли, а лицето ми сигурно е изглеждало отчаяно и имаше защо, все пак. Какво, за Бога, бях направила? Как можах? Та аз наистина обичах приятеля си…

Тео дойде при мен и ме попита дали съм добре.

-          Какво да кажа на гаджето си за снощи? – Попитах го.

-          Еми… – Той се поколеба. – Не му казвай нищо. Каквото е станало в Бургас, си остава в Бургас.

-          .. Но това е лъжа. И то голяма. Аз вече му изневерих, не искам да го мамя повече.

-          Не е добра идея да му казваш истината. – Той застана срещу мен. Приклекна и ме хвана за ръцете. – Ще го нараниш.

-          Аз не искам, той не го заслужава. – Замълчах. – Но не заслужава и да го лъжа.

-          „Хей, мило, много ми липсва. Между другото се напих се гъз и преспах с друг. Окей си нали?“

-          През целия път към вкъщи мислех за това. Да му кажа ли, или не. Вероятно е той да ме напусне след това. Беше ме страх. Обичах го, не исках да бъда сама. Но пък това бе голяма лъжа. Той не го заслужаваше. Стискаше ли ми да му кажа? Не зная. Може би. А може би, Теодор е прав – „Каквото стане в Бургас, си остава в Бургас“….

Целуват ми се пияни устни под лунна светлина, вдишвайки аромата на тежкия парфюм. Копнежът на ръката ми да намери топлина в твоята. Крехките ми рамене да бъдат докоснати от  студения ти дъх, под звука на десетки среднощни щурци. Тиха усмивка да се появи на лицето ми. Погледите ни да се срещнат. Искам да видя в очите ти жар. Да допра тялото си до твоето. Да чуя мелодията на сърцето, докато ръцете ти силно ме притискат. Тогава ще мога да издишам цялата тъга и напрежение, натрупало се в мен. Ще вдишам нови сили, нов живот.

И после ще целувам и целувам, и целувам всяко кътче кожа. Бузи, рамене, гърди. Ще усетиш желание в моето дихание навсякъде по тялото си. Ще помириша аромата на голата ти плът, защото парфюмът от дрехите ти ще бъде далеч. Ще ти хареса. Обещавам. Ще те подлуди.

И ти също ще целуваш  и целуваш, и целуваш всяка моя клетка. Шия, талия и бедра. Езикът ти ще обиколи тялото ми, за да запомни всяка негова извивка. И споменът за мен ще гори още дълго в теб.

А на сутринта когато разумът се върне и съзнанието ни каже колко е голяма грешката ни снощи – не се тревожи. Ще обвиним алкохола за блудните помисли и греховната наслада.