Feb 1, 2019
town of pazardzhik, 2019
mood
Loading...
seen from China
seen from Hong Kong SAR China
seen from Canada
seen from United States
seen from Singapore
seen from Hong Kong SAR China
seen from United States
seen from Australia
seen from United States
seen from Japan
seen from Singapore
seen from China
seen from Bulgaria
seen from Singapore
seen from China
seen from Malaysia
seen from Pakistan
seen from United States
seen from Singapore
seen from United States
town of pazardzhik, 2019
mood
Anya is live and ready to show you everything. Watch her strip, dance, and perform exclusive shows just for you. Interact in real-time and make your fantasies come true.
Free to watch • No registration required • HD streaming
Една училищна сутрин
Разхождаме се с г-жа Есен под ръка в двора на СУ "Георги Брегов" гр. Пазарджик. Сутрешното октомврийско слънце палаво си играе с нас. Гали лицата ни с лъчите си, а после бързо ги захвърля в купчините окапали наоколо листа. Жълти, кафяви, оранжеви, зелени – те приличат на забравени на пътя пастели за рисуване. Свежият есенен ветрец леко поклаща почти оголените клони на дърветата, а те сякаш му отговарят в хор: „Какво искаш още?! Нали вече всичко ти дадохме!?“. Един клас шумно оглася това бодро училищно утро в час по физическо. Момчетата настървено играят футбол, а момичетата елегантно хвърлят топката към коша. Може би някъде там се ражда един нов Стоичков. Някакъв човек минава бавно с велосипед покрай училищната ограда. Вглежда се в тях. Спомня си сякаш за себе си и за своето детство. За годините, които никога повече няма да се върнат, за времето, в което все още е вярвал в истината, приятелството и равния старт. После тъжно поклаща глава и завива към старата автогара. Като че ли всичко е „една история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат“. Сепвам се от звънеца. Междучасие е. Стотици номади от 5 до 12 клас се втурват по коридорите с неописуем шум, за да сменят своето местожителство за следващия учебен час. А после? После отново става тихо…
ЕСЕНТА НА ЖИВОТА
На спирката беше тихо. Гледах как дъждовните капки монотонно падат в близката локва сякаш някой уморено подхвърляше камъчета в малко езеро, в което се оглеждаше сивият есенен ден. Наоколо ноември беше разхвърлял небрежно изпопадали листа от близкото дърво, за да изпълни някакво древно природно заклинание за меланхолия.
Един настръхнал и мокър до кости врабец смело се бореше с малко парче баница, което някой великодушно му беше завещал преди да се качи на поредния автобус за някъде. Кой казва, че хората са лоши? Склонни са на такива огромни добрини, особено когато не им струват скъпо.
Долавях мириса на дим, който комините на къщите вече изпускаха на воля като безброй едновременни въздишки.
Всичко ми се струваше толкова тривиално и подредено в детайлите си все едно бях в сериал на Би Би Си.
Синхронът на тази идилия нарушаваше от време на време възрастният мъж, който седеше от дясната ми страна. Облечен в овехтял сив костюм, той нервно почукваше с ожуления връх на дългия си черен чадър.
- Брей, няма край тоя дъжд. - каза сякаш на себе си старецът и грижливо приглади тънките си мустаци. Те явно бяха нещо много специално за него, защото ми се сториха прекалено добре поддържани и дори боядисани. С тях приличаше Аспарух Лешников или някой друг от плеядата български изпълнители на стари градски песни.
- Няма как. - казах аз от учтивост. - Есен е.
Човекът ме погледна замислено и суетно приглади с ръка някаква невидима гънка на панталона си, след което каза:
- Не, младеж! Не си прав.
Погледнах го учудено, а той продължи мисълта си без да бърза:
- Истинската есен ще я усетиш, като дойдеш на моите години, жив и здрав. Тя идва тогава.
"Охоооо" - помислих си аз - "още един Омар Хаям.", но не казах нищо.
Една млада жена с букет цветя слезе от син поочукан опел и бързо се скри на сухо при нас.
- Какви красиви цветя! - възкликна старецът.
- О, благодаря! - отвърна кокетно на комплимента жената и леко се смути. За да прикрие своя свян, тя някак между другото, с небрежната изтънченост на дама, преметна един кичур от кестенявата си коса и се загледа в нещо надолу по улицата.
- Обичах да подарявам цветя на моята другарка. - каза възрастният мъж на мен, кимвайки към букета. Усетих как тиха тъга нахлува в мъглявата стаята на сърцето му и без да искам докоснах самотата му, която скучаеше там със спомените му.
Замислих се над израза "моята другарка". Колко мило, старомодно и истинско! Не се сещам за по-добър начин да се опише еволюцията на любовта в душите ни. Смяната на агрегатното състояние на страстта, която ни изпепелява и с годините някак я закотвяме на дрейф в пристанището на своите истини.
Изведнъж забелязах, че старецът и младата жена вече ги няма, а един бял автобус бавно се отдалечаваше от спирката. Извадих телефона си. Чувствах огромна потребност да се обадя на жена ми. След първия сигнал "свободно" тя вдигна, а аз дори не й дадох възможност да промълви нещо първа. Чух се само да казвам:
- Знаеш ли, Валечка?... Обичам те!
ДЕЖАВЮ
В един студен и ясен слънчев ден, преди няколко години, се разхождаме с жена ми и брат й по улиците на Амстердам. Усещането е сякаш се спускаш по цветовете на дъгата. Шарено, интересно, освобождаващо и толерантно. Улични музиканти, фокусници, мимове, музеи, галерии, шум, глъчка. И много колоездачи, които там се ползват с особени привилегии. Вървейки покрай каналите, по които постоянно плуват лодки и туристически корабчета, няма как да не те задмине и някоя карета или ретро автомобил.
Усещаш как всичко балканско в теб изведнъж започва да се съмнява в себе си. Изпълва те едно странно чувство, че и ти си европеец поне за малко, поне докато си там.
А хората... Ах, хората! Не се сещам как по-добре да ги опиша с едно изречение, освен да цитирам бай Захари Стоянов и неговите "Записки по българските въстания", в които нарича панагюрци "охолни и непритеснявани хора".
Оставаш с натрапчивото усещане, че всичко в Холандия е в името на онзи - "малкият човек". Да му е удобно и комфортно на него, защото там отдавна са разбрали, че най-голямото богатство на една страна това са нейните хора.
Мислиш си "Защо и в България не е така?", а един жесток глас ти отговоря с умерена доза цинизъм в себе си "Защото в България живеят българи!".
"Докога, по дяволите, ще ми излизаш с това обяснение?" питаш ядосан, но гласът мълчи. Май и на него вече му е писнало.
Вчера, години по-късно, крачим с жена ми към Главната за вечерна разходка.
- Какво става тук? - пита тя нетърпеливо, виждайки колко много хора са плъзнали като безброй кръвни телца по вените на града.
- Нищо - отговарям. - Пловдив е жив. Тук постоянно се случва нещо. Знаеш как е.
Поемаме към Капана. Има някакъв фест. Пълно е с млади и модерни хора, които културно се забавляват. Кюфте да хвърлиш, няма къде да падне.
Шарено. Цветно. Забавно. Интересно. На различните улици звучи джаз, соул, рок. Зона, забранена за чалга и простотия. Артинсталации, графити по стените на сградите. Кафенета в ретро стил, бирарии, ресторанти.
Изведнъж ме връхлита дежавю, което със силен шут по задника ме връща в Амстердам. Чувствам се щастлив и се чувам как възкликвам "Толкова много млади хора на едно място! Има надежда! България ще я бъде!".
Жена ми се усмихва и ми прошепва:
- Знаеш ли, аз пък имам усещане.
- Какво е? - питам разсеяно, докато се възхищавам на картините на един от уличните художници. Седнал на тротоара с бира в ръка, той се усмихва и вдига тост в знак за поздрав към навалицата.
Младо семейство с деца си прави селфи за спомен пред нас, а някакво усмихнато момиче ми предлага флаер, който ме кани на изложба.
Неусетно започва да вали, което само прави нещата още по-магични.
Валечка също е под наркозата на Капана, но довършва мисълта си:
- Имам усещане за Пловдив.
Настръхвам и стискам още по-силно ръката й. Целувам я с цялата нежност, на която съм способен. Дъждовните капки бавно падат върху нас като любовни заклинания, които нашепва красивото пловдивско небе.
После поглеждаме в очите си. Точно в този момент думите са излишни, защото ние отдавна сме се научили да общуваме със сърцата и душите си. Поемаме си въздух и като двама дълбоководолази и отново се потапяме в магията на Капана - нашият малък Амстердам.
БЪДЕЩЕ Снегът през февруари е като своенравен йоркширски териер. Прави каквото му скимне. Идва когато си поиска без да предупреди никого. Задържа се за кратко, колкото да замирише на зима и хората да успеят да се снимат за спомен с него. И после бавно изчезва в монотонния звук от капчуците и малките тъжни локви по улиците. Само тънкия скреж по голите клони на дърветата и колите напомнят за него. Гледах всичко това през мръсния прозорец на автобуса и чаках търпеливо кога шофьорът ще реши да потеглим. Наблюдавах този млад мъж вече няколко седмици. Мълчаливата му и безизразна физиономия ме караше да мисля, че света го беше обидил жестоко с нещо. Може би затова той явно се беше заклел да не говори с никого и да си отмъсти на човечеството като не пуска парното в автобуса. Въпреки всички тези дребни неуредици бях готов да се втурна с бързи крачки към света на Ивайло Петров и неговата "Хайка за вълци" веднага щом тръгнем. Тази книга ме убеждава, че ако все пак можем да говорим за някакво наше, общобългарско, колективно богатство, то това е българската литература. Точно в последния момент видях с периферното си зрение как два силуета, мъжки и женски, се качиха и чух как седнаха зад мен. Много скоро силуетите се материализираха в гласове зад гърба ми. - Да не съм луда? Да стоя в тая скапана държава и да работя накъде за 500 лв?! - каза женският глас. Веднага разбрах, че ставам свидетел на важен разговор, започнат много по-отдавна тази сутрин. - Абе к'во съм седнала да ти обяснявам! Ти знаеш ли, че Катето вече от половин година е в Германия и взима по 1200 евро? А ние с теб к'во? - продължи женският глас, пълен с възмущение от тази явна социална несправедливост. - Моля те, успокой се! - каза мъжкият глас с достойнството на вълнолом, готвещ се да поеме върху себе си следващите вълни на негодувание на спътницата си. - Другата седмица започвам на новата работа. - И к'во от т'ва? - чух отново женския глас. - Ще ти вземат здравето за някакви смешни пари! - Не е чак толкова зле! - промълви мъжкият глас в своя защита. - Ще можем да си плащаме наема и дори да спестяваме за сватбата. Последва кратка пауза, изпълнена с неловко мълчание и тихо напрежение. Дори вече не усещах студа в изтръпналия си нос. - Абе за к'ва сватба ми говориш!? - каза най-после женският глас, разрязвайки като самурайски меч завесата на тягостната тишина. - Как ще живеем? С какво ще се издържаме? С твоята смешна заплата и пенсията на майка ми? Как си го представяш? Гледал съм много научнопопулярни филми и познавам някои от по-известните вулкани по света. Но вече съм сигурен, че у хората също дремят много и различни вулкани. Като този на болката и разочарованието, който чух да изригва зад гърба ми в този момент. - Как така? - каза мъжкият глас. - Аз те обичам! Не разбираш ли? - Любов?! - отвърна с насмешка женския глас. - Да! Любов! Обичам те и искам да остарея с теб! Не разбираш ли? - чух отново мъжкия глас - Колко романтично?! Да остареем бедни в някой старчески дом! Стига, моля ти се! Не ме разсмивай! Не съм играл карти от години, но явно съм запазил инстинкт за това, защото ме налегна онова картаджийско усещане за "последно десет". За някакъв последен жокер, който ей сега някой от двамата щеше да хвърли на масата. - Ами детето? - каза мъжкият глас, а аз си помислих "Колко мразя да съм прав!". - Бременна си! Какво ще стане с детето? Мълчанието отново изпълзя някъде изпод седалката с лекета и постоя там няколко тягостни секунди. Без да се усетя наострих уши и очаквах отговора на този последен опит за щастие между двамата мои анонимни спътници. - Реших вече. - каза разтреперан женският глас. - Ще го махна. Говорих с една приятелка... Усетих, че гърлото силно ме стяга и с ръка разхлабих яката на пуловера си. Автобусът вече криволичеше бавно по улиците на Пазарджик. Станах и се приготвих за слизане. Нещо в мен настояваше да се обърна назад, за да видя как изглеждат тези двама души, които ме бяха направили неволен свидетел на своите проблеми. Не посмях обаче да се обърна. Гледах право пред себе си. Там ме очакваше моето бъдеще. Тяхното също.
Anya is live and ready to show you everything. Watch her strip, dance, and perform exclusive shows just for you. Interact in real-time and make your fantasies come true.
Free to watch • No registration required • HD streaming
ЕДИН СРЕДНОВЕКОВЕН ЧАС
Да преподаваш антична и средновековна история в пети и шести клас е отговорност с високо ниво на трудност и очарование. Много често се чувствам като художник, който рисува с думи, картинки и малки клипове първата представа за една или друга епоха в главите на тези чудесни деца, които безкрайно обичам. Ако си се постарал и си "рисувал" добре, много от тях бързо се влюбват в г-жа Историята и остават в плен на харизмата й за цял живот. Забелязал съм през годините, че и най-малките детайли са от значение, за да бъде историческото мислене на децата коректно, за да не остане някой с впечатление, че Карл Велики е носил маратонки, а Ахил и Хектор първо са се скарали по телефона. Всичко започва след като ги поздравя с "Добър ден, добри хора!", а те ми отвърнат "Добър ден, добри господине!". Посланията в училище са много важни и имат страшна сила. А не се сещам за друго, по-подходящо от това да бъдем добри един към друг, колкото и трудно да изглежда това понякога. Опитвам се да помогна на тези млади дами и господа да се докоснат до епохата, да я "помиришат" и да усетят поне за миг вкуса й, защото вярвам, че е възможно. Е, понякога те си обясняват нещата по свой начин, но така се раждат крилати мисли, които ме умиляват и усмихват деня ми. Нещо като обяснението, че фараон е "египетски цар, увит в хартия". Или отговора на въпроса "Защо древногръцките богове се месели в живота на хората?" - "Защото им е било скучно". Какво по-логично от това? Мисля, че много често ние възрастните много усложняваме нещата и в това ни е проблемът. Друг млад историк пък ми беше обяснил, че рицар - "това е човек, който се бие на кон, а жените го харесват", а аз просто им бях показал рицарски турнир и споменах за „дамата на сърцето“, на която рицарят посвещавал победите си. Този ден трябваше да говорим за всекидневният живот в Европа през V - XI в. На "всичкото отдолу", както казва Жането Цветанова (клишетата са за това, за да воюваме с тях) беше и трети час. А да говориш за Ранното Средновековие с хора на 12 г. точно преди Голямото междучасие е истинско предизвикателство. Все едно да се опиташ да вкараш една група гладни мъже в художествена галерия, а наблизо някой да пече на скара кюфтета. Така си е. Още древните гърци са го казали: "Храната прави борбата!" Реших да повикам на помощ музиката. Първо гледахме кратко видео на средновековни танци, което обаче предизвика само откровен смях. Леко огорчен, пристъпих към поредната си образователна провокация. - Ще направим един малък експеримент - казах с плаха надежда - Какво е "експеримент"? - ме попита един млад мъж Не се разколебах. Обясних набързо и продължих: - В следващата една минута си затворете очите и устите. Ще послушаме малко средновековна музика. Пуснах файла и се загледах в детските лица пред мен. Въпреки затворените им очи сякаш видях онези палави пламъчета в тях и усмивките, които една след друга бавно се разливаха в някакво особено блаженство. За добро или лошо звънецът скоро оповести края на този средновековен час и малчуганите изхвърчаха навън като коркови тапи на Нова година. Една млада дама остана последна, прибирайки бавно учебника и тетрадката в раницата си. - Как си, моето момиче? – попитах я аз уморено – Всичко наред ли е? - А, да. Просто ми е едно такова… „средновековно“ – отговори ми детето. Усмихна ми се и излезе. Почувствах се странно удовлетворен. Взех дневника в ръка и бавно се отправих към учителската стая. Беше ми едно такова средновековно на душата. Имах нужда само от един чай.
never had something like you. #grunge #goth #gothboy #inked #tattoos #inkedboy #tattoo #aesthetic #alternative #softgrunge #ink #tattooart #inkedup #gothic #boyswithink #pale #vienna #alt #dark #tattooedmen #pazardjik #bulgaria #girl #hot #snapchat #gold #london #greece #boy #summer
You probably think that you are better now, you only said because i’m not around. //🔇 #grunge #goth #gothboy #inked #tattoos #inkedboy #tattoo #aesthetic #alternative #softgrunge #ink #tattooart #inkedup #gothic #boyswithink #pale #vienna #alt #dark #tattooedmen #pazardjik #bulgaria #girl #hot #snapchat #gold #london #greece #boy #summer